Источник: fineworld.info.

ЩИТ НА ВЯРАТА

М. А. КАЛНЕВ

 

ЩИТ НА ВЯРАТА

Първа част

 Второ поправено и допълнено издание

София


 

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

Спасителят Христос призовава всички верни християни да работят на Неговата нива

 

„И рече им: жетвата голяма, а работниците малко;

затова молете Господаря на жетвата

да изпрати работници на жетвата си” (Лук. 1:2).

„Който не е с Мене, е против Мене; и

който не събира с Мене, разпилява” (Мат. 12:30).

 

Животът, по своята същност, е постоянна борба. Както във физическия свят виждаме постоянна смяна на явленията, ту разрушаващи, ту съзиждащи природата; виждаме смяна на ден и нощ, на светлина и тъмнина, на годишни времена, а заедно с тях – на топлина и студ; както в царството на растенията и животните наблюдаваме непрекъсната борба за съществуване, така и в духовния свят, в царството на разумно-нравствените същества, ние виждаме постоянна, непрекъсната борба между две начала – между добро и зло, истина и лъжа, „светлина и тъмнина, Христа и Велиара” (ІІ Кор. 6:14-15).

Да живееш – не значи да се намираш в постоянен душевен и телесен покой. Да живееш – не значи да се наслаждаваш от постоянно благополучие и равнодушно да се отнасяш към цялата окръжаваща те действителност. Не – да живееш – значи да се бориш; да живееш – значи да съзиждаш в себе си и около себе си доброто и правдата.

За християнина, по отношение към себе си, да живее – значи нравствено да се усъвършенствува, като се стреми към висшата цел на живота – към Твореца, извора на живота и светлината, любовта и правдата, доброто и красотата; значи – все повече и повече да се приближава към идеала на всяко съвършенство, към Бога, според заповедта на Спасителя: „бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец” (Мат. 5:48).

За християнина, по отношение към всичко околно, да живее – значи да води, доколкото има сили, непрекъсната борба за доброто, за правдата Божия, за истинската вяра, известена на хората от Спасителя на света, от Христа, Синът Божи.

В това е целият смисъл на земния живот на човека.

Но за достигане на тези цели, необходима е борба с всичко, що се изпречва на пътя към тях, сиреч необходима е непрестанна борба с всяко зло във всичките му видове. В това се заключава дългът на всеки християнин: „на оногова, който побеждава – казва Господ в Откровението на св. Йоана – ще дам да седне с Мене на Моя престол” (Откр. 3:21).

Борбата на доброто със злото е по-стара от човечеството. Тя почнала преди сътворението на света, когато един от най-видните и най-могъществени ангели възстанал против своя Творец и въвлякъл след себе си легиони други възстанали духове, като станал след това родоначалник на злото в света. От небето злото преминало в сътворената земя, дето падналият дух от завист към блаженството на първия човек, го склонил към също такова неподчинение на своя Творец, след което „чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта” (Рим. 5:12). Но също тогава започнала и борбата на човека със злото, за да се изпълнят Божиите думи към змията (дявола): „и ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата” (Бит. 3:15).

Цялата история на ветхозаветното човечество е история на непрекъсната борба на доброто със злото, на борба между истинската вяра в Бога, запазена в богоизбрания израилски народ, с езическото заблуждение, с култа на сатаната, с грубото идолопоклонство, с неговия необикновен разврат и с принасяне даже на човеци в жертва на боговете (Втор. 12:31; Псал. 105; Иез.23:27 и др.). С това световно зло във Ветхия завет са водили борба светите праотци и отци, пророците и всички свети Божии хора. Историята на грехопадението и изпъждането на прародителите ни от рая, историята на Каина и Авела, потопът и вавилонското стълпотворение, египетското робство на евреите и освобождението им, тяхното 40-годишно странствуване из пустинята, постоянният им ропот против Моисея и Бога, Синайското законодателство и изливането на златен телец, завладяването на Ханаанската земя, историята на еврейските съдии и царе, които ту угаждали на Бога, ту падали в идолопоклонство и били изобличавани от св. пророци, асирийският и вавилонският плен и животът на евреите след освобождението им от тоя плен, - всичко това е история на непрекъснатата борба между доброто и злото в течение на целия живот на ветхозаветното човечество.

Към времето, когато дошъл в света Христос – Месия, тази борба на светлината с тъмнината достигнала висшето си развитие, особено когато като блясък на мълния, прорязваща и осветляваща нощната тъмнина, се раздал гласът на викащия в пустинята, гласът на величайшия от пророците Йоан Кръстител, отправен към „народа, който седеше в мрак и сянка смъртна” (Мат. 4:16): „покайте се, защото се приближи царството небесно” (Мат. 3:2); „ето Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света” (Йоан 1:29). Самото появяване на Спасителя на света било посрещнато на земята с необикновена проява на силата на злото, когато по указа на жестокия Ирод, който искал да погуби родилия се Христос, били изтребени във Витлеем и във всичките му предели всички младенци до двегодишна възраст. И неотдавна раздала се на небесата ангелска песен: „Слава във вышних Богу и на земли мир, в человецех благоворенiе” (Лук. 2:14) – се сменила с великия вопъл и ридание на нещастните майки в цялата област: „Тогава се сбъдна реченото от пророк Йеремия, който казва: глас бе чут в Рама, плач и ридание, и писък голям; Рахил плачеше за децата си и не искаше да се утеши, защото ги няма” (Мат. 2:17-18).

Борбата на доброто със злото особено ярко се проявила преди да се яви Христос с проповед пред народа, преди да излезе Той с благовестие за Своето царство, когато вече не човек, а Самият Спасител бил подвергнат на изкушение в пустинята, когато злото дошло до крайните предели на своята наглост, когато падналата твар дръзко предложила на своя Творец и на Твореца на целия свът: „ако, прочее, ми се поклониш, всичко ще е Твое” (Лук.4:7). Но скоро виновниците на злото всенародно чули други думи, чули ги пълни със злобно безсилие; това било неведнъж, когато Христос изцерявал бесни: „Какво имаш Ти с нас, Иисусе, Сине Божий? Нима си дошъл тука да ни мъчиш преди време?” (Мат. 8:29). „Какво имаш Ти с нас, Иисусе Назареецо! Дошъл си да ни погубиш ли? Зная Те, кой си Ти, Светия Божий” (Марк. 1:24).

Но и сетне, макар съзнавайки своето безсилие и близко поражение, злото продължава упоритата си борба с доброто. Малко преди кръстните Си страдания Христос казва на ап. Петра: „ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница; но Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти; и ти някогаш, кога се обърнеш, утвърди братята си” (Лук. 22:31-32).

Даже там, на Голгота, сред ужасите на предсмъртната скръб и тежките страдания на разпнатите, ние виждаме представители на злото и доброто – в лицето на злодееца, който дръзко хули Христа, и в лицето на покаялия се разбойник, който смирено моли Спасителя да го прости и приеме в Своето небесно царство (Лук. 23:39-43).

Възкръсналият Христос победи силите на ада и ни подари прощение на греховете чрез вярата в Него и спасителната благодат на Св. Духа. За да получаваме очищение на греховете и освещениее, за да имаме ръководство за достигане царството небесно и за обединение в борбата със злото – Христос основал Своята Църква, в която, като в богата съкровищница, е вложил всичко, що ни е нужно за вярата и благочестието и за получаване вечен живот, като ни посочил при това, че само в единението с Църквата са възможни и нашата победа над злото, и нашето спасение, че вън от нея има вечна гибел: „ако някой не послуша Църквата – казал Той – то да ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:17).

Църквата – това е единственият спасителен Божий кораб, управляван от Самия Христа, на който ние можем да преплуваме бурното море на живота и в назначеното ни време да достигнем тихото пристанище на небесата. САмо в единение с Църквата е възможно нашето спасение, защото само в нея се пази във всичката си чистота истинската Христова вяра и само в нея съществува спасителната благодат на Св. Духа.

Затова не е чудно, че врагът на човешкия род е обърнал всички свои зли сили към св. Христова Църква, стараейки се да разграби Христовото стадо. Той и сега, според думите на св. ап. Петра, „като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне” (Петр. 5:8). Той и сега погубва човеците, сее сред тях всякаква злоба, ненавист и престъпление и ги превръща в диви кръвожадни зверове. Той и сега убива у човеците вярата в Бога, като вселява в тях неверие и безбожие и поражда разколи, ереси, всевъзможни секти, които отвличат от истинската Христова Църква незатвърдените във вярата нейни чада. Както в началото, при изкушението на първите човеци, той приел друг, несвойствен на природата му вид – вид на змия, тъй и сега, според думите на св. ап. Павла, „сатаната се преобразява в ангел на светлината” (ІІ Кор. 11:14) и действува чрез своите „лъжеапостоли, лукави работници, които се преобразяват в Христови апостоли” (ст. 15), каквито са всички проповедници на съвременните нам секти и ереси: баптизъм, адвентизъм, дъновизъм, теософия, спиритизъм и др. Прикривайки се с името на Христа, те викат всички към Него, и в същото време извращават от корен Неговото свето учение.

Всяка ерес и секта, прикривайки се с Христовото име, изопачава християнството и с това сее лъжа и заблуда между чедата на Христовата Църква, като се стреми да ги отвлече от нея. Никога Христовата Църква не се е нуждаела тъй силно от защита и запазване на нейните чеда срещу нападенията на враговете й, както сега, когато всички особено трябва да помнят думите на Спасителя: „Който не е с Мене, е против Мене, и който не събира с Мене, разпилява” (Мат. 12:30). С тези думи Христос повелително ни говори, че всеки вярващ в Него трябва деятелно да участвува в разпространението на Неговото свето учение между ония, които са заблудени или съвсем не Го знаят; трябва не само да пази Неговата св. Църква от враговете й, но да събира в нейното лоно отпадналите и загиващите вън от нейната ограда. Оттук следва, че всеки искрено вярващ християнин трябва, според силите и дарбите си, да стане апостол на Христа, трябва да бъде Негов мисионер.

Тъй са гледали на тази християнска длъжност и св. апостоли. Те точно изпълнявали заповедта на своя Божествен Учител: „Идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари” (Марк. 16:15). И действително, „гласът им се разнесе по цяла земя, и думите им – до краищата на вселената” (Рим. 10:18). И своята проповед за Христа и НЕговата Църква те всички, освен св. Йоана, запечатали с мъченическа смърт.

Като помнили гореприведените думи, а също и обещанието Му: „Който изпълни (заповедите) и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно” (Мат. :19), св. апостоли поръчали на всички християни деятелно да участвуват в проповявдването на Христовото учение: „Наставлявайте се, казва св. ап. Павел, всеки ден, докле се казва „днес” (Евр. 3:13 и Рим. 15:14).

Както Спасителят, така и св. апостоли, обещават велики небесни награди на ония, които се трудят да обръщат заблудените в истинския път на Христовата вяра. Св. ап. Иаков казва например: „Ако някой между вас, братя, се отклони от истината, и друг го обърне, нека тоя знае, че, който е обърнал грешник от лъжливия му път, ще спаси душа от смърт и ще покрие много грехове” (Иак. 5:19-20).

Кой от нас няма множество грехове и кой не ще пожелае да ги покрие пред очите на Божието правосъдие, като възвърне в пътя на истината нашите заблудени братя?

Но, ако делото на мисията е длъжност на всеки християнин, то толкоз повече то е дълг на църковните пастири, които Господ е поставил стражи, за което намираме указание още във Ветхия завет и особено силни – у прор. Йезекиил: „И тебе сине човешки, казва Господ на пророка, Аз поставих страж на дома Израилев: ти ще слушаш из Моите уста слово и ще ги вразумяваш от Мене. Кога кажа на беззаконника: „беззаконнико! Без друго ще умреш”, а ти не кажеш нищо, за да предпазиш беззаконника от пътя му, - тоя беззаконник ще умре за своя грях, но кръвта му ще изискам от ръката ти. Ако пък си предпазвал беззаконника от пътя му, за да се отвърне от него, но той не се е отвърнал от пътя си, той ще умре за своя грях, а ти ще спасиш душата си” (Йезек. 33:7-9).

Тридесет и четвърта глава от книгата на прор. Йезекиил е пълна с големи Божии заплашвания към пастирите, ако не изпълняват пастирско-мисионерския си дълг: „Сине човешки, изречи пророчество против Израилевите пастири и кажи на тях, на пастирите: тъй казва Господ Бог: горко на Израилевите пастири, които пасоха сами себе си! Нали стадото пастирите трябва да пасат? Вие ядохте тлъстина и се обличахте с вълна, клахте угоени овци, а стадото не пасохте. Слабите не подкрепяхте, болна овца не лекувахте, ранена не превързвахте, прокудена не връщахте и изгубена не дирехте, а ги управлявахте с насилие и жестокост. И пръснаха се те без пастир и, като се пръснаха, станаха плячка на всички полски зверове. Скитат се Моите овци по всички планини и по всеки висок хълм и по цялото земно лице се пръснаха Моите овци, никой не попита затях, никой не ги дири. Затова, о пастири, изслушайте словото Господне! Жив съм Аз! – казва Господ Бог; задето Моите овци бяха оставени да бъдат разграбвани и нямайки пастир, станаха плячка на всички зверове, и задето Моите пастири не търсиха овците Ми, понеже те пасоха сами себе си, а Моите овци не пасоха, - затова, о, пастири, изслушайте словото Господне. Тъй казва Господ Бог: ето Аз съм против пастирите и ще изискам овците Си от ръцете им и не ще им дам вече да пасат овците, и пастирите няма вече да пасат сами себе си, и ще изтръгна Моите овци из техните челюсти, и те не ще бъдат тяхна храна” (Йезек. 34:2-10).

Не по-малко настойчиво говори за мисионерската длъжност както за пастирите, тъй и за себе си лично, св. ап. Павел, който считал, че е непременен дълг на пастирите да поучават паството си в истирите на вярата. „Заклевам те – пише той на своя ученик Тимотея – пред Бога и Господа нашего Иисуса Христа, Който ще съди живи и мъртви, кога се яви Той и настъпи царството Му: проповядвай словото, настоявай навреме и ненавреме, изобличавай, запретявай, увещавай с голямо дълготърпение и поука” (ІІ Тим. 4:1-2). Или: „Презвитерите, които добре изпълняват предстоятелската си служба, да се удостояват с двойна почет, най-вече пък ония, които се трудят в слово и поучение” (І Тим. 5:17).

Св. ап. Павел и за себе си счита мисионерското служение за своя най-първа длъжност: „Христос – казва той – не ме прати да кръщавам, а да благовестявам” (І Кор. 1:17). „Ако благовествувам – казва той по-нататък – няма за какво да се хваля: обязаност необходима ми се налага, и горко ми, ако не благовествувам!” (1 Кор. 9:16)

Църквата винаги е гледала на мисията като на своя свещена длъжност, като на душа на църковния живот, без която е немислимо самото й съществуване. Считайки, че е длъжност на всеки християнин да участвува в делото на църковната мисия и съзнавайки в същото време трудността на това високо служение, Църквата още в първите години на своето съществуване е отделила специални за това служение лица – мисионери.

Началото на специално мисионерско дело било турено от самите св. апостоли, които „като свикаха цялото множество ученици, казаха: не е добре ние да оставим словото Божие и да се грижим за трапезите. Затова, братя, погрижете се да изберете измежду вас седем души с добро име, изпълнени с Дух Светий и с мъдрост, които ще поставим на тая служба; а ние постоянно ще пребъдваме в молитва и в служба на словото” (Деян. 6:2-4).

Още в първите дни от живота на Църквата били определени лица специално за мисионери, чрез особено ръковъзлагане, наречено „хиротесия”. В книгата Деяния четем, че когато пророците и учителите на Антиохийската църква „служеха на Господа и постеха, Дух Светий каза: отделете Ми Варнава и Савла за делото, за което съм ги призвал. Тогава те, след като постиха и се молиха, възложиха ръце на тях и ги пуснаха”, сиреч възложиха им специално мисионерско дело (Деян. 13:2-3). Оттогава св. ап. Павел се считал отреден за Божието благовестие” (Рим. 1:1) „не от човеците и не чрез човек, но от Иисуса Христа и Бога Отца”, Който го поставил и му дал божествена благодат и апостолство, за да покори на вярата в Негово име всички народи (Рим. 1:5). А как гледа той на мисионерското дело, ние вече знаем: „Христос не ме прати да кръщавам, а да благовестявам”..., „обязаност необходима ми се налага, и горко ми, ако не благовествувам!”, сиреч длъжностите на мисионерството той поставя по-горе от чисто пастирското служение.

В първите времена на християнството, според свидетелството на св. Дионисия Александрийски и на църковния историк Евсевий, при епископските катедри имало особени мисионери, не духовни лица, а миряни, които били получили „хиротесия”. Те заемали твърде високо положение в древния клир и били най-близки съветници на епископите. Тяхна длъжност била да посещават села и градове с проповед на Евангелието Христово. Забележително е, че да не би да отслабне тяхната дейност, не им се позволявало без особена нужда да остават в едно и също място повече от три дни. Освен мисионери-миряни, при епископите имало в малките градове и в селата периодевти („обикалящи”) в свещенически чин, които посещавали поръчаните им места с мисионерска цел (Лаод. събор, прав. 57).

Така гледала първоначалната Църква на мисионерското дело и се грижела за него, знаейки, че в него е главният нерв на църковния живот и, че Църквата би престанала да бъде църква, ако прекрати мисионерското дело, завещано й от самия нейн Основател и Глава – Христос. Ето защо по-нататъшната история на Христовата Църква е заедно с това история на нейната борба с безбожието и лъжеученията – история на нейната мисионерска работа.

Никой не може да отрече, че преживяваното от нас време е време на асобено усилено царство на сатаната: „той царува над цялата вселена” (Фауст), властта на злото е обхванала всички народи и не се вижда края на човешките бедствия. Напусто се надяват с различни политически комбинации, с всевъзможни лиги на народите да успокоят разбунтуваното човешко море и да победят развиващото се по цялата земя царство на злото, враждата и насилието. Нищо от това не ще излезе. Само християнизацията на съвременното общество, което е забравило Спасителя Христа и Неговото свето учение, може да въдвори в него мир и справедливост и да даде на човеците желаната от всички възможност за спокоен живот и труд. Това велико дело може да направи само Църквата чрез своята мисия в най-широкия смисъл на тази дума. Работата й трябва да бъде насочена в две направления: в борба с неверието и сектанството, които подриват от корен чистото Христово учение и нарушават църковното единство, и в разпространение началата на истинската Христова вяра и живот.

Но за борба с безбожието и сектантството са нужни не само мъжествени, но и знаещи това дело човеци. А такова знание се печели с грижливо изучаване на безбожието и сектантството, на способите за опровержение на техните лъжеучения и за противодействие на тяхното разпространение. На това е посветено и нашето списание „Православен мисионер”.

Добри пастири и ревнители на Христовата вяра!

Христос вика сега всички ви за велика борба с всяко зло. Не забравяйте думите Му: „Който не събира с Мене, той разпилява”. Вика ви да защитите от многобройните й врагове нашата майка – св. Църква; вика ви и смутеният от сектанти и безбожници наш роден православен народ. С дълбока скръб той вижда как се разлага неговата държава, и съзнава, че главната причина за това е оскъдяването на вярата в народа, загубата на чистия християнски живот под разрушаващото влияние на безбожието и сектантството. И в това той не греши.

Появяването и разпространението на безбожието и сектите в държавата е най-верен признак, че тя отслабва и се разлага; защото нищо не подкопава тъй стените на държавата, както изгубването на народната вяра: без нея държавата гние и погива, за което ни поучават живи примери от историческия живот – най-великите за своето време държави: Гърция, Рим, Асиро-Вавилония и др. Затова и пророк Йезекил казва, че невярващият народ „ще бъде и слабо царство и не ще се вече превъзнася над народите” (Йез. 29:14-15), и Христос твърди, че „всяко царство, разделено на части една против друга, запустява” (Мат. 12:25).

Ако обичате вярата и Църквата си, ако обичате отечеството и народа си, застанете в тяхна защита с духовно оръжие – със словото Божие, което, както говори св. апостол, „е по-остро от всеки двуостър меч” (Евр. 4:12).

Всеки от вас да се заеме сериозно с изучаване на сектантството и способите за опровержение на тяхното лъжеучение. Вие всички всякога ще имате дълг пред Бога, Църквата и народа да водите борба с техните врагове, и затова трябва да знаете как да я водите. Всеки християнин трябва да знае какво да отговори на лукавите въпроси на всеки безбожник и сектант, както за това говори и св. ап. Петър: „бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда” (І Петр. 3:15).

Заемете се да изучите мисионерското дело с любов и с всичката си енергия; заемете се за това с ясно съзнание на всичката важност и святост на това дело и на душевната полза от него както за другите, тъй и за самите вас, със съзнание, че участието в него е ваш най-свещен дълг пред Бога!

Заемете се за това свето дело всички, решително всички, архипастири, пастири и миряни, мъже и жени, старци и младежи – всички, които обичате Христа и Неговата св. Църква, всички, които треперят за спасението на душата си и желаят да спасят заблудените във вярата и загиващи братя!

Всички наведнъж станете за дружна работа на нивата Божия, защото сега „жетвата е голяма, а работниците малко” (Лук. 10:2). Сам Христос ви вика на своята нива!

Някога, във време на най-голямото религиозно-нравствено разложение на еврейския народ, Господ като се явил в чудно небесно видение на пророка Исайя, извикал: „Кого да проводя и кой ще отиде заради Нас?” И ревностният пророк Божий, готов всецяло да се отдаде на проповед на волята Божия между погиващия от грехове народ, побързал да извика: „ето ме, проводи мене!” (Ис. 6:8).

И сега, вече не в чудно величествено видение, а чрез пълната с безверие, злоба и грях околна действителност на живота, Господ вика чрез св. Евангелие всички вас да проповядвате между своя роден народ и между всички люде истинската Христова вяра, любов и правда, вика ви на открита борба със световното зло.

Православни християни, верни синове на Божията Църква, всички до един отговорете на Христа, вашия Спасител: „ето ме, проводи мене!” (Ис. 6:8).

Дойдете всички да работите на буренясалата Негова нива! Сам Христос призовава всички вас за света мисионерска работа. „Жетвата голяма, а работниците малко”; „Който не е с Мене, е против Мене, и който не събира с Мене, разпилява” (Лук. 10:2; Мат. 12:30).


 

І Част

Мисионерска методика 

І Глава

 

Християнство, иудейство, мохамеданство и езичество. Православие, инославие и иноверие. Ерес, секта и разкол. Рационалистически и мистически секти. Чинове за присъединяване към православие на еретици, сектанти и разколници. Външна и вътрешна православна мисия и нейните цели. Разни видове вътрешна мисия – специална, пастирско-енорийска и църковно-народна.

І.

Целият човешки род, по отношение на вярата, се дели на две части: на два пъти по-голям по число езически свят и на свят християнски.

Под християнство се разбира истинската вяра в троичния в лицата и един по същество Бог Творец, Промислителя на света, и в Богочовека Христа, като единствен Спасител, Учител и Съдия на света.

Под езичество се разбира поклонението на сътворените предмети като на богове, напр. Поклонението на бездушни предмети на природата (фетишизъм), обожаване на животни (зоолатрия), поклонение на небесните светила (сабеизъм) и човекообожаване (антропоморфизъм).

Вън от езичеството и християнството стоят монотеистическите религии: иудейството, което изповядва едного Бога, като Творец, Промислител и Съдия на света, но още очаква идването на Месия – Христа, Спасителя на света, и мохамеданството, което вярва в едного Бога, като Творец, Промислител и Съдия на света и в Мохамеда, като пророк и проповедник на Неговото ново учение.

Според разделението на човечеството по вяра, изповеданията му се разделят на: православие, където влизат всички християни право славещи Бога и които правилно изповядват Христовото учение, пазено в основаната от Самия Него св. Църква; инославие, което повредило или изопачило чистотата на Христовото учение и се е отделило от истинската Христова Църква; иноверие, където влизат иудеите, мохамеданите и езичниците.

Многоразличните видове християнски изповедания с оглед на по-голямо или по-малко грубо изопачаване на истинската Христова вяра, а следователно, и по-голямо или по-малко отдалечаване от вселенското Православие, носят и различни названия: ереси, секти и разколи.

Ерес се нарича отхвърлянето или изопачаването истинската вяра в троичността на лицата в Бога, истинското учение за тяхната Божествена природа и тяхното взаимно отношение и признаването Христа като Богочовек, Изкупител и Съдия на света, - с една дума, отричането най-главните и коренни догми на християнството, отнасящи се до вярата в Бога. Такива напр. били ересите на гностиците, манихеите, на Ария, Македония и др.

 Секта се нарича отричането или изопачаването на догмите в християнската вяра, които се отнасят до домостроителството (плана и изпълнението) на нашето спасение, напр. учението за източниците на християнската вяра – св. Писание и св. Предание; за основаната от Христа Негова една, света, съборна и апостолска Църква, за Божията спасяваща благодат, за спасителната сила на тайнството Кръщение, присъствието в тайнството Евхаристия на истинското Христово Тяло и истинската Кръв, за почитането и молитвено обръщане към светиите и Божиите ангели, за молитви за умрелите, за иконопочитанието и пр., при запазване истинската вяра в троичността на лицата в Бога, в Богочовечеството на Христа, Изкупител и Съдия на света. Такива секти са напр. лютерианството, калвинимът, баптизмът, адвентизмът и други.

Разколници, или схизматици, се наричат ония християни, които пазят всичката чистота на християнското догматическо учение, но са се отделили от Православната църква и с това са нарушили нейното църковно единство, заради въпроси обредови или дисциплинарни. Разколът се нарича още и „самозвано сборище”; то е непослушание на народа към епископа, което се изразява в непокорство пред висшата църковна власт и извършване тайнствата и богослужението въпреки нейното запрещение.

Сектите се делят на две главни групи: на рационалистически и мистически.

Рационалистически секти се наричат тия, последователите на които по въпросите на вярата и спасението и при тълкуването на св. Писание, се ръководят не от св. Предание и авторитета на учащата Вселенска църква, които те отричат, а от свободния човешки разум. Такива напр. са лютераните, калвинистите, баптистите, адвентистите и др.

Мистически секти се наричат тия, последователите на които, като отричат също така авторитета на Църквата, за източник на вероучението считат личното вътрешно озарение или екстаза, във време на който те уж получават откровение на Божията воля непосредствено от Самаго Бога чрез наитието над тях на Св. Дух. Такива са напр. квакерите, сведенборгияните, ирвингияните, скопците, руските хлисти, дъновистите, петдесетниците и др.

От ересите, сектите и разкола трябва да отличаваме религиозно-философските мнения и дружества, които по своето учение се приближават донейде ту до едно, ту до друго от тия видове религиозни заблуждения и не почитат авторитета на Църквата. Техният отличителен и съществен белег е отстъствието у техните последователи на каквато и да е църковна йерархия и религиозен култ. Такива са напр. толстовството, теософията, спиритизмът и др.

ІІ.

Според степента на изопачаване чистотата на християнското вероучение и на нарушаване църковната дисциплина, инославните и иноверните се приемат в Църквата по особени църковни чинове (ред), които са три: първият чин се извършва чрез тайнствата Покаяние, Кръщение и Миропомазване, вторият – чрез Покаяние и Миропомазване, и третият – само с Покаяние.

Иудеите, мохамеданите, езичниците, еретиците и некръстените по православному сектанти се приемат в Църквата по първия чин, съгласно І правило на св. Василия Велики, сиреч, с Покаяние, Кръщение и Миропомазване.

Тия от еретиците и сектантите, над които докато са били в ереста или сектата, е извършено правилно кръщение, т.е. в името на Отца, и Сина, и Св. Духа, и чрез три потапяния, такива се приемат в Църквата по втория чин, сиреч, без Кръщение, а само с Покаяние и Миропомазване.

Еретици и сектанти, отпаднали от Църквата, ако са били в нея кръстени и миропомазани, се приемат в нея по третия чин, т.е. само чрез тайнството Покаяние. По третия чин се приемат в Църквата и римокатолиците; ако те са миропомазани в нея – приемат се по втория чин.

Разколници или схизматици се приемат в Църквата по два начина – по втория или по третия чин.

Разколници, които нямат законно ръкоположено епископство, а следователно – и миропомазване, се приематв Църквата по втория чин, а които имат – по третия, т.е. чрез разкаяние за нарушение църковното единство и чрез тайнство Покаяние.

Всички чинове за присъединяване, съпроводени с известни молитви, обреди и формули на отричане от прежните религиозни заблуждения, се намират във „Великия Требник”.

ІІІ.

Думата „мисия” произлиза от латинската дума „mitto”, която има същото значение, което има и гръцката дума ...............(стр.16) – изпращам. Оттук – думата „мисионер” означава човек, който е пратен, по пълномощие на Църквата, за да проповядва нейното учение между народа.

Православната мисия може да работи илимежду езичници „външните”, както ги нарича св. ап. Павел (І Тим. 3:7), или между християни: както сред тия, които принадлежат към Църквата, така и сред ония, които са отпаднали от нея. В първия случай мисията се нарича „външна”, а във втория – „вътрешна” мисия.

Вътрешната мисия, според своите нужди и цели, може да се изрази само в просвета със светлината на Христовото учение, в утвърдяване вярата и предпазване от безбожие, еретичество и сектантство своите хора, които принадлежат към Църквата, или във вразумяване на ония, които са отпаднали от нея, както и в борба с пропагандата на тяхното лъжеучение. В първия случай мисията се нарича „запазваща”, във втория – „активна” или „полемическа”.

В зависимост от лицата, които участвуват в делото на мисията, тя носи различни названия.

Когато мисионерското дело се ръководи от лице или от известна организация, която се е посветила изключително на това дело, сиреч от мисионери, тогава се нарича „специална” мисия.

А когато мисията се ръководи от енорийския свещеник в границите на неговата енория или от няколко енорийски свещеници, обединени за такова дело в пределите на една или няколко енории, тогава тя се нарича „пастирско-енорийска” мисия.

Освен специална и пастирско-енорийска мисия, има още таканаречена „органическа” или „църковно-народна” мисия, когато в помощ на задружната мисионерска работа на пастирите и мисионерите се призоват и най-добрите сили в енорията из средата на самия народ, посредством устройството на енорийски мисионерски дружества и кръжоци от ревнители на православието, които изучават и след това извършват мисионерското дело под ръководството на специални мисионери и при постоянното най-близко участие и наблюдение на местните енорийски пастири. Това е най-сложният и най-трудният вид мисия (относно подготовката на народа към работа на мисията), но затова пък такава мисия е и най-плодотворна; на нея едва напоследък бе обърнато сериозно внимание, и то само в Русия преди революцията.

Разбира се, мисионерското дело може да има най-добър успех тогава, когато и трите вида мисии – специална, пастирско-енорийска и църковно-народна – са стройно организирани и обединенин, единодушно работят заедно, като преследват една обща за тях света цел – запазване православните от пропагандата на лъжеученията на враговете против Църквата Христова и възвръщане на заблудените й чеда към пътя на истината и спасението.


 

ІІ Глава

Вътрешен характер на мисионерските диспути

 

Любов към заблудените и кротост в обръщенията с тях. Примери за това в проповедта на прор. Моисея и св. ап. Павла. Случаи и характер на строго изобличение на сектантите. Остроумие и ирония на беседите. Простота и разбираемост на речта. Самообладание на мисионера, излишна самоутвърденост, ненужна нерешителност и стеснителност. Търпение и настойчивост в очакване желаните резултати от беседите. Необходимост от знание на св. Писание и други спомагателни на мисионерското дело научни познания. Лично влияние на мисионера върху заблудените чрез неговото християнско настроение и живот.

 

„Имам и други овци, които не са от тая кошара,

и тях трябва да приведа; и ще чуят гласа Ми,

и ще бъде едно стадо и един Пастир” (Иоан. 10:16).

„Кой от вас, имайки сто овци, като изгуби една

 от тях, не оставя деветдесетях и девет в пустинята, 

и не тръгва подир загубената, докле я намери?

А като я намери, вдига я на раменете си радостен;

и, като дойде дома, свиква приятели и съседи

и им казва: порадвайте се с мене, защото

си намерих загубената овца. Казвам ви,

че тъй и на небесата повече радост ще има

за един каещ се грешник, нежели за деветдесет 

и девет праведници, които нямат нужда от

покаяниео” (Лук. 15:4-7).

„Защото Бог толкова обикна света, че

отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който

вярва в Него, да не погине, а да има живот

вечен” (Иоан. 3:16).

 

Така говори Пастиреначалникът Христос за спасението на заблудените във вярата и загиващи грешници.

Най-високата цел на дохождането на Сина Божия в света е била да спаси човечеството от греха, проклятието и смъртта, да го научи на истинската вяра и да бъде то осиновено от Бога за вечен блажен живот. Като изкупил хората със своите страдания, с пречистата Си Кръв и с кръстната Си смърт, Спасителят на света основал на земята Своя Църква, на която дал даровете на Св. Дух, които се дават на вярващите в спасителните тайнства, очистващи човека от греха и съединяващи го с Бога. Той дал истинското учение на вярата и любовта и поставил в Църквата „едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители... в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий” (Еф. 4:11-13), сиреч за всякога, докато на земята съществуват грешни човеци. По такъв начин, за далечното бъдеще, след възкресението на Христа, делото на спасението на човеците било връчено от Него на специално поставени за това в Църквата лица – на нейните пастири, които са получили от Него правото да извършват благодатните тайнства, да прощават или да оставят на хората техните грехове (Йоан. 20: 22-23) и да ги учат на истинската вяра, без което не е възможно човек да се спаси. (Марк. 16:16).

Ние вече знаем, че св. апостоли считали за своя най-главна длъжност (І Кор. 1:17; 9:16); да учат човеците на истинската вяра в Бога и да спасяват заблудените; същото изисквали те и от своите приемници, пастирите на Църквата, нейните стражи (І Тим. 4:16; ІІ Тим. 4:15 и др.).

Както видяхме, тази длъжност – да спасяваме заблудените с назидателно и увещателно слово – е в известна степен дълг и на всеки християнин; поради любовта си към тях и към Христа, те не могат и не трябва да остават равнодушни към вечната съдба на заблудените свои братя (Мат. 5:19; Евр. 3:13; І Кор. 12:22-26). Оттук целта на мисионерските беседи е преди всичко спасението на заблудените и загиващите наши братя, като ги учим във вярата и ги увещаваме, „та дано Бог им даде покаяние, да познаят истината и да се освободят от примката на дявола, който ги е живи уловил, за да изпълняват волята му” (ІІ Тим. 2:25-26); „ако те послуша, спечелил си брата си” (Мат. 18:15), спечелил си го за Христа и за вечния живот.

Но мисионерствуващият християнин, както знаем, извършва и друго велико дело: спасява самия себе си, покриват му се множество грехове заради светия труд на увещанието (Иак. 5:19-20; Иезек. 3:21). Следователно, ако всеки пастир на Църквата е длъжен да бъде мисионер поради възложената му от Бога длъжност, то всеки християнин трябва да бъде такъв от любов и състрадание към заблудените, от ревност за славата и спокойствието на Църквата, като има предвид и спасението на своята собствена душа. Затова настоящият ни труд, като има за задача да облекчи високото и свето дело на мисията между заблудените, има предвид не само специалните мисионери и пастири на Църквата, но и всички православни християни, които пожелаят да послужат според силите си за спасение на заблудените, а чрез това и на себе си. Затова под думата „мисионер” ние ще разбираме всекиго, който се труди на мисионерската Божия нива – специалните мисионери, архипастирите, пастирите и всички миряни – ревнители за вярата и за Христовата Църква.

 

І.

  Вътрешният характер на съдържанието на мисионерските беседи се определя от самата света цел на увещанието на заблудените: то трябва да бъде всецяло проникнато от дух на любов и състрадание към заблудените и от желание да ги спасим; а следователно, то трябва да бъде пропито и от дух на кротост. Иначе и не може да бъде. Заблуденият във вярата е духовно болен човек, а мисионерът е негов духовен лекар. Какво би станало, ако телесният лекар, вместо да лекува, почне да излиза вън от себе си, да се сърди, да вика и ругае болния, задето е заболял? Болните ще престанат да се обръщат към него за помощ, и мнозина от тях, по вина на лекаря, биха страдали, а понякога и биха умирали, без да се възползуват от неговото знание и лечебно изкуство. Най-сетне такъв лекар би престанал да бъде лекар: той не ще има вече пациенти. НИма, ако видите давящ се във водата, ще почнете да му се сърдите и да го ругаете за непредпазливостта му, вместо да подадете помощ на нещастния? А сектантите всъщност са болни от религиозно съмнение или, както казва св. апостол, те са човеци, „които са претърпели корабокрушение във вярата” (І Тим. 1:19).

Колкото сектантите във време на беседите и да са груби и дръзки, мисионерът трябва да пренася търпеливо нанасяните му от сектантите оскърбления или явното им нарочно упорство да отричат очевидната за всички истина, и всякога да помни отнасящите се до него наставления и примери от Св. Писание. Те са твърде много, и ние ще приведем само някои.

„Бъдете всякога готови – казва св. ап. Петър – с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда” (І Петр. 3:1).

„Братя – учи св. ап. Павел – и да падне човек в някое прегрешение, вие духовните поправяйте такъв с духа на кротост, като се пазите да не би и вие бъдете изкушени” (Гал. 6:1).

„А Господният раб не бива да влиза в крамоли, но да бъде към всички кротък, поучлив и търпелив; с кротост да наставлява противниците, та дано Бог им даде покаяние, да познаят истината и да се освободят от примката на дявола, който ги е живи уловил, за да изпълняват волята му” (ІІ Тим. 2:24-26; Еф. 4:31-32).

Ние виждаме в Св. Писание високи примери на удивително търпение, кротост, любов и гореща молитва за упорствуващите в своите заблуди, дори за ония, които жестоко са гонили проповедниците на божествената истина.

Спомнете си за славния вожд и пророк на Израилския народ, великия проповедник на богоотровеното учение и провъзвестникът на Божията воля, Моисея. Проследете в Библята целия живот на този най-велик мисионер сред „твърдоглавия” (Втор. 9:6), „опърничав и развратен”, „глупав и несмислен” (32:5-6) еврейски народ. Целият му живот бил пълен с тежки оскърбления, с големи нравствени мъки и страдания от неговия роден народ, на когото в продължение на 40-годишно странствуване по пустинята той отдавал своята душа и целия си живот за неговото спасение и щастие.

Необикновените знамения и чудеса, извършени от Моисея в Египет преди излизането на евреите оттам за обетованата земя, не могли да ги убедят, че Сам Бог е с техния велик вожд, че те вървят „под висока ръка”. Още в първата минута на мнима опасност, когато видял от една страна море, а от друга – страшните конници на фараона, който ги преследвал, еврейския народ викал на своя вожд: „нима нямаше гробове в Египет, та ни доведе да умрем в пустинята? Не говорихме ли ти това същото в Египет: остави ни, нека работим на египтяни? Защото по-добре е да сме в робство у египтяни, отколкото да умрем в пустинята” (Изх. 14:11-12). Чудесно спасеният от Моисея еврейски народ се успокоил, „повярвал” на Господа и на Неговия раб Моисея, но не задълго. В пустинята Син възроптало цялото общество на Израилевите синове срещу Моисея и Аарона поради недостиг на хляб. И когато сутринта получили чудесната мана, евреите същия ден „наченаха да изказват прищевки; седеха, плачеха и думаха: кой ще ни нахрани с месо? Помним рибата, която ядехме даром в Египет, краставиците, пъпешите и дините, и лука, и праза, и чесъна; а сега душата ни линее: освен мана нищо няма пред очите ни” (Числ. 11:4-6). По молитвата на Моисея, Господ нахранил народа и с месо, като изпратил в еврейския стан безбройноколичество пътпъдъци. В пустинята Сур еврейският народ възроптал против Моисея заради горчивата вода, която тозчас Моисей чудесно превърнал в сладка (Изх. 15:22-25). Обаче твърде скоро, поради липса на вода в пустинята Син, евреите пък възроптали против Моисея, като го заплашили тъй силно, че той „извика към Бога и каза: какво да правя с тоя народ? Още малко, и ще ме убият с камъни” (Изх. 17:1-4). Народът чудесно бил напоен с вода от Хоривската скала и Моисей нарекъл това място „Маса и Мерива (изкушение и караница), поради караницата на Израилевите синове и защото те изкушаваха Господа, думайки: дали е между нас Господ, или не?” (ст. 7). Скоро постоянният ропот на еврейския народ за ядене и пиене минал в открит бунт срещу Моисея на почва на честолюбие и властолюбие, когато Корей, Датан и Авирон възстанали „против Моисея заедно с двеста и петдесет мъже от синовете Израилеви, началници на народа, призовавани на събранията, мъже именити. И събраха се против Моисея и Аарона и им рекоха: стига ви толкоз; цялото общество, всички са свети, и между тях е Господ! а вие защо се поставяте по-горе от народа Господен?” (Числ. 16:1-3). Господ наказал бунтовниците, като земята ги погълнала заедно със семействата и жилищата им. Но народът и след това не се уталожил: „На другия ден цялото общество синове Израилеви заропта против Моисея и Аарона и заговори: вие избихте народа Господен” (ст. 41). За това възмущение Господ наказал мнозина от евреите със смърт, и само молитвеното застъпничество на Моисея пред Него прекратило голямото поражение на народа.

Как се отнасял великият вожд и законодател към неблагодарния народ, който всякога го оскърбявал? Той се молил за заблудения, възстаналия против него народ, който бил неспособен да изживее нито един ден без своя вожд. Молил се той, като забравял всичката горчивина на обидите, всичката тежест на получаваните оскърбления вместо благодарности от народа; готов бил да вземе на себе си всички грехове и престъпления на народа против него и против Бога, готов бил да умре за заблудения, непокорен народ. Тъй напр., когато евреите видяли, че Моисей, който бил отишъл в планината Синай да получи отровение от Бога, дълго време не се връщал оттам, си направили излян телец и му се поклонили и му принесли жертви и „казаха: ето, Израилю, твоят бог, който те изведе от Египетската земя”. И когато в своя гняв Господ казал на Моисея: „ще ги изтребя и ще произведа многоброен народ от тебе” (Изх. 32:8-10), Моисей не пожелал да се удостои с великото Божие обетование, което било равно с обетованието, дадено на праотца Авраама (Бит. 17:1-8), а почнал да моли Господ, своя Бого, и казал: „Да се не разпалва, Господи, гневът Ти против Твоя народ, който Ти изведе от Египетската земя с велика сила и с твърда ръка... отвърни разпаления Си гняв и отмени погубването на Твоя народ... прости им техния грях; ако ли не, изличи и мене из книгата Си, в която си ме записал”. Господ чул молитвата на „своя верен раб” Моисея и отменил злото, за което бе рекъл, че ще направи на своя народ. (Изх. 32:11,12,32).

Също така постъпил Моисей и в друго едно възмущение на евреите против него и Аарона, когато те не искали да нахлуят в близката вече Обетована земя и си казали: „Да си изберем главатар и да се върнем в Египет” (Числ. 14:4) и, като не се доверявали на думите на разузнавачите Иисуса Навина и Халева за богатството на земята и за слабостта на нейните жители „цялото общество каза: да ги избием с камъни” (ст. 10)! А Господ, както и в първото възмущение на народа, казал на Моисея за него: „Ще го поразя с мор, ще го изтребя, и ще произведа от тебе (и от бащиния ти дом) народ по-многоброен и по-силен от него” (ст. 12); но Моисей не пожелал и тоя път великата чест и световната слава да стане втори родоначалник на еврейския народ, а взел да моли Господа да прости греха на Израиля. „И рече Господ (на Моисея): прощавам според думата ти” (14:20).

Ето за всички проповедници на Христовото учение велик пример на кротост, снизхождение и любов към заблудените, показан от Моисея, с когото говорил Господ „лице с лице, като да говореше някой с приятеля си” (Изх. 33:11), за когото Сам Господ казал: „Той е верен в целия Ми дом; Аз говоря с него уста с уста, и той вижда образа на Господа, а вие как се не побояхте да укорявате Моя раб Моисея?” (Числ. 12:7-8). „И в Израиля – казва Св. Писание нямаше вече такъв пророк като Моисея, когото Господ знаеше лице с лице, по всички личби и чудеса, за които го бе пратил Господ да извърши в Египетската земя над фараона, над всичките му служители и над цялата му земя, и по силната ръка и по големите чудеса, които Моисей извърши пред очите на цял Израил” (Втор. 34:10-12). Но в същото време, за назидание на всички проповедници и изобщо на всички човеци, словото Божие забелязва: „А Моисей беше най-кроткият човек между всички човеци на земята” (Числ. 12:3).

Така у великия мисионер на еврейския народ хармонично са съчетани ревност за Бога, кротост и любов към заблудените.

Не по-малко висок пример за същите качества, тъй необходими за всички мисионери, ни дал в Новия Завет великият „учител на народите” св. ап. Павел, този драгоценен съсъд на благодатта Божия, който се удостоил да бъде пренесен още приживе в рая (ІІ Кор. 12:4), да види Самаго Господа (І Кор. 9:1), преизобилно изпълнен с благодатта на Св. Дух, който правил велики чудеса. Цялата му неуморна мисионерска дейност е непрекъснат подвиг на труд, търпеливи лишения, оскърбления, злоба, нравствени и физически страдания от страна на онези, на които проповядвал спасение, мир и любов.

Въпреки идеалната висота на апостолското достойнство, той така характеризира своето положение и онова на другите апостоли като проповедници на Христовата истина: „Аз мисля, че нас, апостолите, Бог постави най-последни, като осъдени на смърт; понеже станахме зрелище на света – на Ангели и на човеци. Ние сме безумни зарад Христа, а вие сте мъдри в Христа; ние сме немощни, а вие силни; вие сте славни, а ние безчестни. Дори до тоя час и гладуваме, и жадуваме и ходим голи, и ни бият по лице, и се скитаме, и се трудим, работейки с ръцете си. Злословени – благославяме; гонени – търпим; хулени – молим се, станахме като измет на света, измет за всички до сега” (І Кор. 4:9-13). „Но във всичко се препоръчваме за служители Божии, с голямо постоянство, в скърби, в нужди, в утеснение, при рани, в тъмници, в скитания, в трудове, в бдение, в пости” (ІІ Кор. 6:4-5). Св. апостол по-нататък говори за себе си и своите страдания, получени предимно от онези, на които проповядвал спасението: „Аз съм бил (сравинтелно с другите апостоли) много повече в трудове, безмерно в рани, повече в тъмници, и много пъти на умиране. Иудеите ми удариха пет пъти по четиридесет удара без един; три пъти са ме с тояги били, веднъж с камъни, три пъти съм корабокрушение претърпял, нощ и ден съм прекарал в дълбинето морско; много пъти съм пътувал, бил съм в опасност от реки, в опасност от разбойници, в опасност от сънародници, в опасност от езичници, в опасности по градове, в опасности по пустини, в опасности по море, в опасности между лъжебратя” (ІІ Кор. 11:23-26).

И въпреки всички пренесени велики оскърбления, нравствени и дори физически страдания, повече от страна на ония, на които той проповядвал словото на истината и спасението, св. апостол бил пълен с любов и всеопрощение къ тях и в съзнанието на високата светост на мисионерското си служение възкликва: „Горко ми, ако не благовествувам”! Търпейки гонения повече от страна на евреите, ап. Павел именно към тях проявява най-голяма любов и съжаление за тяхното заблуждение: „Истина говоря в Христа, не лъжа, - свидетелствува ми моята съвест чрез Духа Светаго, - че ми е голяма скръб и непрестанна мъка на сърцето; молил бих се сам аз да бъда отлъчен от Христа за братята си, мои сънародници по плът” (Рим. 9:1-3).

От приведените два примера достатъчно се вижда в какво душевно настроение и готовност за подвиг трябва да бъде всеки, който ще вземе върху си светия труд да вразумява заблудените; той трябва да принесе себе си, своята личносот, в жертва на това дело и да измоли от Господа, особено във време на беседа, онова душевно настроениео, което е изразено в думите на дивната, известна всекиму, великопостна молитва на св. Ефрема Сирин: „Господи и Владико живота моего! Дух празности, униния, любоначалия, празнословия не дажд ми. Дух же целомудрия, смиреномудрия, терпения и любве даруй ми рабу Твоему!.... даруй ми зрети моя прегрешения и не осуждати брата моего”; „защото – справедливо учи Премъдрият – гневът и разумни погубва. Кротък отговор гняв отблъсква, а обидна дума ярост възбужда” (Прит. Сол. 15:1).

Ние нарочно се спряхме така дълго и подробно на този въпрос, за да уясним по-добре на проповедниците и защитниците на истинската Христова вяра, че кротостта, снизхождението и любовта към заблудените, както и искреното желание те да се спасят, са първото и най-главно условие за успеха на мисионерските беседи с тях.

Обаче това не значи, че увещанието на упоритите в заблуждеинето трябва да има винаги и без изключение характер на всеопрощение и снизхождение. Както способът за лечение на телесните болести бива двояк – чрез успокояващи лекарства, а понякога пък чрез тежка хирургическа операция, тъй и при беседите със сектантите, в някои изключителни случаи, е необходимо дасе прибегне до сурово изобличение. Това става необходимо, когато на беседата идат сектантите с явно намерение да я осуетят или, когато забравили  страх Божий и уважение към религиозните убеждения на слушателите, си позволяват да се подиграват и дори грубо да кощунствуват над вярата Христова, над св. Църква и нейните светини. В такива случаи мисионерът трябва да помни, че бива оскъррбяван не той и не неговите лични религиозни чувства, а Христовата вяра, най-свещените чувства на неговите православни слушатели, и затова неговата беседа по необходимост трябва да премине от разяснение и увещание в строго изобличение на сектантите, понеже, както говори св. Григорий Ниски, „не трябва да бъдем отстъпчиви в ущърб на истината, само за да се покажем снизходителни”; затова мисионерът в такива случаи трябва да бъде не само „силен да наставлява в здравото учение”, но трябва „и да изобличава ония, които се противят..., на които трябва да се затулят устата” (Тит. 1:9-11).

В това отношение пример трябва да ни бъде Сам Иисус Христос и Неговите св. апостоли, чиято проповед, пълна с любов и снизхождение към заблудените, понякога приемала характер на строго порицание и сурово изобличение, явявала се „слово с власт” (Лук. 4:32). Достатъчно е да приведем за пример 23-та глава от Евангелието на Матея, където се намира изобличителната реч на Спасителя, насочена против „лицемерите”, „безумните и слепите”, „змиите, рожбите ехиднини” – фарисеите; или да вземем пълните с любов, но и с много строго изобличение, послания на св. ап. Павла към коринтяните и към „безумните галатяни непокоряващи се на истината”, а особено на посланията на св. ап. Петра (ІІ Петр. 2) и Юда.

2. Св. апостоли, като заповядват на проповедниците на вярата да пазят „кротост и благоговение” при увещание на заблудените, „незлобие и приветливост” към тях, в същото време заповядват открито да изобличават противниците, които са изгубили всякакъв страх Божий и човешка съвест: „Ония, които съгрешават, изобличавай пред всички, та и другите да имат страх” (І Тим. 5:20) – казва св. апостол, - изобличавай ги строго, за да бъдат здрави във вярата (Тит. 1:13): „говори, увещавай и изобличавай с пълна власта, никой да те не презира” (2:15), „защото такава е волята Божия, - с добротворство да обуздаваме невежеството на безумните човеци” (І Петр. 2:15).

Но, както виждаме, и в изобличението главната цел е спасението на заблудените и предпазване на маловерните: „за да бъдат те здрави във вярата”, „за да имат и другите страх”, затова при изобличителната беседа мисионерът не трябва да губи душевното си равновесие и да излиза вън от себе си, а трябва да бъде твърде предпазлив не само в думите и изразите, но и в самия им тон. В това отношение постановлението на Шестия вселенски събор за епитимиите напълно е приложимо към характера на изобличителните противосектантски беседи, които изискват по-голяма предпазливост; във време на тяхното държане трябва да се употребява „прилично на недъга лекуване, за да не се изгуби спасението на немощните, ако не се пази мярка в едното и другото (снизходителност и строгост)... Не трябва нито да подгонваме към стръмнините на отчаянието, нито да отпускаме бразди за разслабване на живота и за пренебрежение, но трябва непременно по някакъв начин или чрез сурови и връзващи, или чрез по-меки и леки лечебни средства, да противодействуваме на недъга и да се подвизаваме за заживяването на раната” (прав. 6). С една дума, към заблудените, по израза на същия вселенски събор, не трябва да проявяваме нито слама кротост, нито жестока строгост (прав. 4).

Общото правило относно характера на беседите е изразено кратко и мъдро в думите на св. ап. Павла: „Ако сме прекалили в хвалбите си, то е зарад Бога; ако сме умерени, то е зарад вас” (ІІ Кор. 5:13), сиреч – личните обиди и оскърбления проповедникът на истината и любовта трябва да пренася с кротост и търпение; но пък на оскърбленията на Бога и кощунството с Христовата вяра, Църквата и нейните светини – той трябва да отговаря със строги изобличения на хулителите и кощунците, а в случай на дръзки кощунства, трябва да прекрати беседата по разглеждания въпрос, след предварително сложен и предпазлив протест против кощунственото поведение на сектантите, като предложи на православните отделна за тях беседа по разглеждания въпрос, но непременно и разбор на сектантските възражения, каквито биха могли да се появят на нестаналата с тях беседа.

Само по себе си се разбира, че за оскърбителни думи от страна на сектантите мисионерът никога не трябва да се обръща към съда, освен в случаи, когато се позори честта на неговото служебно положение и случаите на физическо сектантско насилие над него. Сам Христос протестирал против нанесената му плесница от жестокия слуга на първосвещеника Анна (Йоан. 18:22-23), и ап. Павел поискал касарев съд за защита на своята личност от насилията на евреите над него (Деян. 22:24-30 и 25:10-12). А картагенският събор разрешава на християните в случай на насилия от страна на еретици, да се обръщат за защита към държавната власт (прав. 104).

3. Остроумието и иронията, без съмнение, са украшение на всяка беседа и спомагат да се направи по-голямо впечатление на слушателите и да се поддържа вниманието им към нея. Но нека мисионерът помни, че остроумието е особен, вроден на човека дар; надарените с него човеци не търсят остроумието, а от само се явява у тях, като красива и сполучлива импровизация. Затова, да се търсят остроумни изрази предварително, а още повече във време на беседате, това значи да насилваме своята мисъл да се отвлече от предмета на беседата и да се излагаме на опасността с несполучлива словесна острота да направим на слушателите впечатление съвсем противоположно на онова, което е било желателно да сторим. Правилно развитата логическа мисъл стои несравнено по-високо от остроумието, защото последното, като украшение на мисълта, се плъзга по нейната повърхност и не може да има решаващо значение в препирни, когато първата, опирайки се на законите на човешкия разум, прониква в самата му дълбочина и принудително го заставя да признае истината за истина, а лъжата за лъжа.

Излишното остроумие и ироничен тон на беседата не само понижават нейното достойнство като дело свето и сериозно, но могат да увлекат мисионера и да го докарат до крайности, а сектантите да раздразни или да ги предизвика към отговор в същия дух, защото „езикът е огън... никой човек не може да го укроти; той е неудържимо зло и е пълен със смъртоносна отрова” (Як. 3:6-8), и в резултат може да се получи не религиозна беседа, а пуст словесен турнир, „логомахия”, от която ни предпазва св. ап. Павел, когато, като учи за верността на Бога в Своите обещания, казва на своя млад ученик Тимотея: „това напомняй на всички, като ги заклеваш пред Господа, да не влизат в препирни (резбира се, напразно), които никак не ползуват, а служат за гибел на слушателите (ІІ Тим. 2:14 и Тит. 3:9). Такива диспути „произвеждат по-скоро препирни, отколкото назидание Божие във вярата. А целта на поръчването е – да се породи любов от чисто сърце, от добра съвест и нелицемерна вяра; някои, като не постигнаха тия неща, отклониха се в празнословие”. (І Тим. 1:4-6). Подобни беседи може да води само онзи, който е „горд, нищо не знае и е болен за празни разисквания и словопрения, от които произлизат завист, разпри, хули, лукави подозрения, зловредни препирни между човеци, които имат развратен ум” (ІІ Тим. 6:4-5). Към остроумието често прибягват във време на беседите ония, които очакват похвала от тълпата, но те забравят думите на св. апостол: „който се хвали, с Господа да се хвали, защото не тоя, който се сам хвали, е достоен, а оня, когото Господ хвали” (ІІ Кор. 10:17-18), „комуто похвалата иде не от човеци, а от Бога” (Рим. 2:29).

Остроумието и иронията, повтаряме, са допустими и дори желателни в диспута, но в строгите граници на приличието и благоразумието и съответно с характера и настроението на събеседниците-сектанти, между които може да има хора с болезнено самолюбие и раздразнителност. Сам великият мисионар, ап. Павел, съветва да не се отказваме в беседите от остроумието, когато казва: „с външните се отнасяйте благоразумно, като скъпите времето. Словото ви да бъде винаги с приятност, със сол приправено, за да знаете, как трябва да отговаряте всекиму” (Кол. 4:5-6). Но като се ползуваме от солта на мисълта и словото, трябва да се предпазваме, както се казва, „да не пресолим” беседата и с това да развалим работата.

Излишната острота на словото и иронията само понижават необходимото през цялата беседа религиозно настроение на слушателите, като възбуждат понякога смях и шеговито лекомислено отнасяне към религиозните въпроси на беседата, а у противниците излишно раздразнение и желание да отговорят със също такива бодливи думи, т.е. създават в християнското събрание такова настроение, което се осъжда като вредно от св. апостол: „срамни и празни думи и смехории са неприлични за вас” (Еф. 5:4), казва той.

4. Разбираемостта, усвояването предмета на беседата от слушателите, много ависи от бавността или бързината на речта на оратора и от простотата на изразите. Мнозина даровити оратори не подозират колко много губят от привичката да говорят бързо и неясно да произнасят думите, от което много думи и цели фрази в тяхната реч не се долавят от слушателите. Този недостатък особено е присъщ на твърде темпераментните, горещите оратори и често прекрасни по съдържание речи губят от своето значение, защото напрегнатото внимание на слушателите се уморява и те, като губят връзката в речта на оратора, са принудени да престанат да го слушат и дори да си отидат, за да не губят безполезно времето си.

Също такъв резултат се получава от беседата, когато мисионерът твърде често употребява чужди думи, непонятни за всички, като привежда понякога не без задна горделива цел, не само отделни думи или фрази, а дори и цели цитати на чужд език, без да ги превежда; също и когато говори твърде отвлечено, забравяйки, че повечето от неговит еслушатели са хора прости, непривикнали на отвлечени мисли и знаещи само своя роден език. В такъв случай фразата преобладава над мисълта и затова не достига своята цел. В това отношение мисионерите, особено ония с висше образоавние, непривикнали на проста реч, трябва сериозно да се замислят, за да си изработят способност за ясно и точно изложение на мислите на общодостъпен за народа език. За пример трябва да му служат дълбоките по съдържание, но прости по изложение, разбрани дори за децата, речи на Господа нашего Иисуса Христа, записани за цялото човечество в Св. Евангелие. Страдащите от казания недостатък мисионери трябва всякога да помнят думите на св. ап. Павла: „ако вие не изговаряте с езика си разбрани думи, как ще се разбере това, що говорите? Защото ще говорите на вятър... Ако, прочее, не разбирам значението на тия думи, то за говорещия ще бъда чужденец, па и говорещият ще бъде за мене чужденец. Но в църква предпочитам да кажа пет думи разбрани, за да поуча и други, отколкото хиляди думи на език непознат” (І Кор. 14:9; 11:19).

5. Твърде голямата самоувереност също вреди на мисионера, както и липсата на смелост и увереност в благополучния резултат от защитата на истината. Причината на първия недостатък у мисионера е преувеличената оценка на своите сили и дарби и пренебрежение към силата на противниците; а често е резултат и на леност и лекомислено отнасяне към твърде трудното и сложно мисионерско дело. Мисионерите с такъв недостатък могат да водят диспути всякога, всякъде, с всекиго и по всякакви въпроси без всяка подготовка. Наистина, такива са малко, но за своята самоувереност или лекомислие те често биват жестоко накавани с пълна несполука на диспута, защото „Бог се противи на горделиви, а на смирени дава благодат” (Як. 4:6), и „проклет, който върши нехайно делото на Господа” (Йер. 48:10). Те не трябва да забравят наставленията на св. апостоли: „смирете се пред Господа, и ще ви въздигне” (Як. 4:10), защото „знанието възгордява, а любовта назидава. Ако някой мисли, че знае нещо, той още нищо не е тъй узнал, както трябва да знае. Ако пък някой люби Бога, той е познат от Него” (І Кор. 8:1-9) и „който счита себе си за нещо, бидейки нищо, той себе си мами” (Гал. 6:3-5). Те трябва да помнят и друго наставление на св. апостоли: „не мислете за себе си повече, отколкото трябва да мислите; а мислете скромно, наспоред вярата, каквато Бог е отмерил всекиму... не мислете за себе си високо, а носете се смирено; недейте се има за мъдри” (Рим. 12:3 и 16).

6. Неувереността в себе си у някои мисионери, нерешителността, страхът от публично излизане против сектантите, особено предидиспута и в началото му, понякога достигат до малодушие, просто до срамна боязливост, и се забелязва не само у начеващи, но дори у повече или по-малко опитни мисионери. Разбира се, този недостатък у мисионерите е малък и донякъде извинителен, но все пак е нежелателен; от него едни се освобождават по-рано или по-късно, в зависимост от придобития мисионерски опит; други пък страдат дълго от него, а трети – винаги.

Много са причините за боязливостта при говорене на публични диспути: тук може би действува и самолюбието, да не би народът да подложи на сурова, може би и несправедлива критика, диспута на мисионера, и опасението да не би изпратилите го да изтълкуват несполуката в диспута, за която може би има много независещи от мисионера причини, като неспособност за мисионерско дело, което той още не знае, но обича. Тук може би има и благородно опасение да не унижи с несполучливата си беседа вярата и Православната църква в очите на вярващия народ и с това да произведе нежелателен смут, а може би и колебание в неговата религиозна съвест. Тук може би играе роля и вроденото у някои човеци чувство на стеснение, което идва до боязливост от тълпата и публично излизане пред нея и др. – с една дума, различни причини може да има, за да бъде мисионерът нерешителен и лишен от смелост. Но ние сме убедени, че тази нерешителност постепенно може да бъде намалена, а след това и съвсем унищожена чрез упражнение волята на самия мисионер – тъй да се каже – чрез самовнушение, подпомогнато от молитва към Бога за помощ и признание светостта и правотата на защищаваното от него дело и великата му цел – спасение на заблудените и на самия себе си.

Мисионерът преди всичко трябва да помни, че неговото дело е свето и право, че и слабата защита на Божията истина все пак е нейна защита в името на Бога, който „и намеренията целува” (св. Йоан Златоуст), че той „не себе си проповядва, а Христа Иисуса, Господа” (ІІ Кор. 4:5), че людете имат „различни дарби..., но тях произвежда един и същи Дух, като разпределя всекиму поотделно, както си иска” (І Кор. 12:4-11), защото на всеки един от нас благодат е дадена „по мярката на дара Христов” (Еф. 4:7). Грамадна част от мисионерските диспути не въздействуват на сектантите, поради тяхното упорство в заблудата, и често най-сполучливият диспут остава съвършено безрезултатен по отношение към тях. Но и проповедта на св. апостоли не всички привлича към Христа, и учението на Симона Петра и на Павла не всички е убеждавало, макар че едното и другото се съпровождало с велики знамения и чудеса, дори с възкресение на мъртви: Христа разпнали, апостолите убили мъченически за тяхното свето учение. Мисионерите трябва да се надяват не на своите сили и способности, а на Божията помощ, като знаят, че вярата на слушателите и обръщането на заблудените „се утвърдяват не на човешка мъдрост, а на силата Божия” (І Кор. 2:5), „защото – казва Христос – без Мене не можете да вършите нищо” (Йоан. 15:5) и „никой не може да дойде при Мене, ако му не бъде дадено от Моя Отец” (Йоан. 6:65).

Великите мисионери на Христа, св. апостоли, не са падали духом при несполука в тяхната проповед, знаейки, че тя не зависи от тях: „Като имаме по милост Божия това служение, не падаме духом. Но ние отхвърлихме скришните срамотни дела, без да прибягваме към хитрост и без да изопачаваме словото Божие, а като се препоръчваме всекиму на съвестта пред Бога чрез откриване истината.

Ако пък е и закрито нашето благовестие, то е закрито за погиващите; на невярващите от тях богът на тоя век е заслепил умовете, за да ги не озари светлината на благовестието за славата на Христа, Който е образ на невидимия Бог. Защото не себе си проповадвяме, а Христа Иисуса Господа; колкото пък за нас, ние сме ваши слуги заради Иисуса... Но това съкровище ние носим в глинени съдове, та преизобилната сила да се отдава Богу, а не нам” (ІІ Кор. 4:1-5,7).

Мисионерът, който излиза на беседа, не трябва да се страхува от противниците си. Той трябва молитвено да възложи всичката си надежда на Бога и да си спомни ободрителните Му думи, казани на всички апостоли и на св. ап. Павла: „И кога ви предават, не се грижете, как или що да говорите; защото не сте вие, които ще говорите, а Духът на Отца ви, Който говори във вас” (Мат. 10:19-20); „стига ти Моята благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява” (ІІ Кор. 12:9). Също такива ободрителни думи е казал Господ някога на изпратения да проповядва волята Му на еврейския народ Моисей, който се смущавал от липсата на ораторски дар: „И рече Моисей Господу: О, Господи! Аз не съм речовит, и такъв си бях и вчера и завчера, такъв съм си и откак почна да говориш с Твоя раб: Аз говоря тежко и заеквам. Господ рече (Моисею): Кой е дал уста на човека? Кой го прави ням, или глух, или гледащ, или сляп? Не Аз ли, Господ Бог? И тъй, върви, и Аз ще бъда на устата ти и ще те науча, какво да говориш” (Изх. 4:10-12). Св. ап. Павел ободрява всички проповедници на Христовата истина с тия много утешителни думи: „Не се стряскайте в нищо от противниците: това е тям доказателство за погибел, а вам за спасение” (Фил. 1:28).

Във всеки случай смущението, слабостта на духа и упадъкът на енергията у мисионера не е от Бога, а от лукавия дух, от врага на Божията истина и явния противник на мисионерското дело, който устройвал козни и всякакви пречки и на св. апостоли, когато те благовестили за Христа (І Сол. 2:18; ІІ Кор. 2:11; І Петр. 5:8-9). Затова най-вярното средство за успокоение преди диспута и за възбуждане енергията на духа е пост и молитва към Бога за себе си (Мат. 7:7-8; Йоан. 16:23) и за заблудените (І Йоан. 5:16; Рим. 10:1), „защото този род (на дявола, който вселява съмнение и смущение в душата на човека) не излиза освен с молитва и пост” (Мат. 17:19-21).

7. Търпението никога не трябва да напуска мисионера, когато очаква обръщането на заблудените. Господ за награда на неговия търпелив и настойчив труд ще му изпрати голямо нравствено успокоение и „велика радост”, която изпитват небесните ангели за разкаялия се грешник (Лук. 15:7). Често мисионерите, след дълги и упорити трудове, а понякога и след непродължителни увещания на заблудените, губят всяка надежда за тяхното обръщане в лоното на Църквата и ги предоставят на собствената им съдба, като ги считат за безвъзвратно загинали. За да успокоят себе си и да оправдаят прекращението на увещанието към упоритите заблудени, те понякога се позовават на думите на св. ап. Павла: „Страни от еретик, след като се посъветваш веднъж и дваж, знаейки, че такъв човек се е извратил и греши, като сам осъжда себе си” (Тит. 3:10-11). Те забравят или не знаят, че тук апостолът говори за явните, „загиващите в упортство” еретици (ст. 11), които съвършено са изгубили вярата в Бога, за хулителите на Св. Дух, съгрешаващите със смъртен грях, сиреч за ония, които вече не считат за грях никакъв грях, за които св. ап. Йоан съветва дори и да не се молим (І Йоан. 5:16), защото както казва за тях и св. ап. Павел, „не е възможно пак да бъдат обновени за покаяние, когато те повторно разпъват в себе си Сина Божия и Го хулят” (Евр. 6:4-6). Всички други заблудени във вярата той заповядва да бъдат увещавани неограничено число пъти „с голямо постоянство” (ІІ Кор. 6:4), „та дано Бог им даде покаяние, да познаят истината и да се освободят от примката на дявола, който ги е живи уловил, за да изпълняват волята му” (ІІ Тим. 2:24-26), поради което той и казва в същото послание: „Проповядвай словото, настоявай навреме и ненавреме, изобличавай, запретвай, увещавай с голямо дълготърпение и поука” (4:2).

Нито едно сериозно дело лесно не се достига, но изисква усилия и търпелив труд; още по-трудно става промяната на религиозните убеждения, които за искрено вярващия, макар и заблуден, са несравнено по-скъпи от всякакви негови философски, политически, научни и други убеждения, понеже имат за крайна цел не временното и скоропреходното, а безкрайното и вечното благо на неговото лично битие. От своята дългогодишна мисионерска дейност между сектанти от най-разнообразни видове, ние бихме могли да приведем доста примери за връщане в православието на твърде упорити и фанатици в заблудата си лица – след повече от десет години мисионерски беседи с тях. За забелязване е, че понякога решаващо значение затяхното връщане в лоното на аЦърквата имаха не последните по време беседи, а първите. Следователно, цели десет, а може би и повече години те носеха в своята душа посятото в техните ожесточени сърца семе на Божието слово, понякога, както те сами признаваха, с големи душевни страдания от съмнение и нерешителност да приемат православието, докато това семе израсна, узря и даде плод в тяхната душа. Че след мисионерските беседи винаги може да има бързо, искрено и сигурно религиозно прераждане на сектантите, това може да говори само онзи, който малко е работил на мисионерската нива или съвсем не е запознат с делото на мисията. Нека не пада духом мисионерът, ако скоро не види плодове от своя тежък труд, и нека търпеливо го продължава при съзнанието, че и без видими резултати всеки негов диспут дава невидими, но не по-малко важни плодове – той дава знание за вярата на ония, които я не знаят и предпазва от увлечение в сектантство ония, които се съмняват и силно се колебаят във вярата Христова, за отпадане от която, може би, за тях е оставала само една крачка, но те са били спрени от това съдбоносно и навеки гибелно за тях решение от някой мисионерски диспут. Такива случаи има много. Нека мисионерът търпеливо носи своя свят труд, като ни за минута не се съмнява в голямата му полза, и нека моли Господа да му изпрати благословение, „но да проси с вяра и никак да не се съмнява; защото, който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и размятана от вятъра; такъв човек да не мисли, че ще получи нещо от Господа” (Як. 1:6-7). Нека моли Бога и да не губи надежда. Господ ще го чуе и ще му даде такова утешение и такава радост, каквито не са изпитали и преживели ония, които не са се трудили в мисионерското дело. Той ще изпълни обещаното за трудещите се: „които са сели със сълзи, ще жънат с радост. Който с плач е носил семе, с радост ще се върне, носейки своите снопи” (Псал. 125:5-6).

8.Всички горепоменати условия за успешно водене на диспутите със сектанти сами по себе си предполагат знание на сложното и трудно мисионерско дело, за което е нужно „всяко познание”. На първо място мисионерът трябва да знае основно Св. Писание. Затова Св. Библия трябва да му бъде постоянна и неразделна спътница. Мислим, че съвършено излишно е да се разяснява това надълго; мисионерът без потребно знание на Св. Писание значи – (е) войник без оръжие. Ето и св. ап. Павел, като сравнява християнина и добрия войник, казва: „а над всичко вземете щита на вярата, с който ще можете угаси всички нажежени стрели на лукавия, вземете и шлема на спасението и духовния меч, който е Божието слово” (Еф. 6:16-17). За този духовен меч апостолът така говори: „Словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздела на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и сърдечни намерения” (Евр. 4:12). Старателното изучаване на Св. Писание е необходимо за мисионера, както за собствено умъдряване, тъй и за вразумление на заблудените, повечето от които се отбиват от пътя на истината именно, защото в словото Божие „има някои места мъчни за разбиране, които невежи и неукрепнали изопачават за своя си погибел” (ІІ Петр. 3:16). За да повярват в Месия-Христа, евреите трябвало да знаят Св. Писание: „Изследвайте Писанията – казва Спасителят на евреите – защото вие мислите чрез тях да имате вечен живот. И те са, които свидетелствуват за Мене” (Йоан. 5:39). Това е необходимо и на християните – за собствено умъдряване в спасението и за вразумление на заблудените: „Ти от детинство – пише ап. Павел на Тимотея – знаеш Св. Писания, които могат да те направят мъдър за спасение чрез вярата в Христа Иисуса. Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидаване в правдата” (ІІ Тим. 3:15-16). „Внимавай на себе си – пише той на същия – и на учението; постоянствувай в тия неща, защото, като постъпваш тъй, и себе си ще спасиш, и ония, които те слушат” (І Тим. 4:16).

Но освен знание на Св. Писание, мисионерът трябва да има и „всяко познание”, полезно и необходимо за неговото дело. Той трябва по възможност да изучи православната догматика, историята на Църквата, да знае творенията на св. отци, особено от първите векове на християнството, правилата на св. апостоли и на св. вселенски и поместни събори, да бъде запознат с историята на своя народ и поне в главни черти – с логиката, психологията и философията. Той трябва да следи и православната богословска литература и сектантската, да знае по възможност живота на сектантите с техните добри и лоши страни по лично наблюдение и по наблюдение на други. Изобщо за желаещия да се посвети на мисионерското дело е необходимо не само образование, но и самообразование в най-широк смисъл, сиреч мисионерът трябва да работи постоянно за придобиване необходимите за неговотот дело знания, защото вътрешният и външният живот на сектантството не стои на едно място, а се развива и се разнообразява, като отделя от себе си все нови и нови видове религиозни заблуди. Ако всеки християнин трябва „да бъде всякога готов да даде отговор с  кротост и боязън всекиму, който иска от него сметка за неговата надежда” (І Петр. 3:15), то мисионерът трябва „да се облече с всеоръжие” на знанието и словото Божие и на всичко, що е необходимо за успеха на неговото свето дело.

Но някой може да помисли или да каже: „тогава мисионерът може да бъде само човек с висше всестранно образование”. Съвсем не! Разбира се, висшето и всестранно образование е голям плюс за мисионерското дело, но в него е важно не само това, а главно любов от чисто сърце и добра съвест към заблудените, искрено желание да ги спаси и твърда решителност да се отдаде на служение на св. Църква. Ние бихме могли да посочим твърде много мисионери със средно, дори и низше образование, които при гореща любов към мисионерското дело и упорит труд са достигнали като мисионери голяма известност и са оставили дълбоки следи в историята на православната вътрешна мисия. Св. апостоли, освен ап. Павел, били хора прости, без каквото и да е систематично образование, но с помощта на Божията благодат обърнали към Христа цели народи. Следователно, не висшето образование на мисионера, а любовта към мисията и ревностният труд е неговото висше достойнство: „всеки ще си получи наградата според труда си” (І Кор. 3:8).

9. Ние не бихме свършили въпроса за вътрешните условия за успеха на мисията между заблудените, ако не напомним на нейните работници, че най-важното от тях е истинският християнски живот на мисионера. Примерът на живота убеждава по-силно, отколкото най-красноречивите речи. Тази истина са разбирали дори езичниците римляни, които са я изразили в мъдрото изречение: „verba movent, exempla trahunt” (думите трогват, примерите привличат). Добродетелният живот на мисионера е най-главното условие за успеха на неговото свето дело между заблудените. Мисионерът всякога трябва да се бои да не се отнесат към него следните думи на св. ап. Павла: „Ти се хвалиш с Бога, и знаеш волята му, и разбираш по-доброто, понеже се поучаваш от закона, и си уверен, че ти си водач на слепци, светлина на ония, които са в мрак, наставник на неразумни, учител на младенци, който в закона имаш образеца на знанието и на истината. Прочее, как ти, който учиш другиго, себе си не учиш? Който проповядваш да се не краде, крадеш? Който казваш да не се прелюбодействува, прелюбодействуваш? Който се гнусиш от идолите, светотатствуваш? Който се хвалиш със закона, безчестиш Бога, като тъпчеш закона? „Защото”, както е писано, „името Божие заради вас се хули между езичниците” (Рим. 2:17-24). Мисионерът всякога трябва да помни думите на Христа Спасителя, казани на всички Негови последователи: „Вие сте светлината на света. Не може се укри град, който стои навръх планина. Нито запалят светило и го турят под крина, а на светилник, и свети на всички вкъщи. Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят вашия небесен Отец” (Мат. 5:13-16).


 

ІІІ Глава.

Външните условия за водене на мисионерски беседи.

Публични и частни мисионерски беседи и диспути и тяхното значение. Място и време за беседите и диспутите и способи за канене сектанти и православни на тях. Място, отдето мисионерът трябва да говори. Външни средства на беседващия мисионер: жестове, мимика, телодвижение, сила на гласа. Неуместност на ръкоплясканията през време на религиозните беседи и на други изрази за одобрение или порицание на беседващите.

І.

Мисионерските беседи биват частни, когато те се водят в частни къщи, в малки неофициални събрания или когато те носят съвършено случаен характер – във влак, в параход, при неочаквани срещи и запознанство със сектантите в техни или православни къщи и пр., и публични, устройвани официално, с покана до сектантите от мисионера или обратно, и се водят обикновено в места, където стават публични събрания – в храмове, читалища, театри, кинематографични салони, сектантски молитвени домове, училища и пр. При условия на беседване, понякога изработени от двете страни, беседите се откриват в определено време, като се оповестяват на народа с афиши, обявления във вестниците и по други начини. Всичко, което казахме за вътрешния характер на мисионерските диспути, еднакво се отнася и към частните, и към публичните беседи, но външните условия за водене на едните и другите беседи, разбира се, са различни. В тази глава ще имаме предвид предимно публичните диспути, но по-напред ще кажем няколко практически напътствия за частните или, както е прието да ги наричат, домашни, сравнени с публичните беседи.

Кои са по-полезни за мисионерското дело – частните или публичните беседи?

Тоя въпрос не е тъй маловажен, както може на пръв поглед да се стори някому. Той неведнъж е бивал разглеждан в областните, дори и в всеруските мисионерски конгреси, на които мисионерите са изказвали различни, понякога съвършено противоположни, възгледи.

Едни мисионери казват, че публичните диспути засягат самолюбието на сектантите и затова ги раздразняват, и те още повече се утвърждават в упорството си. Наистина, мъчно един самолюбив човек може да понесе поражението си на диспут пред многоброен народ, особено един сектантски водач, който след несполучливи диспути с мисионери изгубва своя авторитет и влиянието си върху своите последователи, а често и материалното си положение. Пък и мисионерът във време на публичния диспут е по-възбуден, губи душевното си равновесие, излиза понякога от границите на търпението и понижава своето достойнство като защитник на православната вяра, и в резултат – от публичните беседи се получава само вреда. Затова, публичните диспути трябва съвсем да се прекратят, а да се обърне внимание изключително на частните беседи, където при по-спокойно обсъждане на верските въпроси те по-добре ще се изяснят, както от православните, тъй и от сектантите, и ще принесат несравнено по-голяма полза.

Други мисионери изказват по тоя въпрос съвършено противоположно мнение. Според тях, най-добрият тип беседи е именно публичният диспут, а не частната беседа. Те казват, че за частните беседи, които имат твърде ограничен брой слушатели, са нужни много мисионери; после – публичните диспути, които стават в присъствието на многоброен православен народ и повече или по-малко сектанти с техните водачи, получават характер на тържество на православието, подигат религиозния ентусиазъм на народа, намаляват самомнението на сектантите, отнемат от тях авторитета на люде всезнаещи, откриват пред всички тяхното слабо знание на Св. Писание и ясно показват пред всички тяхното заблуждение.

Кое мнение е по-вярно?

Според нашето дълбоко убеждение, основано на широкия ни 30-годишен мисионерски опит, истината се намира по средата между тези две противоположни мнения: еднакво са нужни и едните, и другите беседи – и частните, и публичните. Примери за това имаме в проповедта на Христа и апостолите. Ние виждаме Христа да държи беседи пред многохиляден народ на открито високо място (Мат. 5:1), от лодка в Генисаретското езеро, притискан от народ, който жадувал да чуе словото Божие (Лук. 5:1); виждаме да ходи по градове и села с проповед и с благовестие за Царството Божие, да проповядва в храма (Лук. 20:1; Йоан. 8:2), в синагогите (Лук. 14:16; 13:10), при Овчата къпалня, където „лежаха голямо множество болни” (Йоан. 5:1-3), на открито поле при стечение на много народ (6:5) и изобщо навсякъде, където се събирал народ. Но ние виждаме Христа да беседва и в частни къщи – у Марта и Мария (Лк. 10:38-42), у един фарисейски началник (14:1); виждаме и Неговите съвършено частни насаме беседи с Никодима (Йоан. 3:1-20) и със самарянката при кладенеца (4:5-16).

Също виждаме и св. апостоли да водят публични беседи пред многоброен народ в притвора на Соломоновия храм (Деян. 3:11-26), в самия храм (5:21), в синедриона (5:27-40), в иудейски синагоги (13:5; 14:1 и др.), при реки (16:13), „на тържището с които се случеше” (17:17) и в ареопага (17:19-32). Но ние знаем, че св. апостоли водили и частни беседи. Още след слизането на Св. Дух над тях, св. апостоли „всеки ден в храма и по къщи не преставаха да поучават и благовествуват за Иисуса Христа” (Деян. 5:42). Виждаме беседата на ап. Филип с евнуха на етиопската царица, който се връщал у дома си по пустинния път от Йерусалим (8:26-40), и св. Петър в дома на Корнилия (10 гл.). С една дума, виждаме Христа и св. апостоли да водят беседи навсякъде, където им се представял случай за това и където имало нужда.

Частните беседи, наистина, имат посочените предимства. Тъм тях трябва да се прибави и възможността за по-близко запознанство, дори понякога за създаване на твърде добри отношения със сектантите, поддържани после от приятелска преписка с тях по религиозни въпроси, които ги интересуват. Това все има голямо значение за вразумяване на заблудените, защото сектантите добиват доверие към мисионера и ще бъдат предразположени да слушат неговите беседи. Не трябва да забравяме и това, че на беседата се явяват понякога сектанти, които, поколебани в своите религиозни убеждения, се вълнуват от някои неразрешени въпроси, които макар понякога и да не са важни, но все още ги удържат в сектата. Те невинаги имат възможност да предложат своите въпроси на мисионера в публична беседа. На това пречат и темите на публичните диспути, които често са съвсем различни от въпросите, които възбуждат в тях недоумение; и естественото стеснение и нерешителност да предложат тези въпроси на мисионера в присъствието на множество народ; а често и запрещението на сектантските водачи, щото обикновените членове на тяхната община да излизат с каквито и да е въпроси към мисионера при публичен диспут и затова повечето такива съмняващи се сектанти си отиват от диспута неудовлетворени, защото не са намерили това, което искрено са търсили, за окончателно успокоение на своята религиозна съвест. Особено трябва да се каже това за жените, понеже те повече се стесняват от мъжете. А в частни беседи всичко това лесно се отстранява, защото там всеки свободно може да предложи на мисионера такъв въпрос, който повече от всичко го интересува; а трябва да се знае, че понякога този въпрос може да бъде за него въпрос на вечен живот или духовна смърт.

Най-доброто доказателство за необходимостта от частни беседи е обстоятелството, че често някои сектанти, предимно такива, които се съмняват в своите убеждения, след публичен диспут сами молят мисионера да посети тяхната къща за частна беседа. Едни от тях правят това открито, веднага след диспута, а други така, че да не знаят за това техните водители: чрез насаме изказана молба или чрез писмена покана. Случва се, че под впечатление на мисионерските беседи или за разрешение на верски въпроси, които отдавна ги мъчат, сектантите сами тайно, обикновено нощем, отиват при мисионера, а ако отидат денем, то по всякакъв начин скриват своето отиване при мисионера от другите, особено от „братята”. Такива „Никодимовци” (Йоан. 3:1-2), повечето искрено търсещи истината, след беседите на мисионера насаме с тях, обикновено не остават дълго време в сектантството.

Обаче би било съвършено погрешно да се отвърли действителното значение на публичните диспути. Горепосоченото в полза на тях мнение е напълно справедливо. Към него ще добавим още и туй, че ако с Божия помощ мисионерът сполучи да повлияе в желания смисъл при публична беседа на своя събеседник, какъвто повечето пъти е някое по-видно и авторитетно в дадена сектантска община лице, то дните й могат да бъдат преброени; тя скоро ще се разпадне, защото обърналият се в православие нейн водач ще бъде най-добър помощник на мисионера в делото за обръщане на заблудените. В своята мисионерска практика ние имахме, благодарение Богу, много подобни случаи на обръщане в лоното на Църквата сектантски водачи и в резултат от тяхната съвместна работа с мисионерите, сектантите се присъединиха към православието масово, понякога цели общини наведнъж.

Също такова доказателство за необходимостта от публични беседи е понякога и това, че самият православен народ, смутен от сектантската пропаганда, изисква такива диспути, а понякога и самите сектанти ги изискват от желание да се убедят къде е истината. Случва се, че на такива, устройвани по желанието на самите сектанти публични диспути, сектантите поканват най-добрите си „мисионери”, „пастири”, „проповедници”, канят ги понякога от далечни места, дори от чужбина. Сектантите поемат всички техни разноски, заплащат техния труд със значително възнаграждение, заобикалят ги с всякакви грижи и внимание, но след това понякога се случва, че след публичните диспути повиканата отдалече сектантска „знаменитост” не може да намери ни подслон, ни храна у никого от братята и бърза да стигне до най-близката станция... Водачите на сектантите понякога сами добре разбират рискуваното за тях значение на публичните мисионерски диспути и под различни предложи отбягват от тях, но за това пък понякога те се лишават от положението, което заемат в сектантската община и губят предимното си влияние върху нея.

Нашият кратък практически съвет към мисионерите за частните и публични беседи е следният: да не отхвърлят ни едните, ни другите, а да се ползуват от двата вида, съобразно с обстоятелствата и условията на мястото, времето и очакваната от тях полза за делото.

За още неопитни мисионери по-полезно е да започват с частни беседи, за да се запознаят по-добре със сектантските възражения, с начините, по които те поставят въпросите, с всички техни, понякога лукави, способи на полемика, пък и сами по-добре да изучат Св. Писание, практически да привикнат бързо да намират в него нужните места и да се научат по-добре и по-целесъобразно да се ползуват от тях в беседите със сектантите. Тогава и публичните диспути не ще им се представят нещо извънредно трудно или дори невъзможно. От публични диспути със сектантите мисионерът, особено по-опитният, никога не трябва да отбягва: като проповедник на Христовата истина той има свещен дълг да благовествува тази истина всякога, всякъде и на всички, като помни, че неговите публични беседи са и изповядване на вярата му в Христа пред целия народ, съгласно думите на Спасителя: „който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец небесен” (Мат. 10:32).

Има мисионери, макар твърде рядко, особено такив с известност, които отказват да водят публични диспути пред малко слушатели, а ако ги водят, то без желателно настроение, само за изпълнение на официалния си дълг. Несъмнено, опитният и обичащият своето дело мисионер толкова по-добре се чувствува, колкото повече слушатели има на беседата му и особено когато има запитвачи; а малко опитният и нерешителният – обратното. Но отбягването на мисионера да води беседа пред малко слушатели, без съмнение, се дължи на известна гордост и самопревъзнасяне, а също на забравяне истината, че явилите се на беседата, макар и малобройни, най-много имат нужда от назидание или утешение, най-вече търсят успокоение на религиозните си съмнения и знание на вярата. Мисионерът има ли право да не удовлетворява тяхната духовна потреба? Разбира се (че) не. Това би било равносилно да не дадете на гладния парче хляб вие, които имате в изобилие. В такива случаи мисионерите нека добре помнят, че сам Христос и апостолите често са имали пред себе си малцина слушатели, дори само еднички слушатели, за които споменахме по-горе, ала никога не отказвали духовна храна на онези, които отивали при тях с надежда да получат такава храна .

2. Местата за водене публични диспути са различни, в зависимост от местните условия: в храмове, читалища, училища, клубове, театри, кинематографи, в църковни дворове, на площади и др. Но не е все едно къде се води диспута: всяко място си има за религиозните беседи своето значение, своето удобство или неудобство, което не е безразлично за мисионерското дело.

В храмовете е най-удобно да се водят беседи, когато слушателите са само православни, понеже цялата обстановка на храма, като свето място, създава желателно настроение у слушателите. Но да се води беседа в храм със сектанти може само, когато напълно е сигурно, че те ще се държат пристойно и спокойно, понеже се случва, че фанатици сектанти във време на беседа с тях в храма си позволяват да кощунствуват и да богохулствуват, като оскърбяват религиозното чувство на народа, който от своя страна пък понякога прибягва към насилия над тях, и беседата ще има отрицателен и твърде нежелателен резултат: сектантите след това се смятат „мъченици за вярата”, а у някои чувствителни православни се явява чувство на състрадание към уж „невинно” пострадалите, а у други – охлаждане към светостта на храма и светините му. В Русия е имало случаи, когато народът, възмутен от дръзки кощунства на сектанти в храма, ги набивал до смърт, след което гражданските власти, макар и безуспешно, са се опитвали да обвинят мисионерите във възбуждане народа против сектантите, нежелаейки да разберат, че не мисионеритет са причина на народния гняв, а самите сектанти със своите дръзки кощунства и богохулства. Подобни случаи са ставали и в България.

Ние съвсем не препоръчваме на мисионерите да водят публични беседи в театри и кинематографи, освен при крайна нужда. Люде с дълбоко религиозно настроение и такива, които не ходят в театри и кинематографи, със смутена съвест гледат на воденето религиозни беседи в такива места, които според тях съвсем не са подходящи за това свето дело. А у онези, които често посещават такива места, обстановката неволно буди спомени за сцени и картини, съвършено противоположни на религионото настроениео, отвлича вниманието им от предмета на беседата и създава съвсем несериозно отношение към нея. Някои от тях дори са склонни да гледат и на най-сериозната беседа като на обикновено развлечение, ценейки повече външната страна на беседата, отколкото съдържанието й. Ако е вярна пословицата, че „човек украсява мястото, а не мястото човека”, то не по-малко ще бъде вярно, че „мястото създава душевното настроение на човека”, за което мисионерите не могат да не държат сметка.

Най-добре е да се устройват публични беседи за православните в храмовете, а за сектантите – в читалищата и училищата, ако последните са достатъчно широки.

3. Начините за оповестяване на народа за беседата могат да бъдат различни. Освен афиши и обявяване чрез вестник и барабан, в учебно време може да се известява чрез учениците, а в празниците – чрез богомолците. Сектантите пък, особено когато по някакви причини не желаят да идат на беседата, полезно е да бъдат канени писмено, като им се напомнят думите на Христа: „Всеки, който Мене признае пред човеците, ще призная и Аз него пред Моя Отец небесен” (Мат. 10:32); също и думите на св. ап. Петър: „Бъдете всякога готови с кротост и боязън да отговаряте всекиму, който иска от вас сметка за вашата надежда” (І Петр. 3:15). На беседата, която ще се води в храма, по-удобно и по-прилично е да се свика народът, освен с посочените начини, още и с биене на църковната камбана.

4. Времето на беседите може да бъде също различно, но винаги трябва да определяме за диспута такива дни и часове, когато в селата народът е по-свободен от полска и домашна работа, а в градовете – когато чиновниците, търговците и работниците са свободни от занятия. Такива дни, разбира се, преди всичко могат да бъдат неделните и празнични дни – след Божествената Св. Литургия – или вечер.

Счетохме за неизлично да направим малка забележка. Мисионерът не трябва да закъснява на диспута, назначен за определено време: дългото неявяване на мисионера нервира чакащия го народ и с това създава и известно неразположение към него. Дългото чакане заставя събралите се хора да завързват помежду си празни разговори, които често избиват в шеги, взаимни остроти, понякога в препирня с явилите се сектанти, което изобщо у всички създава още преди диспута нежелателно настроение. „По-добре да чака, отколкото да закъснява”: акво се яви малко по-рано на диспута, мисионерът ще успее да се загледа в публиката, да привикне към обстановката на мястото, и главното – ще успее да се успокои и съсредоточи в себе си, преди да започне сериозното си и отговорно дело.

5. Мястото на мисионера във време на беседата трябва да бъде такова, откъдето той може да вижда всички и където всички могат да го виждат. Така мисионерът ще може да наблюдава в течение на цялата беседа настроението на слушателите, а последните – по-внимателно да слушат и по-лесно да усвояват съдържанието на неговата реч. За тази цел по-добре е той да води беседата стоешком, а не седнал.

6. Жестовете, мимиката и телодвиженията служат за помощни средства на речта на оратора. За тяхното надлежно ползуване е необходимо да се кажат няколко думи.

Впечатленията, получавани чрез низшите външни чувства (обоняние, вкус и осезание), могат да бъдат твърде резки и силни, но не могат да имат онази дълбочина и продължителност, каквито дават зрението и слухът. И от последните две външни чувства, за научаване вярата първенство без съмнение, има слухът, понеже той възприема най-великия Божи дар – речта, която отличава човека, като висше Божие създание, от безсловесните животни и изразява вътрешното състояние и движение на човешкия дух – на ума, волята и сърцето. При все това, няма съмнение, че съединението на слуховите възприятия със зрителните дава възможност за най-дълбоко влияние върху човешката душа (Марк. 4:11-12). Впечатлението от един трогателен и потресаващ разказ ще бъде още по-силно, ако същевременно той бъде художествено преобразен, и още по-силно, ако действуващите лица бъдат представени в картини, в светлинни ефекти, при съпровод на музика и пр. Такъв е психологическият закон; на него е основано театралното изкуство и изтикващата го евтина негова имитация – кинематографът.

Собствено, проповедникът има само едно действително средство за въздействие върху душата на слушателите – живата реч, само донякъде усилвана с външни действия: мимика на лицето, жестове на ръцете и в малка степен – движения на тялото. Но тези помощни за речта средства са сравнително твърде ограничени за проповедника. Излизащият на сцената актьор или оперен певец, ако и да има лоша дикция или слаб глас, може да направи дълбоко впечатление на зрителите със своята великолепна игра, заради която ще му простят другите недостатъци. Например, в кинематографа публиката се удовлетворява само от хубавата игра на артистите, без да чува техния глас и думите в немия филм. Съвсем дрруго е положението на проповедника: цялата сила на въздействието му върху народа е в речта; и само в нея. Разбира се, проповедникът, както и всеки ораторо, който публично говори, не трябва да бъде студен, бездушен грамофон, но той не трябва да се явява на катедрата и като актьор; иначе той ще бъде осмян от народа или, може би, признат за ненормален човек.

Посочените помощни средства в проповедта на мисионера не само са допустими, но и желателни, дори и необходими, обаче в строго ограничена мярка. Някои римокатолически проповедници разучават своите проповеди, като се упражняват в мимика, жестове и телодвижения пред огледалото и, кривейки се пред него, се мъчат дотогава, докато не се убедят, че са достигнали според тях желателни резултати, а всъщност докато не дойдат до самоизмама и самовлюбеност. Всичко това естествено ли е? Можете ли да си представите св. апостоли да се подготвят по такъв начин за проповед на божественото учение на Спасителя? Разбира се, не. Те се подготвяли с лично въздържание, а също с пост и молитва от страна на вярващите ччленове на Църквата, които ги благославяли за това свето дело (Деян. 13:3). Ала няма нищо по-противно от това да слушаш римокатолически проповедник, който след подобна тренировка се кърши, криви се и актьорствува: във всяка негова дума непосредно се чувствува отсъствие на убеждение в това, що говори; във всяко движение се вижда заучена форма, празна, само ефектна, театралност; всеки сериозен и внимателен слушател непосредно чувствува и съзнава, че тоя проповедник прикрива липсата на свое убеждение с изкуствени външни средства. Понякога такива проповедници имат успех между склонните към всякаква ексцентричност хора, особено между чувствителните жени, но тоя успех не е траен: скоро всички ще разберат фалша на тяхната проповед и ще я оценят по достойнство.

Св. ап. Павел заповядва на проповедниците на Христовата истина да пазят „в учението чистота, почтеност, непоквареност, слово здраво, безукорно, та да се засрами противникът, понеже не ще има да каже нещо лошо за нас” (Тит. 2:7-8). Тази степенност, приличие и сериозност във всичко се изисква от самата святост и отговорност на високото проповедническо дело.

Затова на катедрата мисионерът не трябва да се клати и суетно да бяга от едно място на друго, неудържимо да се смее, да тропа с крака, да размахва ръце, да заплашва с юмрук, да вика до пресипване, внезапно да извиква, та да плаши публиката и пр., защото всичко това вреди на беседата, прекрасно и увлекателно е само онова, което е естествено, а не подправено и преувеличено.

Силата на звука в речта има също важно значение. Не е хубаво и не е полезно, когато ораторът, имайки достатъчни гласови средства, мърмори само за себе си някакви думи недочути дори от първите редове слушатели. Искането на публиката, отправено към оратора, „по-високо!” разваля общото настроение и смущава мисионера понякога в най-важния момент на беседата. Интимният практически съвет към мисионерите е: в началото на беседата да спре своя поглед на задните редове на публиката и да измерва силата на своя глас, като че ли предимно към тях се обръща. Но мисионерът трябва да знае силата на своя глас и колко време може да се ползува от нея. Той не трябва да води беседата с повишен тон или пък да вика до прегракване. Това не е естествено, неприятно е за слушателите и е вредно както за здравето на мисионера, тъй и за самото му дело, понеже с такива оратори понякога се случва нежелателно явление: форсираният в началото на беседата глас към края се уморява и няма сила именно тогава, когато той особено е нужен за заключението в беседата, което изисква по-висок тон, за да направи последно впечатление на слушателите.

8. В заключение за външните условия при воденето противосектантски диспути ние искаме да кажем няколко думи за ръкопляскането като израз на съчувствие и одобрение към диспутиращите лица. Мислим, че обичаят на народа да ръкопляска във време на религиозни беседи трябва съвсем да се премахне, понеже не съответствува на предметите и целите на такива беседи и нарушава правилното им течение. Любителите на ръкоплясканията, може би, ще ни възразят, че този обичай се е допускал дори в храма във времето на св. Йоана Златоуста, както се вижда от една негова проповед. Но не трябва да забравяме, че не може да се сравнява общото религиозно настроение на онова време и сегашното: при това други са били самите обстоятелства, при които народът изразявал на великия църковен проповедник своето одобрение с ръкопляскане. Дълбоките по съдържание и блестящи по изложение проповеди на св. Йоана Златоуста били слушани от паството му като едно вярващо християнско семейство. Там нямало диспути; там имало само слушатели на великия и вдъхновен оратор. Ръкоплясканията на вярващия народ се явявали като неудържим бурен порив на възторг и повишено религиозно чувство, като неочаквана неудържима проява на чист религиозен ентусиазъм на тогавашното още младо християнско общество, в чиято среда влизали и многобройни бивши езичници, привикнали да ръкопляскат на речите на своите философи и политически оратори и на защитните речи на изкусните адвокати, които обладавали блестящо красноречие.

На кого и по какъв повод ръкопляска народът сега? На когото и да е и за какво да е – за истина и за лъжа, стига само тя да бъда облечена в красива форма или изразена със сполучливи остроумни думи. Между съвременните слушатели на религиозни беседи ще се намерят и мнозина такива човеци, които, наричайки се православни, с еднаква охота ще ръкопляскат по ред и на православния мисионер, и на диспутиращия с него баптист, теософ, спиритист, дъновист, адвентист и пр., без да оценяват техните речи по съдържание.

Обичаят да се ръкопляска при религиозни беседи и диспути, пренесен тук, без съмнение, от партизанските събрания, няма ни основание, ни идея по отношение на мисионерските беседи и се явява повече плод на неверие и лекомислие, поради което и не трябва да се допуща. Той е вреден и в други отношения, както за мисионера, тъй и за слушателите. Ръкоплясканията гъделичкат самолюбието на диспутиращите, като ги възбуждат един против друг; диспутантите забравят светата цел на беседата и мислят повече за престижа на своята личност, отколкото за спокойното и всестранно изясняване на истината, та прибягват до евтини ефекти на речта, които се харесват на тълпата. С това те се подмилкват на тълпата, очаквайки от нея похвала, от което предпазва Спасителят учениците Си: „Горко вам, кога всички човеци заговорят добро за вас. Защото тъй постъпваха техните бащи с лъжепророците” (Лук. 6:26). Ние не говорим за това, че ръкоплясканията във време на беседите често ги прекъсват, нарушават правилното течение на мисълта на диспутиращите, а следователно – и правилния ход на беседата, от което много губят и самите ръкоплякащи, и изобщо всички слушатели, които са дошли на беседата не за одобрение на ораторите, а за изяснение известна религиозна истина, която, може би, за някого се явява най-важен въпрос на техния религиозен живот и причина за тежки страдания на тяхната религиозна съвест.

Най-после, ако на религиозните диспути се допускат ръкопляскания като израз на това, че народът одобрява едни оратори, то справедливостта би изисквала да се допускат и обикновените за тълпата на неудоволствие и порицание на други оратори, сиреч освиркване, вик и др. Но какво ще бъде това: религиозна беседа или събрание на развличаща се тълпа?

Поради всички гореспоменати причини, ръкоплясканията трябва да се забранят на религиозните беседи, като се обяви предварително в афишите, а преди започване на беседите самите диспутанти, по взаимно съгласие, заявят това пред слушателите. Нека народът, като изслуша спокойно беседата на диспутиращите, сам по съвест да реши, къде е религиозната истина и къде е религиозната заблуда.


 

ІV. Глава.

Необходимост от предварително изработен план и метод за противосектантски беседи. Метод на беседите: догматичен, апологетичен, полемичен и историчен. Прилагане на тези методи от катехизаторите и апологетите през първите три века на християнството. Приложение на посочените методи в беседите с православните и сектантите.

 

Колкото и да спазва всички горепосочени условия за водене на беседите и колкото и да знае достатъчно Св. Писание и всичко, което е необходимо за пълно и всестранно разглеждане на известен въпрос от беседата, мисионерът все пак, ако няма план на работа, може така да се забърка, и вместо полза той ще принесе на слушателите си само вреда. Най-многото, което той може в такъв случай да направи, и то при неопитни събеседници сектанти, това е – слабо да защити разглежданата православна истина или да остави у слушателите най-неопределено впечатление и съжаление за напразно изгубеното време. Това непременно ще се случи дори и с опитен мисионер, който би водил диспут без строго научно-практически изработен метод и план. Всяка противосектантска беседа задължително трябва да се води в известна система, сиреч по известен план и метод.

Дайте на най-опитните майстори и работници най-хубав материал, снабдете ги с най-добри инструменти и технически приспособления, но не им ли даде план и ръководни указания специалист-техник или архитект – и те не ще направят нищо добро от този материал: сглобената машина не ще работи, понеже ще бъде лишена от някоя незначителна техническа част, или пък неправилно ще бъде построена или неумело поставена, а строеният дом ще добие груба архитектура, ще пропуща влага и ще има пукнатини и може би ще рухне преди да бъде свършен, поради нарушение на едни или други научно-опитни строителни правила.

Същото става и с мисионерските диспути, когато те се водят без определена система, без изработен метод или план, а взависимост от случайната постановка, която противната страна дава на въпросите, които нямат решително никакво отношение към предмета на набелязания диспут. Това сектантите понякога нарочно правят, като внасят в диспута съвършено странични въпроси, с цел да затъмнят и да не дадат да се изясни поставеният въпрос и с това да осуетят диспута. Отговаряйки на страничните въпроси, неопитният или увличащ се мисионер незабелязано се отдалечава от предмета на диспута, и накрая слушателите дават общ и съвършено справедлив отзив: „много говориха, а нищо не изясниха”. Ние бихме могли да посочим много примери, когато професори в академии и опитни мисионери са претърпявали неуспех в диспути с полуграмотни селяни сектанти само, защото са водили диспута без научно-практически изработени планове и методи, за което после са съзнавали своята грешка и късно са съжалявали за нея.

Във втората част на нашия труд ще представим пълни планове на всички видове противосектантски диспути, а сега ще кажем нещо за различните методи, по които трябва да се водят, и за общия им план.

 

Методи за противосектантски диспути

 

Под „метод за диспут” се разбира целесъобразен способ за ползуване от всичкия материал съответно състава на слушателите (православни или сектанти) и съобразно с най-близките цели на беседата, каквито са: или наставления във вярата, или защита на вярата, или изобличение на лъжеучението на заблудените.

Има четири метода за водене мисионерски беседи: 1) догматичен или положителен, 2) апологетичен или защитен, 3) полемичен или критически, наричан още отрицателен и 4) историчен.

1. Догматичният метод за водене диспути се състои в разкриване истините на православието чрез запознаване слушателите с вероучението и нравоучението му. Беседите, които се водят по тоя метод, имат за цел да научат на вяра и християнски живот предимно православни слушатели или готвещи се за встъпване в Православната Църква. Като първообраз и образец на такива беседи служат „Катехизическите поучения” и „Огласителните слова” на св. Кирил Йерусалимски (ІV в.), говорени пред оглашаваните във вярата преди тяхното встъпване в Христовата Църква. Такива беседи са полезни, а затова са и нужни за целия православен народ, който често не знае или смътно си представя дори основните истини на християнското вероучение, а това незнание на вярата от страна на народа е една от главните причини за отпадане в сектантство и дори в безбожие. Разбира се, че догматичните беседи, основани на Св. Писание и църковната история, се водят без полемика със слушателите. Но когато беседите се държат, възможни и желателни са въпроси от страна на слушателите по разни недоумения и съответните обяснения от страна на мисионера след свършека на беседата. Подобни беседи могат дасе водят и от неопитни в мисионерското дело лица, понеже те не изискват непременно знание и икуство да се полемизира със сектантите. Тези беседи, необходими за православния народ, в същото време са полезни и за ония, които ги водят – в смисъл, че те се подготвят за водне противосектантски беседи чрез изучаване на догмите на вярата и чрез по-широко запознаване със Св. Писание.

2. Апологетичният метод се състои в защита на православното вероучение от изопачаване или несправедливи нападки от страна на невярващи и сектанти. От този метод устно и писмено особено широко се ползували първите християнски мисионери в публични диспути с езичниците и в написани апологии специално за защита на християнството от нападките на езическите философи и на евреите. Такива написани апологии били подавани от самите им автори понякога на самите римски императори в защита както на християнството, тъй и на жестоко гонените християни, които били клеветени от техните врагове в различни безнравствени и противоестествени действия, вършени уж във време на молитвените им събрания (употреба на младенческа кръв за причащение, разврат, измяна на християните към патриотическия им дълг и др.). Тъй че ползуването на първите апологети от този метод зависело от обстоятелствата, които християнството преживявало, и от положението му като изповедание гонено, понякога поставяно от имтераторите вън от законите. Представители на апологетичния метод в първите векове на християните били:

Св. Иустин Философ, пострадал за Христа около 166 г. при императора Марк Аврелий. Той написал две апологии против езичниците и трактат против иудеите „Разговор с юдеина Трифон”, които и сега не са изгубили значението си за беседи с евреи и сектанти.

Тациан, ученик на св. Иустин, написал „Реч против елините” (около 175 г.), в която доказва превъзходството на християнството над езичеството и по вероучение, и по нравоучение. Съчинението на Тациан се отличава с преобладаващ поетичен метод, с крайна рязкост и несистематичност в изложението.

Атинагор, един от най-добрите апологети на ІІ в. (датата на смъртта му не е известна), е оставил великолепна апология, подарена от него на императорите Марк Аврелий и Комод – „Просба на християните”, и трактат „За възкресението на мъртвите”. В първата апология Атинагор съединил апологетичния метод с полемичния, горещо защищавайки християните от лъжливите обвинения на езичниците и изкусно опровергавайки езичеството, а трактатът доказва възможността и необходимостта на възкресението на човеците със същите им тела, в които те са живели на земята. Този труд на Атинагор е полезен и за опровержение на съвременните ни теософи и материалисти.

Св. Мелитон, Сардийски епископ (в 70-те години на ІІ в.), от когото са запазени само два откъслека от неговата апология в „Църковната история” на Евсевия. Той е един от най-добрите апологети пре ІІ в. Това се вижда от неговата знаменита „Реч до императора Антонин, за да се научи той в познанието на Бога и да му покаже пътя на истината”. В тази реч той твърде сполучливо съединява апологетичния метод с полемичния, който до известна степен преобладава над първия.

Св. Теофил Антиохийски († в 80-те години на ІІ в.) написал в три книги апология, адресирана до образования езичник Автолик. Той е последният от източните защитници на християнството, които се ползували от апологетичния метод в своите трудове. След тях, понеже донякъде се подобрило положението на християнството, християнските апологети вече минали от защита на християнството към изобличение на езичеството и юдействотоо, като се ползували от полемичния метод.

3. Полемичният метод се състои в критически разбор на едно или друго вероучение или нравоучение от гледище на православието, с цел да се докаже несъстоятелността на тези учения, а заедно с това – превъзходството над тях и чистотата на учението на Православната Църква.

Още у първите християнски апологети, св. Юстин и Тациан, се забелязва ползуването от апологетичния и полемичния методи, особено от Тациан в неговата „Реч против елините”, но все  пак поради обяснените причини апологетичният метод преобладавал почти във всички трудове на първите апологети над полемичния: тогава още било силно езичеството и твърде големи били гоненията срещу християните от страна на езичниците и юдеите, и защитниците на християнството не смеели още открито да опровергават езическата вяра и да покажат пред всички нейната пълна несъстоятелност. Това можело да стане само по-късно, когато поотслабнали гоненията срещу християните и самото християнство се закрепило.

Ермий (в края на ІІ и началото на ІІІ в.) пръв смело излязъл против езичниците със своя труд „Усмиване на езическите философи”. Самото му название може предварително да покаже от какъв метод се ползувал той, когато съставял своето малко, но твърде остро съчинение, насочено против езическата философия, чиято нелепост и безумие той сполучливо опровергава и жестоко усмива, като съпоставя противоречивите учения на езическите философи по един и същ въпрос. Твърде увлекателен за четене, трудът на Ермий може да се нарече изключително полемичен, тъй като – критикувайки учението на езическите философи и подхвърляйки на усмиване техните различни мирогледи – учението за душата, тяхната космогония (учение за произхода на света) и митологията (учение за боговете), той почти никъде не се докосва до християнското вероучение.

Ние мислим, че не ще се отклоним от главната цел на нашия труд, ако си позволим за характеристика на полическите похвати на древните апологети да приведем кратък цитат от дълбоката по съдържание и остроумна по изложение апология на Ермий, чието появяване учените отнасят към края на ІІ в., но запознаването с която и сега, след 17 века, би било твърде полезно за всички съвременни атеисти, материалисти, теософи и други люде на „лъжеименния разум”.

„Апостол Павел в посланието си към коринтяните – казва Ермий – говори: „мъдростта на този свят е безумство пред Бога” (І Кор. 3:19), и той е казал това не мимо истината, защото философите, като излагат своето учение, не са съгласни помежду си ни в думи, ни в мисли. Тъй, едни признават човешката душа за огън, като Демокрита; други – за въздух, като стоиците; други – за ум; други – за движение; други - за изпарение; други – за сила, изтичаща от звездите; други – за число, одарено с двигателна сила, като Питагора и пр. (гл. 1). По-нататък – едни казват, че природата на душата е безсмъртна; други, че тя е смъртна; трети, че тя съществува за кратко време; едни я низвеждат в състояние на животните; други я разлагат на атоми; едни твърдят, че тя три пъти минава в тялото; други й назначават такова странствуване в продължение на три хиляди години. Как да ги наречем тези мнения? Не глупости ли, или безумие, или нелепост, или всичко това заедно? Ту аз съм безсмъртен и се радвам; ту аз съм смъртен и плача; ту ме разлагат на атоми; аз ставам вода, ставам въздух, ставам огън; ту аз не съм ни въздух, ни огън, но ме правят на звяр или ме превръщат в риба и аз ставам брат на делфините; гледайки на себе си, аз дохождам в ужас от своето тяло, не зная, как да го нарека: човек ли, или куче, или вълк, или бик, или птица, или змия, или дракон, или химера. Онези любители на мъдростта ме превръщат във всякакъв род животни – в земни, водни, летящи, многовидни, диви или домашни, неми или издаващи звукове, безсловесни или разумни. Аз пламтя, летя, хвърча във въздуха, влека се, тичам, седя. Явява се най-после Емпедокъл и от мене прави растение” (гл. 2) .  

На Запад апологетиката започнала в края на ІІ в. със знаменития Тертулиан, един от най-образованите люде на своето време, който оставил дълбоки следи по много въпроси от християнската богословска мисъл, но, за дълбоко съжаление, към края на своя живот (в 200 – 220 г.) под влияние на крайно аскетическо настроение, което го довеждало до болезнен екстаз, той помрачил славата си като учен богослов и блестящ апологет на Църквата, понеже приел монтанизма, чийто привърженик останал до самата си смърт (220 г.). Ние нарочно споменаваме за него, защото сектантите в полемиката с православните, очевидно незнаейки биографията на Тертулиян, твърде често привеждат насочените против православието негови мнения, които той усвоил през втория период на своя живот, след като минал към разкола на монтанистите. Това трябва да имат предвид православните мисионери при беседите си с сектанти, когато те се позовават на авторитета на Тертулиян.

От написаните през православния период апологетически трудове на Тертулиян, пълни с голямо познаване на борбата с тънка диалектика, остроумие, сарказъм и блестящо красноречие, се ползуват със заслужена известност два апологетически труда в защита на християнството и гонените християни – „Апологетик”, в който, по думите на блажени Йероним, Тертулиян „изложил всичката ученост на своето време” (писмо 70 до Магна), апологията „Към народите” и полемичното съчинение „Против евреите”, твърде сходно с труда на Иустин Философ – „Разговор с юдеина Трифон”. В трудовете на Тертулиян са съединени апологетичният метод с полемичния, но последният преобладава над първия.

Друг виден апологет в западната църква бил Марк Минуций Феликс (+ не по-късно от 250 г.), който написал в защита на християните апологията „Октавий” във форма на диалог между християнина Октавий и езичника Цецилий. Неговата апология привлича вниманието ни не само със сериозността и убедителността на доказателствата, но и с туй, че в нея най-напред е употребен апологетичният метод за защита на християнството и след това полемичният – за изобличение на езичеството, а също и с това, че в този труд, може да се каже, на последния християнски апологет на древната църква, както и в труда на нейния пръв апологет св. Иустин – „Разговор с юдеина Трифон”, прекрасно е издържана диалогичната форма на беседата, за която ще кажем по-долу.

4. Историческият метод се състои в доказване известна истина със свидетелства от църковната и гражданската история, от църковните отци, предимно от първите векове на християнството, с постановленията на вселенските и поместни събори, а също така със свидетелства на археологически паметници. От историческия метод се ползували първите апологети на християнството, особено Тациан, Тертулиян и Минуций Феликс, като доказвали, че истинската вяра в Бога е по-древна от езичеството, което се явило като отстъпление от нея и е религиозно заблуждение.

Мисионерът, по съществото на своята работа, трябва да бъде учител на Христовата вяра, нейн защитник и изобличител на заблудените. От какъв метод трябва да се ползува той при водене на беседите с православни и сектанти?

Само по себе си се разбира, че от догматичния метод може да се ползува само, когато води беседи за православния вярващ народ, като го научи на една или друга истина от християнското православно вероучение или нравоучение. Обяснение за това дадохме по-горе.

Апологетическият метод, употребяван от древните апологети в първите векове на християнството, когато са защитавали християнството от гоинтелите му езичници и юдеи, а по-късно от еретиците ариани и други, сам по себе си, несъчетан с другите методи, особено без полемичния, няма сега такова значение, защото освен болшевишка Русия и католическа Полша, където православието е преследвано, във всички неправославни държави Православната Църква, благодарение на Бога, не е гонена, а в православните някъде се признава от държавните основни закони дори за „господствуващо изповедание”, сиреч ползува се от държавно покровителство и има предимство на чест пред другите изповедания.

В мисионерските противосектантски беседи трябва да бъдат съчетани, както ще видим по-долу, всички четири методи на водене беседи: догматичен, апологетичен, полемичен и исторически.

В историята на руската противосектантска мисия голяма грешка е било, че при поява на щундобаптизма (в 60-те години на ХІХ в.), който после заразил всички епархии в Русия, неопитните пастири и току-що появилите се мисионери са почнали да прилагат в беседите със сектантите изключително само апологетическия метод: те почнали слабо, сякаш с извинение, да защищават великото по своята истина и историческа давност Православие, вместо направо – всенародно, - да бъде изобличавано новопоявилото се сектантство и да се изтъкне пред всички явната несъстоятелност на неговото лъжеучение. Наистина, това обстоятелство можем да извиним с новостта на сектантското лъжеучение, с недостатъчното изследване и запознаване с него, а също и с неподготвеността на духовенството за борба с фанатичния, поддържан от стари немски мисионери, нов враг на Църквата, с липсата на противосектантски мисионери и специални пособия и ръководства в тази борба. Но да се повтаря тази съдбоносна грешка и сега, би било грешно и непростително за оногова, който се е нагърбил доброволно или по длъжност с вразумяване на заблудените. Имаме вече полувековен мисионерски опит на великата Руска църква в борба със сектантството, имаме достатъчно ценна руска противосектантска литература във вид на отделни трактати, брошури, специални противосектантски списания (Мисионерское обозрение, Мисионерский сборник и др.); има капитални научни трудове и пособия по сактантството; с една дума, има достатъчно противосектантско оръжие; но на мнозина ли е известно то? Нужни са самоотвержени борци със сектантството, които с полза за Църквата биха могли да вземат това оръжие,но мнозина ли са те?


 

V Глава

Способи за ползуване от Св. Писание.

Необходимост от точно четене на библейските текстове поради умишленото им изопачаване от сектантите. Буквален и иносказателен смисъл на Св. Писание. Връзката между привеждания текст от Св. Писание с предходни и следващи текстове. Пояснение на съкратен текст с по-пълен по съдържание текст. Пояснение на текста с други еднородни с него по съдържание. Привеждане на текстове, които опровергават лъжетълкуванието на сектантите. Обяснение на текста с исторически библейски събития, праобрази и пророчества. Потвърждение смисъла на изяснявания текст със Св. Предание, с учението на св. Отци и учители на Църквата, с постановленията на вселенските събори и със свидетелства от църковната история. Способ за опровергаване неправилното алегорично тълкуване на Св. Писание (ad absurdum). Способ за убеждаване слушателите в правилното тълкувание на Св. Писание чрез въздействие върху тяхното нравствено самосъзнание (ad hominem).

Главното основание за опровержение на сектантското лъжеучение и за наставление в истинската вяра съставя Св. Писание, което „невежи и неукрепнали го изопачават за своя си погибел” (ІІ Петр. 3:16), сиреч лъжливо го претълкуват или поради непознаване словото Божие, или поради човешко лукавство. Затова ние смятаме, че безусловно е необходимо да посочим главните способи за правилно тълкуване на Св. Писание, като приведем примери за правилно изяснение на неговите текстове, лъжливо тълкувани или нарочно изопачавани от сектантите за защита или разпространение на своето лъжеучение.

1. Във време на диспут със сектанти необходимо е да искаме от тях да привеждат местата на Св. Писание, на които се опират, точно по Библията, и да следим внимателно, как сектантите го четат. Ако пък сектантите привеждат наизуст текстове на Св. Писание, то трябва да се помолят да посочат автора на свещената книга, нейната глава и стиха на привеждания от тях текст, защото сектантите, разчитайки на невнимателността на мисионера и особено на незнанието на Св. Писание от страна на слушателите, с цел да ги въведат в заблуда, често не само нарочно изопачават текстовете на Св. Писание, като притурят свои думи към думите на текста, но без да се стесняват, измислят цитати и на несъществуващи текстове, надявайки се, че никой не ще забележи тяхната фалшификация на текстовете на Св. Писание, не ще провери, дали в Библията съществуват измислените от тях текстове, а ще повярва на всяка тяхна дума. Понякога при неопитност или невнимание на мисионера тази срамна фалшификация на словото Божие се удава на сектантите и произвежда нежелателно въздействие върху умовете на слушателите,въведени в заблуда с явна лъжа. Подобна фалшификация на Св. Писание често се среща дори в печатни сектантски издания. Така например, във време на беседа за Св. Причастие сектантите, доказвайки, че в него християните не приемат истинското Тяло и истинската Кръв Христови, а обикновен хляб и вино само за възпоменание на Христовата смърт, - тъй четат известното място в Евангелието на Йоана: „тежки са тия думи за причастието! Кой може да ги слуша?” (Йоан. 6:60). Думите „за причастието” ги няма в приведения текст; самите сектанти ги измислят и ги притурят в евангелския текст. Или, желаейки да докажат със Св. Писание лъжеучението за преражданията на човеците след смъртта им и твърдейки, че това е станало с Илия, който уж се преродил в Йоан Кръстител, теософите привеждат известния текст от Евангелието на Матея в следния изопачен вид: „Иисус питаше учениците Си и казваше: за кого Ме човеците мислят – Мене, Сина Човечески? Те отговориха: едни – за преродилия се Йоан Кръстителя, други – за преродилия се Илия, а някои – за преродилия се Йеремия, или за едного от преродилите се пророци” (Мат. 16:13-14). В текста на Евангелието няма думите „преродилия се”, както няма и самата дума „прераждане” в цялата Библия, но сектантите не се стесняват да изопачават словото Божие не само във време на диспути с тях, а и в своите печатни издания, само и само да въведат в заблуда ония, които не го знаят. За същите цели сектантите не само прибавят към свещения текст измислени от тях думи, но и пропускат при четенето някои думи на текста или не дочитат текста до края (вж. Беседата за иконопочитанието: „Щит на вярата”, т. ІІ).

В такива случаи мисионерът трябва да изобличисектантите пред всичките слушатели в лъжа и да им напомни страшните думи на Господа, казани на св. Йоана за книгата Апокалипсис и отнасящи се към всички други книги на Св. Писание: „И Аз свидетелствувам всекиму,който слуша пророчествените думи на тая книга; ако някой прибави нещо към тях, нему Бог ще наложи поразите, за които е писано в тая книга; и ако някой отнеме нещо от думите на книгата на това пророчество, Бог ще отнеме дела му от книгата на живота и в светия град и от написаното в тая книга” (Откр. 22:18-19).

Трябва да се забележи, че сектантите, щом бъдат изобличени в умишлено изопачаване на текстовете на Св. Писание, след това губят доверие не само пред православните слушатели, но и пред някои сектанти, които почитат неприкосновеността и светостта на словото Божие. Обаче мисионерът трябва да бъде предпазлив, когато изобличава сектантите в изопачаване на Св. Писание, за да не би да направи впечатление, че е дребнаво придирчив към сектантите, които четат неправилно текста на Св. Писание по погрешка или понеже не го знаят добре, а не по зла умисъл, особено пък когато сектантите привеждат текста наизуст. В такива случаи по-добре е мисионерът да иска от сектанта да прочете изопачаваното от него място по Библията, като предварително посочи неправилното четене или предаване на текста.

2. Всяка дума на текста трябва да се разбира в неговото действително и точно значение, защото една и съща дума може да има в Св. Писание различен смисъл. Например думата „чаша” означава и съсъд (Мат. 10:42; 26-27), и страдания (Мат. 20:22; 26:39); или думата „кръст” означава и страдания (Мат. 16:24), и веществен кръст (Мат. 27:32). Това особено трябва да се има предвид в беседите със сектантите-мистици, които често обясняват употребените в тяхното буквално значение думи в Св. Писание в алегоричен, сиреч в духовен, иносказателен смисъл. Така например, в беседата за почитане на Св. Кръст навсякъде под думата „кръст” те разбират страдания, или в беседата за възкресението на тялото на умрелите – под думата „възкресение” разбират възкресение от греховете, т.е. нравствено прераждане и пр. (вж. Примера в третия пункт).

3. Историческите разкази, излагани в Св. Писание, трябва да се разбират в буквален смисъл, сиреч като описание на действителни събития, а не исосказания. Това трябва да имаме предвид при диспути със сектантите от същото мистическо направление. Така например, крайните мистици – хлистите и скопците – в евангелския разказ за посещението на Христа в дома на Марта и Мария виждат едно иносказание, като разбират под думата „Марта” плътта, а под думата „Мария” – душата на човека. Също така гледат и на историята за смъртта и чудесното възкресение на Лазар (Йоан. 11:1-45). Според тяхното разбиране, думите на Христа: „Лазар умря” означават, че Лазар „е умрял духовно”, „почна неразкаяно да съгрешава”; думите: „Лазаре, излез вън!” („от гроба”) означават: „излез от греховете”, „престани да грешиш”. Затова, казват сектантите, ако е казано, че Лазар е възкръснал, то това трябва да се разбира в смисъл, че той се е освободил от греховете, благодарение призива на Христа. Според тяхното обяснение, евангелските думи за Лазар: „И излезе умрелият” (от гроба) означават „остави греховете”; думите „с повити ръце и нозе в погребални повивки” означават: „целият свързан от греховете”, тъй че той не виждал светлината на истината; думите: „разповийте го и оставете го да ходи”, означавали: „Помогнете му да се освободи от веригите на греха; нека върви към светлината на истината” и пр.

5. Понякога е необходимо да разглеждаме привеждания от сектантите текст на Св. Писание непременно във връзка с предидущия или следващия текст, защото случва се, че сектантите привеждат част от текста или дори целия текст, но така, че взет откъслечно от цялата реч, не уяснява, а затъмнява разглеждания въпрос, а понякога като че ли е в полза на сектантите; но прочетен цял или във връзка с предидущия или следващ текст, той дава съвършено друг, правилен смисъл. Към такова ползуване от текстовете на Св. Писание сектантите често прибягват или поради незнание на истинския смисъл, или поради лукавство, желаейки с тези текстове – взети не цели, а на части, не във връзка с цялата реч, а откъслечно – да извратят истинския им смисъл и да въведат слушателите в заблуда. Твърде нагледен пример за това може да служи четенето, което сектантите дават на текста, привеждан от тях против почитането на св. икони от 9-та глава на посланието към евреите. Те взимат от нея само 5-ия стих бе връзка с предидущите стихове: „а над него – Херувими на славата, които осеняваха очистилището; за тия неща няма нужда сега да се говори подробно” и казват: „виждате ли сега: изображенията на херувимите, а още повече на севтите човеци, са отменени; за тях апостолът запрещава дори да се говори”. По-хитрите сектанти никак не четат думата”подробно”, поради което се получава фраза, която сякаш действително запрещава да се говори за свещените изображения на херувимите. Този изопачен от сектантите текст е заблудил немалко прости и доверчиви люде. А пък четенето на тоя текст изцяло и във връзка с предидущите стихове му дава съвсем друг и правилен смисъл. Св. апостол, описвайки вътрешното устройство на еврейския храм и изобразявайки в началото на главата (1-4 ст.) някои предмети, които се намирали в него, свършва в 5-ти стих с напомняне за „херувимите на славата”, но забелязва, че за всичко това „няма нужда да се говори подробно”, защото евреите, до които посланието било написано, сами, и без указанията на св. апостол, добре знаели какви предмети имало в техния храм. При това, всеки човек разбира, че думите „няма нужда” не значат същото като думите „не бива”, „не се позволява”. Ако описвайки пред християни устройството на техния храм, вземем да изброяваме намиращите се в него предмети и добавим: „на престола има Св. Евангелие, за което няма нужда да се говори подробно” – то нима православните ще разберат тези наши заключителни думи в смисъл, че ние съвсем отхвърляме Св. Евангелие като ненужно и че дори запрещаваме да говорят за него?

В тези примери виждаме три лъжливи способи на сектантско тълкуване на Св. Писание: ползуване от текста откъслечно и без връзка с цялата реч, която започва в предидущия, първия стих; умишлено съкращаване на текста с изхвърляне думата „подробно” (вж. П. 1) и тълкуване на думите „няма нужда” не в точното и истинското им значение (вж. п. 2), от което се получава пълно изопачаване смисъла на целия текст.

6. За обяснение на непълните текстове, сиреч на текстовете, в които за съкращение на речта са пропуснати думи, привеждани понякога нарочно то сектантите за затъмнение на разглеждания въпрос и за защита на тяхното лъжеучение, необходимо е да привеждаме пълния еднороден с него по съдържание текст на Св. Писание. Например, теософите отричат истината, че човек е създаден от Бога не само по образа, но и по подобие Божие, което според тяхното лъжеучение, се достига по пътя на безкрайни прераждания, и за доказателство на своето заблуждение привеждат първо текста от книга Битие: „И рече Бог: да сътворим човек по Наш образ (и) по наше подобие” (1:26), а след това – следващия след него: „И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори” (ст. 27). От това, че в последния стих няма думата „И по Свое подобие”, теософите заключават, че Бог само искал (?!) да създаде човека и по Свое подобие, но не го създал такъв. В противовес на лъжливото тълкуване на последния стих от теософите трябва да приведем текст от Битие 5:3, където е казано за Адам: „И роди (син) по свое подобие (и) по свой образ”, като обясним, че Адам е могъл да предаде на своите потомци само това, което сам е получил от Бога: ако той е родил син „по свое подобие”, то значи това „подобие” той сам е получил, когато бил създаден от Бога. Особено трябва да приведем текста от посланието на св. ап. Яков, който отончателно унищожава сектантското лъжемъдруване: с него (езика) благославяме Бога и Отца, с него и кълнем човеците, сътворени по подобие Божие” (Як. 3:9).

7. За по-голямо пояснение на известно място от Св. Писание става необходимо да привеждаме еднакви с него, но по-ясни по съдържание места, като избягваме обаче да привеждаме твърде много еднородни текстове, а да се ограничаваме с по-съществените и силните. Така например, в диспут с иконопочитанието освен обикновено привежданите текстове: Изх. 25:18-22; 26:31,35,36; ІІ Пар. 3:10 и др., трябва да приведем още: І Цар. 5:6, 19-2 и ІІ Цар. 6:1-12, от които се вижда ясно, че свещените изображения са различни от идолите и че чрез свещените изображения се проявява Божията сила, която срутва самите идоли, наказва людете за неуважение на свещените изображения и благославя човеците, които ги почитат.

8. Най-често се явява необходимост да привеждаме такива текстове от словото Божие, които по своето съдържание съвсем са противоположни на сектантското лъжливо тълкуване на известно място от Св. Писание. Например, всички сектанти от протестантско направление учат, че човек се спасява само с вяра, че неговите добри дела имат второстепенно значение в делото на спасението, дори, както говорят някои от тях, нямат никакво значение, защото са само следствие на истинската вяра: „Вярвай и ще бъдеш спасен” – казват сектантите – и за потвърждение на това свое заблуждение привеждат или места от Св. Писание, които кратко говорят за спасение чрез вярата, или такива, в които се говори, че „чрез делата на закона няма да се оправдае пред Него нито една плът” (Рим. 4:1-6; 3:20,28 и др.), забравяйки или не знаейки, че под „дела на закона” в привежданите текстове на Св. Писание се разбират делата на ветхозаветния обреден закон – различаване на храна и питие, ветхозаветните празници, съботата, обрязването, кървавите жертви и пр. (Колос. 2:16-17), а не делата на религиозно-нравствения новозаветен закон. За опровержение на лъжливото сектантско тълкуване на приведените и други подобни на тях текстове трябва да приведем такива места от Св. Писание, които говорят не само, че са необходими за спасението добри дела (Рим. 2:1-10; Йоан. 5:28-29; Ефес. 2:10 и др.), но и че без тях вярата нищо не значи (Мат. 7:19-23); „и бесовете вярват и треперят”, като нямат добри дела; „вярата без дела е мъртва” (Як. 2:14-26).

9. Понякога е необходимо да потвърдим или да изясним известен текст от Св. Писание с исторически библейски примери или ветхозаветни пророчества и праобрази, от каквито често се ползували Христос (Лк. 6:2-4; вж. І Цар. 21:1-6) и св. апостоли (ІІ Петр. 2:1-16; Юда. ст. 7 и 11; Евр. Гл. 11 и др.). Така напр., доказвайки истината, че никой не смее да си присвоява права на свещенство, полезно е да приведем историческите примери на възстаналите против законното свещенство цар Озия (І Пар. 26:16-21), Корей, Датан и Авирон (Числ. 16 глава). Когато доказваме необходимостта от почитание на св. Христов Кръст, необходимо е да посочим праобраза му в издигнатата от Моисей медна змия, когато като погледнели се спасявали ухапаните от отровни змии евреи (Числ. 21:6-9). Този праобра премъдрият Соломон отнасял към Кръста и към разпнатия на него Спасител (Прем. Сол. 16:6-7), както и Сам Христос го отнасял към Себе Си (Йоан. 3:14-15). Можем да приведем също и пророчеството за Кръста, като св. знаме, под което ще се съберат всички повярвали в Христа народи (Ис. 11:12), дарувано на тях, „за да го издигнат заради истината” (Псал. 59:4) и т.н.

10. Необходимо е да потвърдим разглеждания текст от Св. Писание със  Св. Предание, което има еднакво достойнство със Св. Писание (ІІ Сол. 2:15; 3:6; І Сол. 2:13 и др.) и със свидетелствата на св. отци и учители на Църквата, особено от първите векове, още повече, че в последно време самите сатанисти често се позовават на техния авторитет, като по навик изопачават техните думи и мисли; също – с постановленията на вселенските и поместни събори, като израз на гласа на цялата учаща Христова Църква, за която Сам Христос е казал, че ако някой „не послуша и Църквата, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:17). В други случаи за изяснение на свещения текст трябва да прибягваме и до свидетелства на историята и археологията, напр., по въпросите за иконопочитанието, почитането на Св. Кръст и др., защото и сектантите понякога, за потвърждение на своето заблуждение, се позовават на тях, разбира се, като изопачават самите исторически събития, забъркват тяхната хронология и им дават лъжливо осветление.

11. Сектантите, предимно мистиците, както вече казахме, твърде често тълкуват в алегоричен смисъл не само ония места на Св. Писание, които трябва да се разбират в буквален смисъл, но дори историческите събития и лица. В диспути с тях е полезно  да се употребява тъй наречения способ за аргументиране ad absurdum, сиреч довеждане тълкуванията на противника до пълна и очевидна несъстоятелност, до глупав извод. В такива случаи трябва да се изисква от сектанта да изясни всяка дума на целия текст, докато той сам в своето противоречиво тълкувание не се забърка и не се намери в безизходно положение.

Така например, сектантите-мистици твърдят, че под „причастие” трябва да разбираме страданията: причастява се с Христа този, който страда – казват те. Затова под „хляб” и „чаша”, за които се споменава в евангелския разказ за тайната Христова вечеря, трябвало да разбираме страданията на вярващите люде. Вие тогава трябва да вземете текста, който говори за установяване тайнството Св. Причастие от Христа и предложете на сектанта да го итълкува целия, от начало до край, като му задавате надлежните въпроси. Текстът е такъв: „Когато ядяха, Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: това е Моето Тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от Нея всички, защото това е Моята кръв на новия завет” (Мат. 26:26-28).

На сектанта можете да зададете такива въпроси:

- Ако под думите „хляб” и „чаша” разбирате страдания, то каква е разликата между страданията, означавани с думата „хляб”, и страданията, означавани с думата „чаша”?

- ?

- За хляба е казано, че Христос го взел в ръцете Си „благословил и го преломил”, а за чашата – че Той също я взел в ръцете Си. Как може да се вземат в ръце страдания, да бъдат благославяни и чупени?

- ?

- Казано е, че Христос раздал хляба, а чашата подал на учениците Си. Да се раздават и подават страдания – това значи да се причиняват някому страдания. Нима Христос можел да причини страдания на Своите любими ученици и то още преди раздялата Си с тях, когато Сам Той преди това ги учил да имат безкрайна любов един към друг? Не е ли подобно тълкуване на думите на Христа или кощунство и най-голямо оскърбление към Него, или пълна безсмислица?

При такава постановка на въпросите сектантът сам себе си ще опровергае, и за слушателите това ще бъде съвсем ясно.

12. Полезно е, особено в края на диспута, да се употребява тъй наречения способ на убеждаване ad hominem, сиреч обръщане към човешкото знание и чувство на противника и на всичките слушатели. Например, в беседа за иконопочитанието нарисувайте в живи трогателни картини живота на добро семейство, как един от членовете му отива на война, дългото му отсъствие, пълната и мъчителна неизвестност на любимото му семейство за неговата съдба и тежките страдания на семейството му, особено на бедната му майка; сетне идва неочаквано писмо от син с фотографска снимка; неописуемият възторг и радост на членовете на семейството, молитвената благодарност, сълзите от щастие на измъчената майка, нейните горещи целувки върху портрета на сина й. Попитайте след това събеседника и слушателите си, какво е целувала майката мислено: парче хартия ли, или скъпо ней лице, и защо е целувала тя портрета? – От любов към своя скъп син. Сектантите от любов към себе си имат свои портрети, от любов и уважение към земния цар имат неговото изображение; а изображението на Царя на царете, разпнатия за нашите грехове Син Божий, и на светиите, Неговите „приятели”, не желаят да имат. Естествено и справедливо ли е това? Имат ли те искрена, жива любов към Бога?

Бъдете уверени, че подобен способ на убеждаване не ще остане за всички безполоден; който не е възприел напълно вашата беседа с ума си, ще я възприеме със сърцето си за свое вразумление. А задачата на беседата е да въздействува не само на ума, но и на сърцето, а чрез тях и на волята на човека.

С това завършваме въпроса за най-главните способи и похвати за тълкуване на Св. Писание при портивосектантски беседи; другите – частните и второстепенните – мисионерът ще си изработи сам, с помощта на своя личен опит в беседи със заблудените и с помощта на разгледаните по-нататък в тая книга възражения на сектантите.

 


 

ІІ. Част

Д и с п у т и 

І. 

За Св. Предание.

 

Във всеки противосектантски диспут трябва преди всичко и главно да имаме предвид онези точки от разглежданата православна истина, които сектантите отхвърлят или изопачават, и главните причини, поради които ги отричат или изопачават: дали произхождат тези причини от неправилно разбиране на Св. Писание или, освен това, и от неразбиране самата същност на разглеждания въпрос. Често се случва и едното, и другото заедно. Затова мисионерът във встъплението на диспута трябва не само да даде точно определение и ясно изложение на предмета на диспута, но и предварително да се запознае по нашата книга както с привежданите от сектантите места на Св. Писание, лъжливо тълкувани от тях, така и с правилни обяснения и опровержения на сектантските лъжетълкувания, за да бъде по време на диспута във всеоръжие Божие.

Главното заблуждение на сектантите по въпроса за Св. Предание се състои в смесване понятията за „човешките предания, със „св. апостолско Предание”, сиреч Преданието на св. Христова Църква, което в себе си съдържа също такова откровение на волята Божия, както и Св. Писание. От това коренно заблуждение на сектантите изтичат всичките им възражения против Св. Предание, които се свеждат в следните точки:

1. Сам Христос и апостолите са заповядали да слушаме само Св. Писание и са запретили да приемаме каквито и да било предания, които са добавки от ненужни човешки измислици към Св. Писание.

2. Съвсем е излишно каквото и да бъде предание, за да се научи християнинът в какво трябва да вярва и как да живее; за това е достатъчно само Св. Писание.

3. Ако пък е имало някога апостолско предание, то, като устно учение, в течение на много векове от съществуване на Църквата, можело да бъде изопачено от хората, да бъде смесено с човешки измислици или дори съвсем да бъде изгубено. Затова по-добро е да не приемаме никакво предание, за да не приемем и лъжливо заедно с истинското.

Съобразно с лъжливото разбиране на сектантите за Св. Предание, които го смесват с човешките предания и отричат неговата неободимост и неповреденост, и във връзка с привежданите от тях основания за неговото отричане, мисионерът, като опровергае сектантските възражения, трябва да изясни и да докаже следните положения:

1. Св. Предание е също такова откровено слово Божие и също такъв извор на християнското вероучение и нравоучение, както и Св. Писание, и затова то е също така задължително за християните, както и последното.

2. Христос и апостолите запрещавали да се приемат „фарисейски” и изобщо „човешки” предания, а не св. апостолско Предание; последното, като божествено, е задължително за всички християни изобщо. Като извор на вероучението Св. Предание е по-древно от Св. Писание и е необходимо и при ползуването от Св. Писание.

3. Св. Новозаветно Предание, понеже е записано от учениците и приемниците на св. апостоли, е запазено от св. Христова Църква, както и Св. Писание, в пълна чистота и неповреденост и затова не е могло да се изгуби.

Имайки предвид гореизложеното, планът и методът на диспута за Св. Предание, с разбор на сектантските възражения, могат да бъдат предложени в следния вид:

 

Встъпление.

Новозаветно Св. Предание се нарича учението на Христа и св. апостоли, което не е записано в свещените книги, а е предадено на вярващите християни устно, и след това вече е записано от учениците и приемниците на св. апостоли, и като извор на християнското вероучение е равно по достойнство на Св. Писание, защото то, както и Св. Писание, е учение на Св. Дух.

От Адама до Моисея в течение на 2500 години нямало Св. Писание, а хората научавали вярата в Бога и достигали най-голяма святост и спасение (Енох, Ной, Авраам и др.) по Предание, сиреч по устно изучаване вярата. Така например, за Авраама Господ казва: „Аз го избрах, за да заповядва на синовете си и на своя дом след себе си да ходят по пътя Господен и да вършат правда и съд” (Бит. 18:19).

И след появата на Св. Писание, човеците еднакво изучавали вярата и чрез Св. Предание, и чрез Св. Писание. На Израилския народ Господ казва: „Спомни си стародавните дни, помисли за годините на предишните поколения; попитай баща си – и той ще ти обади, старците си – и те ще ти кажат” (Втор. 32:7; гл. Псал. 77:3-7; Иоил. 1:2-3).

Така било и в Новия завет. Например, св. Йоан в своето послание пише: „Ако и да имах много да ви пиша, ала не исках на книга и с мастило, а се надея да дойда при вас и да говоря уста с уста” (ІІ Йоан. Ст. 12; ІІІ Йоан. Ст. 13-14; І Сол. 2:13 и др.). Затова св. ап. Павел заповядва на християните еднакво да пазят и Св. Предание, и Св. Писание, защото и едното, и другото е слово Божие: „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание” (ІІ Сол. 2:15). „Затова и ние непрестанно благодарим на Бога, задето, като възприехте слушаното от нас слово Божие, усвоихте го не като слово човешко, а като слово Божие (каквото е и наистина), което и действува във вас, вярващите” (І Сол. 2:13).

Ако св. апостол заповядва да пазим Св. Предание също като Св. Писание, то защо вие, сектантите, не се покорявате на думите на апостола, а отхвърляте това, що той заповядва да имаме?

Диспут.

Сектант: 1. Иисус Христос е осъдил всякакви предания: „Тогава дохождат при Иисуса йерусалимските книжници и фарисеи и казват: защо Твоите ученици престъпват преданието на старците? Понеже не си мият ръцете, кога ядат хляб. А Той им отговори и рече: защо и вие престъпвате Божията заповед заради вашето предание? Защото Бог заповядал и казал: „почитай баща си и майка си”; и „който злослови баща или майка, със смърт да се накаже”. А вие казвате: който каже на баща или майка: това, с което би се ти ползувал от мене, е Богу дар, - той може да не почете баща си или майка си. Тъй нарушихме Божията заповед заради вашето предание” (Мат. 15:1-7 и Марк. 7:13).

Православен: Христос е осъдил не всички предания, а само преданията на ветхозаветните старци и фарисеи („заради вашето предание” (ст. 1) и изобщо „човешките предания” (ст. 2), които се състояли от безсмислени измислени обреди (Марк. 7:3-4), с които дори се нарушават законът за любовта към ближните (Мат. 15:5-6). Такива предания и св. Църква не приема.

Сектант: 2. Преданието е „друго благовествувание”, а не Христово: „Ако дори ние, или Ангел от небето ви благовестеше нещо по-друго от това, що ние ви благовестихме, анатема да бъде” (Гал. 1:8-9).

Православен: Тук ап. Павел не говори за преданието (гл. Гал. 5 гл.). Ап. Павел благовествувал на галатяните устно и друго благовествувание, отлично от написаното от него в посланието (гл. 1:8-9 и 11), но и това негово устно благовестие не е „човешко”, а божествено, защото и устно той благовестил не от себе си, а от Бога: „Затова и ние непрестанно благодарим на Бога, задето, като възприехме слушаното от нас слово Божие, усвоихме го не като слово човешко, а като слово Божие (каквото е и наистина), което и действува във вас вярващите” (І Сол. 2:13).

Сектант: 3. Преданието е празна измама, безсъдържателна философия: „Гледайте, братя, да ви не увлече някой с философия и с празна измама според човешкото предание, според стихиите световни, а не според Христа” (Кол. 2:8).

Православен: Тук става дума не за апостолското предание, а за човешко, понеже направо е казано: „според човешкото предание”.

Сектант: 4. Преданията са „иудейски басни”: „По тая причина изобличавай ги строго, за да бъдат здрави във вярата, като не дават внимание на иудейски басни и на повели от човеци, които се отвръщат от истината” (Тит. 1:13-14).

Православен: И тук думата не е за апостолското предание, а за „иудейските басни”, за които вече казахме (Марк. 7:3-4) и за които Св. Писание споменува и на други места: Мат. 23 гл.; 15:5-6 и др.

Сектант: 5. Трябва да следваме здравите думи на Господа, а не преданията: „Който поучава инак и не върви по здравите думи на Господа нашего Иисуса Христа и по учението на благочестие, той е помрачен от гордост, нищо не знае и е болен за празни разисквания, завист, разпри, хули, лукави подозрения (І Тим. 6:3-4).

Православен: „Учат друго и не следват здравите думи на Господа нашего Иисуса Христа” не православните, а сами сектантите, които въпреки повелението на Спасителя (Лук. 10:16) не слушат св. апостол, който поръчва „да държим Св. Предание” (ІІ Сол. 2:15) и заповядва „в името на Господа нашего Иисуса Христа да страним от всеки брат, който постъпва безчинно, а не по преданието, що е получил от нас” (ІІ Сол. 3:6).

Сектант: 6. Господ е забранил да прибавяме нещо към Писанието: „Не прибавяйте към това, което ви заповядвам, и не отбавяйте от него; пазете заповедите на Господа, вашия Бог, които Аз (днес) ви заповядвам” (Вт. 4:2).

Православен: С тези думи Бог запрещава не Св. Предание, а идолопоклонството, което се вижда от по-нататъшните 3-ти и 4-ти стих на същата глава на Второзаконие: „Очите ви видяха (всичко), което Господ (Бог наш) стори с Ваал-Фегора; защото Господ, Бог твой, изтреби из средата ти всекиго, който бе последвал Ваал-Фегора; а вие, които сте се прилепили към Господа, вашия Бог, всички сте живи до днес”. А към заповедите на Моисея светите Божии хора прибавяли от името на Бога твърде много, което било нужно за Израиля: ІІ Пар. 29:25; ІІІ Цар. 7:29, 36 и 49; Зах. 8:19; Естир 9:20-22, 24-28 и др.

Сектант: 7. В Откровението се забранява да прибавяме към Писанието предания: „И аз свидетелствувам всекиму, който слуша пророчествените думи на тая книга: ако някой прибави нещо към тях, нему Бог ще наложи поразите, за които е писано в тази книга; и ако някой отнеме нещо от думите на книгата на това пророчество, Бог ще отнеме дела му от книгата на живота и от светия град и от написаното в тая книга” (Откр. 22-18-19).

Православен: Тук се говори не за Св. Предание, дори не и за цялото Св. Писание, а само за книгата Откровение, защото е казано: „в тази книга”, а в Библията има много книги: Битие, Изход, Левит и други както ветхозаветни, тъй и новозаветни книги, на брой 49. Казано е, че не бива да се притурят към пророчествата на кн. Откровение нови измислени пророчества като напр. адвентистки лъжепророчества за скорошния свършек на света, като сочат годината, месеца и дори деня на този край на второто идване на Христа.

Сектант: 8. Не бива да се прибавя нищо повече от онова, що е написано вече в Писанието: „Това, братя, приспособих, към себе си и Аполоса заради вас, за да се научите от нас да не мъдрувате повече от онова, що е писано, и да се не гордеете един пред други за някого си” (І Кор. 4:6).

Православен: В това място на посланието към коринтяните, между които някои почнали да се хвалят, че са ученици на Павла, а други, че са ученици на Аполоса или Петра, произвеждайки с това спорове и разногласия (І Кор. 1:11-16), ап. Павел им казва да не се гордеят с това, кой чий ученик е, и да не мъдруват повече от това, което им е било написано по-рано в това послание: „който се хвали, с Господа да се хвали” (І Кор. 1:31).

ІІ.

Сектант: 9. Никакво предание не е нужно: за вярата и за спасението е достатъчно само Св. Писание: „Ти и от детинство знаеш свещените Писания, които могат да те направят мъдър за спасение чрез вярата в Христа Иисуса” (ІІ Тим. 3:15; гл. Лук. 16:29 и Йоан. 5:39).

Православен: Ако Св. Писание е полезно, то това още не значи, че Св. Предание е вредно: ако ние говорим, че хлябът е полезен за човека, то с това не твърдим, че а него е вредна водата. Ако св. ап. Павел считаше полезно за спасението на човека само Св. Писание, то не би казал: „Братя, стойте и дръжте преданията” (ІІ Сол. 2:15), не би заповядал „в името на Господа нашего Иисуса Христа да страните от всеки брат, който постъпва безчинно, а не по преданието, що е получил от нас” (3:6), и не би благодарил на Бога, задето солунци приели от него „слушаното слово Божие не като слово човешко, а като слово Божие (каквото то и е), което, казва той, и действува във вас, вярващите” (І Сол. 2:13).

Сектант: 10. За да повярваме и се спасим, достатъчно е само Писанието: „Това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий и, като вярвате, да имате живот в Неговото име” (Йоан. 20:31).

Православен: Както се вижда от предидущия стих: „Много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга”, тук става дума не за Св. Писание или Св. Предание, а за чудесата на Иисуса Христа, които са достатъчни, за да повярва човек в Него като Син Божий, но още не са достатъчни, за да се спасим. За това е нужна цялата пълнота на християнската вяра, добър живот и спасителна Божия благодат, която се дава в светите Тайнства на Църквата, напр. в Кръщението: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен” (Марк. 16:16), в Причащението: „Ако не ядете Плътта на Сина Човечески и не пиете Кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята Плът и пие Моята Кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден” (Йоан. 6:53-54).

Сектант: 11. В Св. Писание е известена цялата воля Божия и затова няма нужда от предания; ето какво казва ап. Павел на ефеските презвитери: „Не пропуснах да ви известя всичката воля Божия” (Деян. 20:27).

Православен: Това място на Св. Писание опровергава самите сектанти. Всичката воля Божия не била известена на ефеските презвитери от св. ап. Павла чрез малкото послание към тях, имащо само шест кратки глави, в които няма много работи от Христовото учение, необходими за спасение, напр. причащението, ръковъзлагането и пр., а била известена устно чрез тригодишна непрестанна проповед „денем и нощем” (ст. 30). И тази негова тригодишна проповед към ефесяните, предложена от апостола устно, без съмнение, се опазила у тях като св. апостолско предание.

Сектант: 12. В Св. Писание се съдържа всичко, що е необходимо за спасението ни: „Понеже мнозина предприеха да съчинят разказ за напълно известните между нас събития, както ни ги предаваха ония, които от самото начало бяха очевидци и служители на словото, - то намерих за добре и аз, след като грижливо проучих всичко от начало, наред да ти опиша, достопочтени Теофиле, да узнаеш твърдата основа на онова учение, на което си се учил” (Лук. 1:1-4). И в кн. „Деяния” същият евангелист Лука пише: „Първата книга (Евангелието), о, Теофиле, написах за всичко, що Иисус начена да върши и учи до деня, когато се възнесе” (Деян. 1:1).

Православен: Същото трябва да кажем и за Св. Писание. Сам св. Лука написал своето Евангелие според преданието на апостолите и учениците Христови, сиреч написал онова, що чул от тях: „както ни предадоха това, казва той, ония, които бяха от самото начало очевидци и служители на словото” (ст. 2). При това, св. Лука в своето Евангелие не е записал всичко, което проповядвал и правил Христос, защото казва св. Йоан, ако би се писало за това подробно, чини ми се и цял свят не би подбрал написаните книги” (Йоан. 21:25). Св. Лука не е записал напр. умиването краката на учениците от Христа, молитвата Му в Гетсиманската градина и др.

ІІІ.

Сектант: 13. Преданието почти за 2000 години е могло да бъде извратено от хората или дори съвсем изгубено от тях.

Православен: Св. Христова Църква не може да изопачи Св. Предание, понеже то се е предавало „на верни човеци, които били способни и други да научат” (ІІ Тим. 2:2) – на човеци, които се придържат о истинското слово (Предание) съгласно с учението (Писанието) и се е запазило в Христовата Църква, която е „стълб и крепило на истината” (І Тим. 3:15), защото в нея всякога и вечно пребивава наставляващият я на всяка истина Св. Дух (Йоан. 14:16-17, 26). Затова тя не може нито да изопачи, нито да забрави или загуби Св. Предание, както не е изопачила и не е изгубила, а е завардила чисто и неповредено и Св. Писание, иначе, ако би била лишена от един от двата източника на своето вероучение, тя би престанала да бъде Христова Църква.

ІV.

С това завършва първата част на диспута, воден по апологетичен начин. След като се опровергаят възраженията на сектантите против Св. Предание, трябва да се мине към диспута по полемичен метод, като им се поставят следните въпроси, на които, след горните възражения, те не ще могат да дадат отговор: 

1. Христос всякога е учил устно и не е оставил на света нито един написан ред за всичките Си велики дела и светото Си учение. Той заповядал на апостолите да проповядват за Него на целия свят: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършета на света” (Мат. 28:19-20). Обаче, не всичко, което Христос извършил и което учил, е записано в Евангелието: „И много други чудеса направи Иисус пред учениците Си, за които не е писано в тая книга” (Йоан. 20:30 и 21:25; Деян 1:3). А пък Христос заповядал на Своите ученици да проповядватт на човеците, „като ги учите на всичко, що ви заповядах Аз”. Къде е у сектантите незаписаното Христово учение? Загинало ли е?

2. Св. апостоли много повече учили устно, отколкото писмено. Например, ап. Павел учил ефесяните цели „три години денем и нощем непрестанно” (Деян. 20:31), а им написал само едно кратко послание от шест кратки глави. Също така той устно учил и в другите християнски църкви: „А останалото ще наредя, кога дойда” (І Кор. 11:34). Дори и учениците му проповядвали устно: „Пратих при вас Тимотея, който ми е възлюбено и верно чедо у Господа: той ще ви напомни моите пътища в Христа, както уча навред във всяка църква” (4:17; Сол. 2:13; Филип. 4:9 и др.). Ап. Йоан не искал много да пише „на избраната госпожа” и на Гая, като предпочитал да ги учи „уста с уста”: „Ако и да имах много да ви пиша, ала не исках на книга и с мастило, а се надея да дойда при вас и да говоря уста с уста” (ІІ Йоан. Ст. 12 и ІІІ Йоан. Ст. 13-14).

А от 84-те апостоли само 8 души са написали: 4 Евангелия, Деянията на св. апостоли и няколко къси послания. Къде е незаписаното устно учение на апостолите, особено на ония, които нищо не са писали? Нима Църквата Христова не трябвало да запази и не запазила тяхното устно учение в онова време, когато апостолите заповядали да го държат и пазят и да постъпват във вярата и живота съгласно с него (ІІ Сол. 2:15)? Те заповядвали на християните даже „да странят от всеки брат, който постъпва безчинно, а не по преданието” (3:6). Къде е у сектантите устното предание на св. апостоли, сиреч Св. Предание? Също ли е загинало? Но тогава имат ли те право да се наричат ученици на апостолите, ако не само не са запазили и „не държат” тяхното устно учение, сиреч Преданието, а и съзнателно го отхвърлят?

3. Св. ап. Павел хвали християните, задето „държат” Преданията: „Похвалявам ви, братя, казва той, че ме помните за всичко и държите преданията тъй, както съм ви ги предал” (І Кор. 11:2). Би ли похвалил св. апостол вас, сектантите, задето вие не държите Св. Предание? – Не.

4. В Св. Писание няма нито дума за това, как трябва да се извършва богослужението и св. Тайнства, но е казано, че в Църквата „всичко да става с приличие и ред” (І Кор. 14:40). Св. Църква извършва богослужението по чина, получен според св. апостолско Предание. По чий чин го извършват сектантите? По свой, измислен от самите тях. Значи, своя чин те поставят по-горе от апостолския.

5. Неделният ден и великите църковни празници Православната Църква празнува според Преданието в известни месеци и дни на годината. На кое място от Св. Писание се основават сектантите, като празнуват тези празници едновременно с православните?

6. Едно и също място от словото Божие сектантите различно тълкуват, защото в Св. Писание „има някои места, както казва св. ап. Петър (за посланията на ап. Павла), мъчни за разбиране, които невежи и неукрепнали изопачават, както и другите Писания, за своя си погибел” (ІІ Петр. 3:16). Такива места Православната Църква изяснява с помощта на Св. Предание, сиреч съгласно с устното учение на св. апостоли. Как и с какво могат сектантите да уверят себе си и другите, че тяхното тълкуване на такива места от Св. Писание е правилно, а не лъжливо, че те ги тълкуват не „за своя си погибел”?

7. Още през време на живота на св. апостоли еретиците писали от тяхно име фалшиви писания, за да въведат в заблуждение християните: „Да се не поколебаете, пише св. ап. Павел на солуняните, тъй скоро в мислите си, нито да дохождате в ужас било чрез дух, било чрез слово, или чрез послание, като че ли от нас изпартено, какво уж настъпва вече Христовият ден (ІІ Сол. 2:2). Такива фалшиви писания (апокрифи) имало повече от 50 (евангелие на Тома, деяния на ап. Павла, апокалипсис на Петра и др.). На основание на Св. Предание, Църквата е установила тяхната апокрифност и отделила Божията пшеница от дяволските плевели, - истинските Писания от лъжливите. Сектантите мислят да се спасяват само със Св. Писание, но като отхвърлят Св. Предание, с какво могат да уверят себе си и да убедят другите, че имат истинско Св. Писание, а не апокрифно? – С нищо.

8. Св. апостоли не само заповядвали да държат Св. Предание, и хвалили за това християните, но сами ни дали пример за правилно ползуване от Преданието, като привеждат такива изречения и пророчества и споменават за такива събития и лица, за които в Св. Писание няма нито дума и за които св. апостоли могли да знаятсамо от Св. Предание. Така напр. св. ап. Павел казва на християните: „Трябва да се трудите и да поддържате слабите, а още и да помните думите на Господа Иисуса, защото Той Сам казва: „по-блажено е да се дава, нежели да се взима” (Деян. 20:35). Къде в Св. Писание са записани тези думи на Христа? Никъде; св. апостол знаел за тези Негови думи само от Св. Предание.

Като говори за нечестивите човеци, св. ап. Иуда пише: „За тях е пророкувал и Енох, седмият от Адама, като казва: ето иде Господ с десетки хиляди Свои свети Ангели, за да извърши съд над всички и да изобличи всички нечестивци между тях за всички дела, които са извършили с нечестието си, и за всички жестоки думи, които са изрекли против Него нечестивите грешници” (Иуда, ст. 14). Същият апостол говори в своето послание за спора на Архангел Михаил с дявола за Моисеевото тяло: „Михаил Архангел, когато се препираше с дявола за Моисеевото тяло, не посмея да произнесе хулна присъда, а рече: Господ да ти забрани” (ст.9). Нека сектантите да кажат къде в Св. Писание е записано пророчеството на Енох или спорът на Архангел Михаил с дявола за Моисеевото тяло? – Никъде. Очевидно, св. ап. Иуда е знаел за това от Св. Предание.

Св. ап. Павел, като говори за съдбата на нечестивите люде, пише: „И като Ианий и Иамврий се противиха на Моисея, така и тия се противят на истината, понеже са човеци с извратен ум, невежи във вярата” (ІІ Тим. 3:8). Къде се споменават във ветхозаветното Писание имената на противниците на Моисея? – Пак никъде; св. ап. Павел научил за тях от Св. Предание.

Ап. Павел говори на християните: „Моля ви, бъдете ми подражатели, както съм аз на Христа” (І Кор. 4:16), и това той повтаря не един път (гл. І Кор. 11:1; Фил. 3:17). Пита се сега, кой подражава на св. апостоли: православните християни ли, които както и св. апостоли, признават Св. Предание, или сектантите, които го отхвърлят? Нека сектантите и православните по съвест сами решат този въпрос.

 

Св. отци и учители на Христовата Църква от първите векове на нейното съществуване учат, че е необходимо да следваме в делата на вярата и живота не само Св. Писание, но и Св. Предание.

Св. Игнатий, Антиохийски епископ, ученик на св. евангелист Йоан Богослово, пострадал за Христа в 107 г., увещава вярващите християни „да се пазят от превратните мнения на еретиците... и с твърдост да се придържат о апостолското Предание” .

Св. Ириней, епископ Лионски, пострадал за Христа в 202 г., в книгата си Против ересите пише: „Всички, които желаят да видят истината, могат във всяка църква да узнаятт Преданието на апостолите, открито на целия свят; и ние можем да изброим епископите, поставени от апостолите в църквите и приемниците им до нас, които не са учили и не са знаели нищо такова, каквото еретиците бълнуват” .

Св. мъченик Иустин († 166 г.) говори следното за пастирите и учителите на Църквата: „Те нищо не са учили по собствени съображения, и никога не са впадали във взаимно несъгласие, защото, на всяко търсене и злоумишленост, те както са приели от Бога, така и ни са предали учението” . 

Тертулиян, знаменит учител на Църквата в Картаген († 200 г.) , посочва какви са признаците на истинското Предание: „Което се проповядва във всичките основани от апостолите църкви и се пази без писмо, това несъмнено води своето начало от апостолите” .

Ориген, знаменит учител  на Църквата от ІІІ в., пише: „Трябва да вярваме само в тази истина, която по нищо не се отличава от църковното и апостолското Предание” .

Не по-малко ясно учили за необходимостта да се придържаме о църковните Предания и св. отци на Църквата от следващите векове на християнството – св. Киприян, св. Йоан Златоуст и др.

Св. Киприян, епископ Картагенски, в едно от своите писма учи: „Душите на благочестивите и прости люде могат лесно да избегнат заблужденията и да намерят истината, защото, когато се обърнем към извора на божественото Предание, заблуждението ще изчезне” 

Св. Йоан Златоуст, църковен отец от ІV в. учи: „Апостолите не всичко са ни предали чрез послания, но много неща и без да са писани; ала и едното, и другото е еднакво достоверно; затова сме длъжни да признаваме като достоверно и църковното Предание” 

 

Заключение.

След кратко и по възможност най-сбито повторение на целия диспут за Св. Предание, като се почне от встъплението и се обърне особено внимание на втората, полемическата, част на диспута, за тема на заключението трябва да се вземат следните текстове: най-напред – І Кор. 11:2, а после – ІІ Сол. 2:15 и 3:6, и с това да се приключи диспутът.

ІІ.

За Св. Писание.

При диспута за Св. Писание трябва да се има предвид различното отношение на сектантите към този божествен източник на християнското вероучение. Едни от сектантите, грамадното мнозинство, признават цялото Св. Писание за боговдъхновено и задължително; други (няколко протестантски течения) отхвърлят изцяло Ветхия завет, като го считат във всичко остарял и затова ненужен при наличността на новозаветното Писание; трети, напр. йудействуващите, още очакват идването на Месия – Христа и пазят целия ветхозаветен Моисеев закон и неговата обредност: съботата, еврейските празници, обрязването и пр.; те са принудени да се съгласят с превъзходството на новозаветния нравствен закон над ветхозаветний, отричат обаче целия Нов Завет, като все пак вярват, че очакваният от тях Месия ще им даде още по-възвишено религиозно-нравствено учение от това на Моисея и на Христа. Неканоническите книги, сиреч невлезлите в сборника (канона) на ветхозаветните книги, сектантите съвършено отхвърлят. 

Относно тълкуването и разбирането на Св. Писание всички сектанти, които отхвърлят авторитета на Църквата в това отношение, признават принципа на свободното му тълкуване, особено сектантите от мистични направления (хернгутери, квакери, шведенборгци, мормони, хлисти, скопци, духоборци, новоизраилтяни и др.), сиреч – според тяхното убеждение, всеки може да разбира Св. Писание, както му се струва най-правилно и да го тълкува както си иска, макар че в действителност те всички приемат и се подчиняват на онова тълкуване, което е установено от основателите на техните секти и съвременните им водители. Така че, като отхвърлят авторитета на учащата вселенска Христова Църква по отношение изяснението на Св. Писание, сектантите, без да забелязват сами това, са се подчинили на авторитета на отделни безблагодатни лица в най-великото дело, каквото е спасението.

Предвид посочените различни отношения на сектантите към ветхозаветното и новозаветното Св. Писание, като източник на християнско вероучение и нравоучение и предвид отхвърлянето авторитета на Христовата Църква в тълкуване и разбиране на словото Божие, мисионерът трябва преди всичко да изясни боговдъхновеността на Ветхия и Новия Завет, сиреч да докаже, че то има божествен, а не човешки произход, като посочи същевременно и отношението на Църквата към неканоническите книги и ползата от тях за християните. Истината за боговдъхновеността на словото Божие трябва да се изясни в диспута за Св. Писание дори тогава, когато в него участвуват сектанти, които признават божествения му произход, понеже те не всички разбират като православните тази велика истина и не всички си я представляват ясно.

Поради твърдението на сектантите, че всеки може да се ръководи от своето разбиране на Св. Писание, необходимо е да се изтъкне и да се обоснове на Св. Писание истината, че правото и авторитетът за тълкуване на Св. Писание принадлежи не на всички и на всекиго, а преди всичко на вселенската Христова Църква, а после – на онези лица, на които тя е връчила това велико за спасението на душите дело, сиреч на пастирите и учителите й, които също могат да го тълкуват само в съгласие с общоцърковното учение.

Встъпление.

Св. Писание се нарича откровението на волята Божия, записано от Бога чрез избрани свети човеци по вдъхновение на Св. Дух в особени книги, които всички заедно се наричат Св. Библия. Произлязло от Самаго Бога, писменото слово Божие се нарича „Свещено Писание” или „Слово Божие” за отличие от обикновените писания и човешки слова.

Свещено Писание през време на Ветхия Завет се появило най-напред при Моисей (Втор. 31:24-27), във вид на Моисеевото „Петокнижие”, към което Иисус Навин присъединил своята книга (Иис. Навин. 24:26). Към тях прибавил своята книга получилият откровение от Бога пророк Самуил (І Цар. 10:25). Боговдъхновените пък книги на другите пророци и свети мъже били събрани заедно с последните в една книга вече след Вавилонския плен, при Ездра и Неемия (ІІ Мак. 2:13) и образували един канон (сборник) на свещени ветхозаветни книги, наречени канонически, т.е. влезли в сборника на Ездра и Неемия. Всички ветхозаветни канонически книги са 22.

Освен канонически, има и неканонически ветхозаветни книги, сиреч невлезли в канона на Ездра и Неемия. Светата Църква не ги признава за боговдъхновени, но ги счита написани от благочестиви люде и полезни за утвърждение на човеците във вярата.

Новозаветното Св. Писание също не се е появило изведнъж. Иисус Христос не е написал нищо, а учил само устно. От 84 Апостоли (в това число св. ап. Павел и св. еванг. Лука) са писали само шестима, пък и те твърде малко. Много от основаните църкви, по свидетелството на св. Ириней (пострадал за Христа в 202 г.), отначало и дори в негово време нямали никакви свещени писания и учили Христовата вяра „без книги и мастило, а по предание” . Някои послания на св. апостоли съвсем изчезнали, напр. посланието на св. ап. Павел до лаодикийците, за което той сам споменава в посланието си до колосяни (4:16). Понеже още при живота на апостолите се явили и апокрифни (подложни) послания, написани от еретици от името на едни или други апостоли , и поради възможното изчезване на действителни свещени книги, Св. Църква се загрижила да ги събере в един новозаветен канон, което и било сторено от приемниците на св. апостоли и утвърдено на поместните събори – Лаодикийски (прав. 60) и Картагенски (прав. 34), чиито постановления относно новозаветния канон били признати от V вселенски събор (прав. 2). Всички новозаветни канонически книги са 27.

Всички канонически книги, ветхозаветни и новозаветни, са боговдъхновени, сиреч написали са ги свети Божи човеци по внушение на Св. Дух, и затова са еднакво необходими за поука и спасение на вярващите. „Защото, пише св. ап. Петър, никога по човешка воля не е изречено пророчество, но от Духа Светий просветявани са говорили светите Божи човеци” (ІІ Петр. 1:21). А св. ап. Павел учи: „Всичкото Писание е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидание в правдата, за да бъде Божият човек съвършен и годен за всяко добро дело” (ІІ Тим. 3:16).

Встъплението на диспута, ако на него присъствуват сектанти, които отричат Ветхия завет, завършва с въпрос към тях: „Признавате ли вие, съгласно думите на апостолите Петър и Павел, че всичкото Писание, както Ветхият, тъй и Новият Завет, е боговдъхновено, свещено и задължително за всички християни, а следователно и за вас?”

Диспут.

Сектант: 1. Христос е отменил ветхозаветното Писание, защото за спасението ни е достатъчно само новозаветното: „Един от тях, законник, изкушавайки Го, попита и рече: „Учителю, коя заповед е най-голяма в закона? А Иисус му отговори: възлюби Господа, Бога твоего, с всичкото си сърце, и с всичката си душа, и с всичкия си разум: тази е първа и най-голяма заповед; а втора, подобна ней, е: възлюби ближния си като себе си; на тия две заповеди се крепи целият закон и пророците” (Мат. 22:35-40). Оттук се вижда, че при изпълнение на тези две заповеди няма нужда от ветхозаветното Писание (гл. Гал. 5:14; Рим. 13:8-10).

Православен: Христос с тези думи не е отменил ветхозаветното Писание, а само сравнил ветхозаветните заповеди, като посочил, че най-голямата от тях е заповедта за любовта към Бога и към ближния, която, трябва да подчертаем, се намира във ветхозаветното Писание.

Ап. Павел свежда всички заповеди дори само в една – към втората от тях: „Целият закон, казва той, се изпълнява в една дума, именно във: възлюби ближния си като себе си” (Гал. 5:14), „защото заповедите: не прелюбодействувай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствувай, чуждо не пожелавай, и всяка друга заповед се съдържа в тия думи: възлюби ближния си като самаго себе си”, сиреч съдържант се в заповед, издадена във Ветхия завет (Рим. 13:9).

И наистина, в тази заповед се съдържа и заповедта за любов към Бога, защото св. ап. Йоан учи: „Бог е любов, и който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог – в него... Който каже: „любя Бога”, а мрази брата си, лъжец е, защото който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял” И ние имаме от Него тая заповед: който люби Бога, да люби и брата си” (І Йоан. 4:16, 20 21). В същата заповед, и според думите на св. ап. Павел, се съдържат всички останали заповеди, „защото, който люби другиго, изпълнил е закона. Защото заповедите: не прелюбодействувай, не убивай, не кради, не лъжесвидетелствувай, чуждо не пожелавай, и всяка друга заповед се съдържат в тия думи: възлюби ближния си като самаго себе си” (Рим. 13:9-9).

Че Христос и св. апостоли, говорейки за две или дори за една най-голяма заповед, не са отричали всички останали заповеди и не са отхвърляли целия ветхозаветен нравствен закон, а само обредовия, това е видно от следните думи на Христа и св. апостоли:

Когато един момък попитал Христа: „Учителю благий, какво добро да сторя, за да имам живот вечен?” Той му отговори: ако искаш да влезеш в живота вечен, упази заповедите. Казва му: кои? А Иисус рече: не убивай, не прелюбодействувай; почитай баща си и майка си; обичай ближния си като себе си” (Мат. 19:16-19), сиреч привежда ветхозаветни заповеди: Изх. 20:12-16. Че Христос не е отричал и по-маловажните ветхозаветни нравствени предписания, нито целия Ветхи Завет, това ясно виждаме и от следните Негови думи: „Не мислете, че съм дошъл да наруша закона или пророците: не да наруша съм дошъл, а да изпълня. Защото истина ви казвам: докле премине небето и земята, ни една йота, или една чертица от закона няма да премине, докато всичко не се сбъдне. И тъй, който наруши една от най-малките тия заповеди и тъй поучи човеците, той на-малък ще се нарече в царството небесно; а който изпълни и поучи, той велик ще се нарече в царството небесно” (Мат. 5:17-19). Св. ап. Яков учи: „Който опази целия закон, а съгреши в едно, той бива виновен във всичко” (Як. 2:10).

И тъй, нито Христос, нито св. апостоли не са отричали, а са признавали, че е задължителен за християните ветхозаветният нравствен закон, неговото учение за вярата и благочестието. Следователно, отхвърлящите, в това отношение, Ветхия завет отиватт против Христа и Неговите св. апостоли.

Сектант: 2. За спасението е достатъчен само Новият Завет: „покайте се и вярвайте в Евангелието” (Марк. 1:15), казва Христос.

Православен: Сам Христос твърде често се позовава за потвърждение на Своето учение върху ветхозаветното Св. Писание. Така напр. Той казва: „Не мислете, че Аз ще ви обвинявам пред Отца: има против вас обвинител, - Моисей, на когото се вие уповавате. Защото, ако да бяхте вярвали на Моисея, щяхте да повярвата и на Мене, понеже той за Мене писа. Ако пък на неговите писания не вярвате, как ще повярвате на Моите думи?” (Йоан. 5:45-47). „О, несмислени и мудни по сърце да вярвате на всичко, що са казали пророците! Нали тъй трябваше да пострада Христос и да влезе в славата си? И като начена от Моисея и от всички пророци, обясняваше им казаното за Него в цялото Писание” (Лук. 24:25-27). Разбира се, обяснявал им казаното от Него в цялото ветхозаветно Писание, защото новозаветно тогава още не е било писано.

Сектант: 3. Ап. Павел учи, че след идването на Христа ветхозаветният закон изцяло е отхвърлен, „защото промени ли се свещенството, става нужда да се промени и законът” (Евр. 7:21); „сега Той (Христос) получи толкова по-добро служение, колкото е и ходатай на по-добър завет, основан на по-добри обещания. Защото, ако първият завет беше без недостатък, нямаше да се търси място за втори. Но пророкът като ги укорява, казва: „ето настъпват дни, казва Господ, и ще сключа с дома Израилев и с дома Иудин нов завет”... „Като казва „нов” завет, признава първия за вехт; а онова, що овехтява и остарява, е близо до изчезване” (Евр. 8:6-8 и 13).

Православен: Не е могъл ап. Павел да учи иначе, освен както е учил Христос. Очевидно е, че в привежданите места от Св. Писание той разбира не всичко, което се съдържа във ветхозаветното Писание за подлежащо на промяна и унищожение, а само обредовия и обществено-държавен закони, които, казва св. апостол, „само с ястия и пития и с разни умивания и телесни обреди са установени, докле настане изправлението” (Евр. 9:10).

„Промяната на закона” се състояла не в отмяна на закона за вярата и нравствеността, а за отмяна само на обредите на Моисеевия закон, които са заменени с нови благодатни установления: ветхозаветните жертви на телци и козли са заменени с великата Голготска жертва на непорочния Агнец-Христа, заклан за греховете на целия свят (Евр. 10:1-14); обрязването е заменено със Св. Кръщение (Кол. 2:11-13); съботата – с неделята (Кол. 2:16-17; Откр. 1:10); свещенството от Левииното коляно – с всеобщо свещенство на люде от всички племена и народи, съгласно пророчеството на Исайя (гл. 6:18-21). Изобщо отменен е целият обредов ветхозаветен закон, но не и закона за вярата и благочестието. Затова и апостолът говори: „И тъй, унищожаваме ли закона чрез вярата? Съвсем не, а утвърдяваме закона” (Рим. 3:31).

Сектант: 4. Ап. Павел казва, че ветхозаветното Писание е отменено: „Ето, ида, Боже, да изпълня Твоята воля”. С това Той отменя първото (Ветхия Завет), за да постави второто (Новия Завет) (Евр. 10:9).

Православен: За да разберем тези думи, трябва да прочетем предидущите стихове от 1-ви до 9-ти и следващия – 10-ти стих. Тогава ще стане ясно, че под думите „отменява първото” се разбира не ветхозаветното Писание, а кървавите жертви на всесъжения. Думите пък „за да постанови второто” не означават, че се установява целия Нов Завет, а само новозаветната велика жертва на Тялото и Кръвта Христови, която сега ни се дава в Св. Причащение за прошка на греховете (Мат. 26:26-28). Ще приведем това място изцяло.

„Законът, като има сянката на бъдещите блага, а не самия образ на нещата, никога не може с едни и същи жертви, принасяни постоянно всяка година, да направи съвършени ония, които дохождат с тях... защото не е възможно юнча и козя кръв да отнима грехове. Заради това Христос, влизайки в света, казва: „жертва и принос Ти не пожела, а тяло Ми приготви. Всесъжения и жертви за греха не Ти са угодни. Тогава рекох: ето, ида (писано е за Мене в началото на книгата) да изпълня Боже, Твоята воля. Като каза по-горе: „жертва и принос, всесъжения и жертви за грях (които се принасят според закона) Ти не пожела и не Ти са угодни, сетне рече: ето, ида, Боже, да изпълня Твоята воля; с това той отменява първото, за да постави второто. По тая воля сме осветени чрез извършеното веднъж завинаги принасяне на Иисус Христовото Тяло” (Евр. 10:1-10).

Ето за какво говори приведеното от сектантите място: говори за Голготската жертва и за тайнството Причащение, които са заменили ветхозаветните жертви и приношения, а не ветхозаветното вероучение, не целия Вехт Завет.

Следните пък думи на св. ап. Павел съвършено унищожават всички доводи, които сектантите привеждат против Ветхия завет. На съд пред Феликса св. апостол така говори за ветхозаветното Писание: „Признавам ти се в това, че според учението, което те (обвинителите на апостола) наричат ерес, аз тъй служа на Бога на отците ни, че вярвам във всичко, що е писано в закона и в пророците” (Деян. 24:14). Но докато св. апостол казва, че вярва във всичко, що е писано във ветхозаветното Писание, сектантите не искат да вярват в него.

Сектант: 5. Ние не признаваме ветхозаветното Писание, защото там много се разправя за възмутителни събития и безнравствени лица Религиозно-нравствени лица не могат и не бива да четат напр. за блудници (Раав) и блудници (Онан), за вероломни и жестоки жени-убийци (Иудит), за израилските нечестиви царе, за убийци и самоубийци (Саул) и др. такива, както и жестоките закони, издадени от Моисей против престъпниците. С една дума, ветхозаветното Писание трябва да бъде запретено за четене и да бъде съвсем унищожено като развращаващо нравствеността на човеците.

Православен: Преди всичко трябва да кажем, че цялото Св. Писание изобразява живота такъв, какъвто е бил той, и еднакво разправя за добри и зли човеци, за да научи вярващите да подражават на първите и да се отвърнат от лошите примери на вторите.

Ако сектантите искат да не противоречат на себе си, те са длъжни да отхвърлят и Новия Завет, защото и там се говори за кръвосмесника цар Ирод, жестокия убиец на Йоан Кръстител и за по-раншния Ирод, който избил 14 хиляди деца във Витлеем и наоколо (Мат. гл. 2 и 14), за крадеца и предателя на Христа – Иуда Искариот (Йоан. 12:6 и гл. 18); там се говори за коринтския кръвосмесник, извършил грях, „за какъвто дума не става дори и между езичниците” (І Кор. 5:1-2); там се говори за ужасните гнусотии, които правили римляните (Рим. 1:22-27); там се говори за много безнравствени престъпления на нравствено извратени люде и измежду християните. Затова, повтаряме, сектантите трябва, ако искат да бъдат последователни, да отхвърлят и целия Нов Завет и да останат съвсем без Св. Писание, сиреч да „се отметнат от Христа и да отпаднат от благодатта” (Гал. 5:4) и да се върнат към езичество.

Сектант: 6. Ние съвършено отхвърляме ползата от неканоничните ветхозаветни книги: от тях няма никаква нужда.

Православен: Да отхвърляме тяхната полза, след като Вселенската Църква я е признала, не е разумно. При това, няма съмнение, че самите св. апостоли в своите послания се ползували не само от каноничните, а и от неканоничните ветхозаветни книги. За да се убедим в това, достатъчно е да съпоставим поне следните места:  

Думите на св. ап. Иаков: „Никой, кога е в изкушение, дане казва: Бог ме икушава, защото Бог се от зло не изкушава, а и Сам не изкушава никого” (Иак. 1:13) – очевидно са взети от следното място на книгата на Сираха: „Не казвай: „Той ме въведе в заблуда”, защото Той няма нужда от грешен човек” (Сир. 15:11-12).

Думите на св. ап. Иаков: „Нека всеки човек бъде бръз на слушане, бавен на говорене, бавен на гняв” (Иак. 1:19), без съмнение, са взети също от Сираха: „Бъди бръз да слушаш и обмислено давай отговор” (Сир. 5:13). Следните думи на двете книги, каноническата и неканоничната, съвършено си приличат: „И рече Ноемин на снаха си: да бъде благословен от Господа (Вооз), защото не е лишил от милостта си нито живите, нито умрелите” (Рут. 2:20). А в книгата на Сираха четем: „Милост за даване да имаш към всеки живеещ, но и умрелия не лишавай от милост” (Сир. 7:36). Сравни още: Рим. 1:18-23 и Прем. Солом. 13:1-10; Откр. 15:4 и Сир. 18:1 и др.

И тъй, несчитайки неканоничните книги за боговдъхновени и задължителни, християните, по примера на св. апостоли, могат да се ползуват от тях за свое назидание, каот от книги полезни и разрешени от Св. Църква за четене и за утвърждаване във вярата и благочестието. 

ІІ.

Втората част от диспута за Св. Писание се води по полемическия метод. С него започваме диспута за сектанти, които признават боговдъхновеността и на ветхозаветните Писания. Като приведе текстове: ІІ Петр. 3:15-16 и деян. 8:30-31, мисионерът поставя въпрос: кой обяснява на сектантите „мъчните за разбиране” места от Св. Писание, които те могат да претълкуват „за своя си погибел” ? Кой от тези тълкуватели на словото Божие може да каже: „Ние не изопачаваме словото Божие, както мнозина, а проповядваме искрено, като от Бога, пред Бога, в Христа”? (ІІ Кор. 2:12).

Сектант: 7. Ние имаме учители и тълкуватели на Св. Писание, които добре са го изучили.

Православен: Ап. Павел казва за учителството в Христовата Църква така: „И от вас Бог постави в Църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители... Нима всички са апостоли? Всички ли са учители?... Всички ли са тълкуватели?” (І Кор. 12:28-30). „И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово” (Църквата) (Ефес. 4:11-12). Ако Сам Господ поставя чрез епископско ръкоположение пастири и учители в Неговата Св. Църква, за да учат човеците на вяра и благочестие, то кой постави вашите учители и тълкуватели на словото Божие?

Сектант: 8. Ние сами си ги избрахме и поставихме да вършат това дело.

Православен: Посочете ни макар едно място в Св. Писание, което да показва, че всяка община може да си избира пастири и учители без апостолско или епископско ръкоположение. Такова място никъде няма. Очевидно, вие допускате самоволно и произволно да бъдат ваши учители и тълкуватели на Св. Писание прости люде и не се покорявате на истинските пастири и учители на Църквата, въпреки заповедта на великия учител св. ап. Павел, който казва: „Покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни, защото те, бидейки длъжни да отговарят, бдят за вашите души, - та с радост това да вършат, а не с въздишки, понеже туй не е полезно за вас” (Евр. 13:17). Следователно, и за вас не е полезно, а е вредно и пагубно това, където сте отхвърлили законните пастири и учители и самоволно сте си избрали незаконни и непосветени от Църквата на това дело лица; затова върху вас напълно се сбъдват пророческите думи на св. ап. Павел: „Ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но водени от своите похоти ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат” (ІІ Тим. 4:3-4).

ІІІ. 

Сектант: 9. Всеки вярващ може да чете и тълкува Св. Писание без чуждо ръководство, както му е угодно. Ап. Йоан казва на християните: „И вие имате помазание от Светаго, и знаете всичко... И помазанието, което вие получихте от Него, пребъдва у вас, и нямате нужда да ви учи някой; но понеже самото това помазание ви учи на всичко и е истинско и нелъжовно, то пребъдвайте в него, според както ви е научило” (І Йоан. 2:20 и 27).

Православен: Под „помазание” се разбира благодатта на Св. Духа, Който винаги пребивава в Христовата Църква. В първоначалната Църква тя се проявява в особени извънредни дарове, нужни тогава за разпространение на християнството. За тези дарове св. ап. Павел пише: „Нима всички са апостоли? Всички ли са пророци? Нима всички са учители? Всички ли са чудотворци? Всички ли имат дарби да лекуват? Всички ли говорят езици? Всички ли са тълкуватели?” (І Кор. 12:29-30). „Едному се дава чрез Духа слово на мъдрост, другиму – слово на знание, чрез същия Дух” (ст. 8).

В привежданотот място от сектантите се казва: „Вие имате помазание от Светаго и знаете всичко”. Кой от сектантите може да каже за себе си, че знае всичко? Ако не може, то той не може да тълкува сам, без учащата Църква, цялото Писание, а има нужда то да му бъде изяснено от други, поставени за това от Църквата, люде.

Сектант: 10. Всеки може да тълкува Писанието, както иска. Христос казва на иудеите: „Изследвайте Писанията, защото вие мислите чрез тях да имате живот вечен. И те са, които свидетелствуват за Мене” (Йоан. 5:39). Св. Лука казва: „Жителите на Берия бяха по-благородни от солунчани: те приеха словото с голямо усърдие и всекидневно изпитваха Писанията, дали това е тъй” (Деян. 17:11).

Православен: В приведените места на Св. Писание нито дума не става за това, че всеки може да го тълкува така, както му се иска. Спасителят съветва иудеите, които не вярвали в Него като Син Божий дори след Неговите големи чудеса (ст. 36), да се обърнат към своето ветхозаветно Писание и да се убедят в това, че Той действително е Месия – Христос, изпратен от небесния Отец за спасението им.

Берийците пък са наречени по-благородни от солунчани не само затова, че всекидневно разглеждали Писанията, за да се убедят, че всичко, което е писано за Христа, се е изпълнило, но най-главно затуй, че те още преди четене на Писанията повярвали на устната проповед на св. апостоли: „те приеха словото с голямо усърдие”. Затова именно много берийци повярвали, защото тълкували Св. Писание не тъй, както всеки от тях е искал или мислил, а тъй – както им го изяснили св. апостоли в своята устна проповед.

Сектант: 11. Господ е дал възможност на всички да разбират Писанието, дори и на младенците по вяра: „Прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, задето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци; тъй е, Отче, понеже такова беше Твоето благоволение” (Мат. 11:25-26). И ап. Павел пише: Писано е: „ще погубя мъдростта на мъдреците и ще отхвърля разума на разумните” (І Кор. 1:19).

Православен: Че сектантите не са мъднри и разумни, ние на драго сърце вярваме. Но че познават Св. Писание само простаците, с това не сме съгласни. Между повярвалите в Христа имало не само младенци по вяра и не само прости люде, но образовани и знатни човеци, каквито били напр. Йосиф Ариматейски (Лук. 23:50), началникът на фарисеите, за когото споменава св. евангелист Лука (Лук. 14:1), един царедворец (Йоан. 4:46-53), стотникът на италийския полк Корнилий, сам св. ап. Павел (Деян. 22:3 и 25-29) и др. Думите „ще погубя” се отнасят не до християнската мъдрост, а до езическата и иудейската, талмудическата мъдрост.

Под „младенци” пък се разбират св. апостоли, на които Христос „даде да знаят тайните на Царството небесно”, когато на другите „не е дадено” (Мат. 13:11); това, разбира се, не е дадено нито на сектантите, нито на техните непризвани учители.

ІV.

След разбор на приведените възражения от страна на сектантите, мисионерът трябва да им постави направо следните въпроси:

1. Могат ли всички безразборно да бъдат учители на вярата и тълкуватели на Св. Писание, щом св. ап. Яков ясно учи: „Братя мои, недейте мнозина става учители, като знаете, че по-голямо осъждане ще получим”! (Як. 3:1). Могат ли всички сектанти да бъдат тълкуватели на Св. Писание, щом и ап. Павел учи по тоя въпрос съвсем иначе: „Всички ли, казва той, са апостоли? Всички ли са пророци? Всички ли са учители? Всички ли са чудотворци? Всички ли имат дарби да лекуват? Всички ли говорят езици? Всички ли са изтълкуватели?” (І Кор. 12:29-30).

2. Нека сектантите отговарят въз основа на словото Божие: може ли някой да стане учител във вярата само вследствие едно изказано желание на обществото, без разрешение от епископите на Църквата, щом св. апостол учи: „Как ще проповядват, ако не бъдат пратени?” (Рим. 10:15); щом дори Павел и Варнава, избрани и призвани от Духа Светаго за проповедници, се отправили на проповед не иначе, освен със знанието на предстоятелите на Антиохийската църква, които „след като постиха и се молиха, възложиха ръце на тях и ги пуснаха. И тъй, изпратените от Духа Светаго, те слязоха в Селевкия, а оттам отплуваха за Кипър” (Деян. 13:1-4)?

Изводът от всичко казано е ясен: като са отхвърлили законните пастири и учители на Христовата Църква, сектантите, въпреки словото Божие, по своя прищявка са си избрали учители във вярата и тълкуватели на Св. Писание, и са си присвоили правото, дадено от Бога на лицата, поставени за това злужение ото Св. Дух (Деян. 20:28) чрез епископското ръкоположение (І Тим. 4:14; Тит. 1:5; І Тим. 5:22).

Заключение.

Като свърши диспута за Св. Писание, мисионерът трябва да повтори накратко целия му ход, спирайки се само на главните сектантски възражения и на опроверженията им, и след това да се обърне към сектантите с братско увещание, като им напомни, че цялото Св. Писание – и новозаветното, и ветхозаветното – „е боговдъхновено и полезно за поука, изобличаване, изправяне и назидание в правдата”, ала никой няма право, без разрешение и пълномощие от църковната власт, да тълкува Св. Писание според свое усмотрение и произволно. И св. ап. Яков казва: „Братя мои, недейте мнозина става учители, като знаете, че по-голямо осъждане ще получим” (Як. 3:1). По-добре е мирянинът да „си остава, както учи св. ап. Павел, в званието, в което е призван” (І Кор. 7:20).

Полезно е да се прочетат на сектантите и думите от Сираха (30:24-39) и да се подчертае следното:

Който чете словото Божие, трябва да го разбира така, както го е изтълкувала Св. Христова Църква в лицето на св. отци и учители и както са определили вселенските събори. Затова всички християни, които четат словото Божие, трябва винаги да помнят следното добро наставление, изложено в предговора на „Посланието на Източните Патриарси”: „Нашите догмати и учението на нашата Източна Църква още от древно време са изследвани, правилно и благочестиво са определени и утвърдени от светите вселенски събори, още от времето на св. апостоли и техните приемници, от богоносните отци и нашата Църква.

Ние вярваме, че свидетелството на вселенската Църква има не по-малко сила, отколкото божественото Писание, понеже Виновникът на едното и другото е един и същият Св. Дух” (чл. 2-ри).

След това мисионерът трябва да отправи предупреждение към православните да не слушат непризвани и неупълномощени от Църквата „учители” и „тълкуватели” на словото Божие, които, както казва Спасителят, „не знаят ни Писанието, ни неговата сила” и, тълкувайки го, както казва св. ап. Петър „за своя си погибел” (ІІ Петр. 3:15-16 и ІІ Тим. 4:3-4), въвеждат в нея и онези, които ги слушат. Всички християни трябва да слушат законните пастири и учители, поставени от Св. Дух чрез епископско ръкоположение – „да пасат Църквата на Господа и Бога, която Той Си придоби със Своята кръв” (Деян. 20:28) – и да помнят думите на св. ап. Павел, който казва на християните: „Покорявайте се на наставниците си и бъдете послушни, защото те, бидейки длъжни да отговарят, бдят за вашите души, - та с радост това да вършат, а не с въздишки, понеже туй не е полезно за вас” (Евр. 13:17).

ІІІ. 

За Св. Църква Христова.

В диспута за Св. Църква Христова трябва преди всичко да се обясни на слушателите самата дума „църква”, под която народът е привикнал да разбира храма Божий: „да идем, казват, в църква” и пр. Храмът Божий затова се и нарича „църква”, защото в него се събира „живата църква”, обществото от вярващите, както го нарекъл Сам Христос: „обади на Църквата; но ако и Църквата не послуша (грешникът), нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:17). Трябва да се изясни, че диспутът ще се води не за Църквата-храм, а за Църквата, състояща се от обществото на вярващите в Христа.

Диспутът за Св. Църква трябва да водим по полемичен метод, като постепенно изясняваме понятието за нея като „една”, „света”, „съборна” и „апостолска”. За да се превземат изведнъж сектантските възражения, те трябва да бъдат накратко разгледани във встъплението.

Встъпление.

Под думата „Църква” се разбира основаното от Господа Иисуса Христа и изкупено с Неговите кръстни страдания, общество от вярващи в Него, чиято Глава е Иисус Христос и което има истинска вяра и законно, приемствено от апостолите, ръкоположено свещенство, извършващо светите тайнства, в които се дава на човеците благодатта на Св. Дух за очистване и прошка на греховете и за получаване вечен живот.

Църквата е земна и небесна. Земната Църква се състои от вярващите живущи на земята, а небесната – от умрелите във вяра и надежда, от светите праведници и Божиите ангели. Но и едната, и другата Църква съставляват едно Божие семейство, една Христова Църква, възглавена от Христа и намираща се в постоянно общение на молитва и любов. Който не принадлежи към тази Църква, той не е последовател на Христа, макар и да върви в Него, той не ще се и спаси, защото вън от Св. Христова Църква няма спасение.

Някои сектанти мислят, че човеците могат да се спасят и без да принадлежат към Църквата, стига само да вярват в Христа, защотоо, казват те, Сам Христос е казал: „Дето са двама или трима, събрани в Мое име, там съм Аз посред тях” (Мат. 18:20). НО това разбиране на сектантите не е вярно.

Ако двама или трима, които са се събрали в името на Христа, съставляваха Църква, то защо Христос заповядва на събралите се двама или трима в Негово име за увещание на грешника, когато този последният прояви непослушание, да кажат за това нещо още и на Църквата: „Ако ли пък не послуша тях, обади на Църквата; но ако и Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:17)? Очевидно е, че двама или трима, които са се събрали в името на Христа, не съставляват Църквата.

В името на Христа се събират понякога баптисти, методисти, адвентисти, петдесетници и други сектанти, които учат за едно и също нещо, различно и даже съвършено противоположно; но там няма Христова Църква и не може да има: „Нима Христос се е разелил?” (І Кор. 1:13). Не, Той пребивава сред онези, които пребивават в основаната от Него Църква.

Други казват, че човек може да се спаси във всяка вяра, само ако той, подобно на Корнилия, се бои от Бога, сиреч ако върши добри дела понеже е казано: „У всеки народ оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е” (Деян. 10:34-35)

Вярно е, че и е зичник, и евреин, и мохамеданин, и въобще всеки човек, който постъпва по правдата, е приятен Богу, но това не значи, че той ще се спаси вън от Църквата. Корнилий бил приятен Богу за своите добри дела (Деян. 10:2), но те не го спасили (ст. 6 „ще се спасиш ти”) и не са могли да го спасят, докато той не получил благодатта на Св. Духа и не встъпил в Църквата чрез Св. Кръщение (10:48). Защото вярата и добрите дела ни дават само право за получаване на спасяващата благодат Божия, която пък се дава в Св. Тайнства на Църквата, за което св. ап. Павел учи така: „Когато се яви благодатта и човеколюбието на нашия Спасител, Бога, Той ни спаси не поради делата на праведност, що ние извършихме, а по Своята милост, чрез банята на възраждането и обновата от Духа Светаго, Когото изобилно изля върху нас чрез Иисуса Христа, нашия Спасител, та, оправдани с Неговата благодат, да станем по надежда наследници на вечния живот” (Тит. 3:4-7). „Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божий дар е; не е от дела, за да не би някой да се похвали” (Ефес. 2:8-9).

Тази благодатна Христова Църква трябва да бъде „една света, съборна и апостолска”, както четем в древния Смвол на вярата: „Верую во едину, святую, соборную и апостольскую Церковь”.


 

Диспут. 

І.

Истинската Христова Църква е една.

Защо Христовата Църква се нарича „една”?

1. Самостоятелни църкви, или общества от вярващи, има много на земята. Има цариградска църква, александрийска, антиохийска, йерусалимска, руска, сръбска, българска, гръцка и др. Те имат самостоятелен живот и управление, но всички те образуват една вселенска Христова църква, защото всички изповядват една истинска вяра и имат една основа и един Глава – Христос. В Църквата, казва словото Божие, „никой не може да положи друга основа, освен положената, която е Иисус Христос” (І Кор. 3:11).

Христос е единствената основа и Глава на Църквата. Бог Отец, казва св. ап. Павел, безкрайно издигнал Своя Син, „като Го възкреси от мъртвите и постави от дясната Си страната на небесата, по-горе от всяко началство и власт, сила и господство и от всяко име, с което именуват не само в тоя век, но и в бъдещия, и покори всичко под нозете Му и Го постави над всичко, глава на Църквата, която е Негово Тяло, пълнота на Тогова, Който изпълня всичко във всичко” (Ефес. 1:20-23). „Понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти, - всичко чрез Него и за Него е създадено. И Той е по-напред от всичко, и всичко чрез Него се държи. И Той е глава на тялото, сиреч на Църквата; Той е начатък, първороден измежду мъртвите, за да има във всичко първенство” (Кол. 1:16-18).

Както за една глава може да има само едно тяло, макар то да има много членове, тъй и за Христа, Който се нарича Глава на Църквата, а тя е Негово Тяло, може да има само едно семейство от истинно вярващи, може да има само една истинно изповедвана от тях вяра, защото „един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички” (Ефес. 4:5-6).

Затова Христос винаги учил за една Своя Църква, а не за няколко: „ще съградя Църквата Си (а не църквите Си), и портите адови няма да й надделеят” (Мат. 16:18). Той учил също тъй и за една лозова пръчка (Йоан. 15:1-6), учил за една кошара (Йоан. 10:1), за едно стадо, разбирайки под тях Църквата, която основал от вярващите в Него.

2. Църквата се нарича една още и за туй, че тя трябва да бъде една по своята вяра и една по своето становище към живота, обединявана чрез едни и същи благодатни тайнства, с едно законно свещенство и едни общоцърковни закони (канони).

Христос дошъл на земята, пострадал и умрял за народа, „и не само за народа, но за да събере наедно и разпилените чеда Божии” (Йоан. 11:52). Затова Той се молил на небесния Отец преди кръстните Си страдания в Гетсиманската градина: „Отче Светий! Упази ги (апостолите) в Твоето име, тях, които си Ми дал, за да бъдат едно, както сме и Ние... Не само за тях се моля, но и за ония, които по тяхното слово повярват Мене, да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, - та да повярва светът, че Ти си Ме пратил; и славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно: Аз съм в тях и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство, и за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби” (Йоан. 17:11, 20-23).

И св. апостоли нееднократно учили за единството на Църквата и призовавали вярващите членове да го пазят: „Имайте, казва св. ап. Павел, едни мисли, като имате една и съща любов, и бъдете единодушни и единомислени” (Филип. 2:2; Рим. 12:16). „Моля ви да... залягате да запазвате единството на духа чрез връзките на мира. Едно тяло сте и един дух, както сте и призвани към една надежда на вашето звание; един е Господ, една е вярата, едно е кръщението, един е Бог и Отец на всички (Ефес. 4:3-6). „Защото всички вие, които се кръстихте в Христа, в Христа се облякохте. Няма вече иудеин, ни елин; роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие едно сте в Христа Иисуса” (Гал. :27-28).

„Моля ви, братя, всички ни предупреждава апостолът, пазете се от ония, които произвеждат разцепления и съблазни против учението, което сте научили, и странете от тях” (Рим. 16:17).

За нарушаващите единството на Христовата Църква говори и св. ап. Иуда: „Горко им, защото тръгнаха по Каиновия път, хвърлиха се в користната заблуда на Валаама и загинаха в упорството Кореево... Те са роптачи, недоволници, които постъпят според своите похоти (нечестиво и беззаконно); устата им произнасят надути думи, и за облага биват ласкатели... Те са човеци, които се лъчат (от единството на вярата), те са душевни – и нямат дух” (Иуда, ст. 11, 16 и 19).

От всичко до тук казано, въз основа на словото Божие, за Църквата като едно, ние трябва да направим следния неизменен извод: всички, които се отделят от Христоватат Църква, макар и да вярват в Христа, стават Негови врагове: те разрушават онова велико дело на човешкото спасение, заради което Христос дойде в света, страда и умря на Кръста: „Който не е с Мене, казва Спасителят, е против Мене, - и който не събира с Мене, разпилява” (Мат. 12:30). „Тяхното осъждане, говори св. ап. Петър, отдавна е готово и тяхната погибел не дреме” (ІІ Петр. 2:3).

И така, ако Църквата и вярата трябва да е една, то защо вие, сектантите, сте се отделили от Църквата, нарушили сте нейното единство, отишли сте против Христа и сте измислили друга вяра, станали сте врагове на истинската, основана от Христа, Църква? Затуй ли, че виждате лош живот у някои нейни членове?

 

2. 

Христовата Църква е света.

 

Сектант: 1. Ние сме съгласни, че Христовата Църква, а следователно и вярата, трябва да е една. Но ние се отделихме от Православната Църква затова, че тя не е истинска: истинската Църква трябва да бъде света. Вашата църква има много порочни членове: пияници, разбойници, убийци, безсрамници и т.н., а Христовата Църква трябва да бъде света и непорочна, защото, казва ап. Павел: „Христос обикнал Църквата и предаде Себе Си за нея, за да я освети, като я очисти с водната баня чрез словото; за да я представи на Себе Си славна църква, която няма петно, или пороко, или нещо подобно, но да бъде света и непорочна” (Ефес. 5:25-27).

Православен: Да, това, за съжаление, е вярно; измежду православните има много люде, които са порочни; но те не пречат да се спаси онзи, който желае това. Тяхната порочност не е следствие от учението на Православната Църква, а вследствие на тяхната зла воля и непослушание спрямо Църквата. Защото Църквата никога и никого не е учила: „кради, пиянствувай” и т.н. Дори и между апостолите имало предател – Иуда, за когото Евангелието казва, че бил и крадец (Йоан. 12:6); обаче апостолите не оставили Христа заради Иуда.

А вие, като се отделяте от Православната Църква, нима образувате общество от „свети и безгрешни”? Кажете ни: „кой от вас е безгрешен?” (Йоан. 8:7). Никой! Ето защо, за да бъдете последователни, трябва да оставите и тая секта, в която сте влези и да търсите друга, та после да преминете в трета и т.н. до безкрайност, защото никога не ще намерите общество, на което всички членове са свети; на земята такова общество никога не е имало и няма да има. Такава „света и непорочна” по своите членове Христова Църква ще има само на небето, в царството на вечнатат слава, „където нищо нечисто не ще влезе” и където няма да има грях (Откр. 14:5; 21:27). Но там ще влязат само тия, които са били на земята „непоколебими и твърди във вярата” и „непоклатни в надеждата на проповядваното благовестие” (Кол. 1:21-23), които са били членове на Св. Христова Църква.

Сектант: 2. Ние не трябва да живеем с грешниците: „От такива се отвръщай”, казва ап. Павел (ІІ Тим. 3:5). „Излезте из средата им и се отделете, казва Господ, и до нечисто не се допирайте, и Аз ще ви приема” (ІІ Кор. 6:14-17). Ето защо ние се отделяме от вашата църква.

Православен: На земята няма безгрешни човеци: само Бог е безгрешен „Кой не ще се побои от Тебе, Господи, и не ще да прослави Твоето име? Защото само Ти си свет” (Откр. 15:4 и Евр. 4:15).

Да излезеш от средата на грешниците и да се отделиш от тях – това не значи да излезеш от обществото на вярващите, да се отделиш от Църквата и нейната вяра, а значи – да не вземаш никакво участие в греховните деяния на явно и съзнателно упоритите грешници: „иначе, би трябвало да излезем от тоя свят”, казва св. апостол Павел (І Кор. 5:9-10).

Сектант: 3. Членовете на Христовата Църква не трябва да имат грехове, защото те са родени от Бога, а „всякой, който е роден от Бога, грях не прави, защото семето Му пребъдва в него; и не може да греши, защото е роден от Бога” (І Йоан. 3:9). Църквата трябва да бъде света и непорочна, следователно, такива трябва да бъдат и нейните членове.

Православен: Думите на Св. Писание, че „роденият от Бога не греши”, трябва да серазбират в този смисъл, че такъв човек не може „своеволно” да греши (Евр. 10:26), сиреч да смята, че грехът не е зло; но всеки човек, поради своята слабост, вследствие наследената от Адама греховна природа, винаги греши, макар и да е роден от Бог в Св. Кръщение.

„Няма праведник на земята, който да прави добро и никак да не греши” (Екл. 7:20 и ІІІ Цар. 8:46), защото, казва Господ, „помислите на човешкото сърце са зло още от младините му” (Бит. 8:21).

„Кой може каза: очистих сърцето си, чист съм от греха си?” (Прит. Солом. 20:9).

Тъй са учили за греховността на всички човеци Сам Бог и ветхозаветните праведници; така също учат и св. апостоли: „Ние всинца, казва св. ап. Иаков, много грешим” (Иак. 3:2).

„Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас... Ако кажем, че не сме съгрешили, правим Го лъжец, и словото Му не е в нас” (І Йоан. 1:8-10).

Всичките членове на Църквата могат да бъдат свети само на небето, в бъдещия живот, където действително ще образуват царството на светиите, защото тук, на земята, Църквата се намира в постоянна борба със злото и с греха; тук Църквата е воинствуваща, сиреч воюва против плътта и света, който „цял лежи в злото” (І Йоан. 5:19), против дяволските козни..., води „борба против поднебесните духове на злобата” (Ефес. 6:10-17; Гал. 5:17), но тя ще възтържествува след победата на враговете си (Евр. 12:22-23).

Повтаряме, че такава църква, чиито всички членове са свети и непорочни, на земята не е имало никога, няма, и не може да има.

Несправедливо съдите за порочността на цялата Христова Църква от това, че някои православни люде живеят лошо. Тя не учи на лошо; лошо живеят ония именно, коио не се вслушват в нейното учение и постъпват съгласно злата си воля. И държавните закони биват нарушавани от лоши човеци: крадци, убийци и пр. Нима затуй самите закони не са добри? – Не. „Законът, казва св. ап. ПАвел, е свет и заповедта – света, справедлива и добра... защото знаем, че законът е духовен, пък аз съм от плът, продаден на греха. А какво правя, не зная; защото не това, що желая, върша, а онова, що мразя, него правя” (Рим. 7:12 и 14-16).

Само човек, който е изпаднал в духовна гордост и самоизмама, може да твърди, че е без грях.

Сектант: 4. Ние се отделихме от православната Църква още и затуй, че намиращите се в нея грешници не биват отстранявани от обществото на вярващите; а пък св. ап. учи: „Писах ви да не се сношавате с оногова, който, наричайки се брат, остава си блудник, или користолюбец, или идолослужител, или хулник, или пияница, или грабител; с такъв дори и да не ядете. Махнете злия изпомежду си” (І Кор. 5:11-13). Ап. Павел казва: „О, да бяха отсечени ония, които ви размиряват” (Гал. 5:12), а вие не отлъчвате грешниците от вашата църква.

Православен: Това не е вярно. Защото Православната Църква в неделята на Православието тържествено отлъчва от себе си тежките и явни грешници и еретици. Тя и в друго време ги отлъчва от себе си и, ако се разкаят, им налага епитимии обаче върши това в изключителни случаи. Тя се ползува внимателно от тия силни средства, с мъдра предпазливост, за да не отблъсне от себе си грешника, който има възможност да познае истината и да се разкае за своите грехове.

Така например Руската църква всенародно бе отлъчила от себе си най-великия руски писател, но за съжаление, еретик – графа Лев Толстой; почти в същото време бе отлъчила от себе си известния проф. в Академията архим. Михаила, свещ. Громова и други непокорни свои членове, които явно бяха се обявили против Христовата Църква. Но това тя е вършила в много редки и изключителни случаи, помнейки, че Сам Бог „дълго време ни търпи, понеже не желае да погинат някои, а всички да се обърнат към покаяние” (ІІ Петр. 3:9).

И във времето на Спасителя имало човеци, които, като нашите сектанти, укорявали учениците Му за това, че „ядат и пият с митарите и грешниците”. Дори Самия Христа обвинявали в това, че е „приятел на митарите и грешниците”. Но Христос им казал: „здравите нямат нужда от лекар, а болните; не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (Лук. 5:30-32 и 7:34-47).

Между коринтяните имало много грешници, които постоянно имали тъжби със своите братя, обиждали другите и ги ощетявали (І Кор. 6:1-8); имало дори и такива, които не вярвали във възкресението на мъртвите (І Кор. 15:12). Обаче св. ап. Павел не ги отлъчил от Църквата; той отлъчил само един кръвосмесник, като най-голям грешник; но отново го приел в лоното на Църквата след като се разкаял.

Сектант: 5. Ако е тъ, то защо Църквата, в която има и грешници, се нарича „света”?

Православен: Църквата се нарича „света” първо затуй, че има света Глава – Христа (Евр. 7:26), Който освещава всички членове на Своето Тяло, сиреч на Своята Църква (Евр. 2:11), освен крайно отдалечилите се от нея и упорити грешници.

Трябва да знаем, че в Новия Завет думата „свет” съвсем не означава „безгрешен”, защото, както видяхме, такива люде няма и не може да има, - а значи „избран” и „осветен от Иисуса Христа”, сиреч получил Божия благодат чрез Св. Таинства на Църквата и преди всичко чрез Кръщението (Ефес. 5:25-26).

Ето защо св. ап. Павел нарича коринтяните „светии”, макар че между тях, както видяхме, имало много грешници. И своето приветствие, в началото на посланието си към тях, започва с такива думи: „на Църквата Божия в Коринт, на осветените в Христа Иисуса, на призваните светии... благодат вам и мир от Бога Отца нашего и Господа Иисуса Христа” (І Кор. 1:1-3).

Второ. Църквата се нарича „света” затуй, че, бидейки осветена „чрез извършеното веднъж завинаги принасяне на Иисус Христовото Тяло” (Евр. 10:10 и 14), тя винаги се освещава с благодатта на Духа Светаго (Йоан. 14:16; 15:26; 16:13) и чрез св. си Таинства очиства грешниците от греховете им: чрез Кръщението (Деян. 2:38; 22:16; Тит. 3:4-6), чрез Евхаристията (Мат. 26:27-28), Покаянието (Йоан. 20:22-23; Деян. 19:18; І Йоан. 1:9) и Елеопомазването (Иак. 5:14-15).

По такъв начин, след истинско покаяние, всеки съгрешил член на Църквата има възможност да получи пълно прощение на греховете си и да бъде осветен с благодатта на Св. Духа, която се дава на вярващите чрез Светите Тайнства.

Неразкаялите се грешници, които участвуват недостойно в Св. Таинства на Църквата, отсича невидимо Божият съд: „тяхното осъждане отдавна е готово, и тяхната погибел не дреме..., защото Господ знае, как да избави благочестивите от напасти, а неправедниците да държи в мъки за съдния ден” (ІІ Петр. 2:3 и 9). „Който яде и пие недостойно (Тялото и Кръвта Господни в Причащението) той яде и пие своето осъждане, понеже не различава Тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста” (І Кор. 11:29-30).

Трето. Христовата църква се нарича “света” още затуй, че нейното учение е свято, че следвайки това учение всеки може да получи спасение, понеже Църквата е „стълб и крепило на истината” (І Тим. 3:15).

За видими доказателства на светостта и истинността на нашата св. Църква служат постоянно ставащите в нея знамения и чудеса, съгласно с думите на Спасителя, Който казва: „А повярвалите щеги придружават тия личби: с името Ми ще изгонват бесове, ще говорят на нови езици; ще хващат змии, и, ако изпият нещо смъртоносно, няма да им повреди; на болни ще възложат ръце, и те ще бъдат здрави” (Марк. 16:17-18).

Откриването в последно време на чудотворни мощи на Божиите светители: Теодосий Черниговски, Серафим Саровски, Анна Кашинска, Иоасафа Белгородски и др., които вършат велики чудеса; чудесата и излекуванията от св. икони; също така известните и в чужбина чудеса, които вършили молитвеникът на руската земя о. Иоан Кронщадски и други угодни Богу люде, принудително ни убеждават в това, че Дух Светий пребъдва и сега в нашата православна Църква, и то неразделно.

И в днешно време, с молитвите на Църквата, на нейните служители и вярващи – слепи прогледват, хроми се изцеряват, бесновати се освобождават от властта на злите духове, болни и недъгави от дълго време, които са разочаровани от медицината – изведнъж оздравяват пред очите на множество вярващи и невярващи. Само упоритите и ония, що нарочно затварят очите си пред истината, не вярват, по-точно – съвсем не искат да вярват, че и в днешно време стават велики чудеса в нашата Църква. Обаче хиляди, дори стотици хиляди, очевидци свидетелствуват за тях и изобличават ония, които не вярват в светостта на нашата Христова Църква.

Защо сектантите нямат ни св. мощи, ни чудеса? Затуй, защото техните общества са безблагодатни, и Христос ги е изоставил, а Дух Светий е отстъпил от тях; затул, че, останали без Христа „те са отпаднали от благодатта” (Гал. 5:4).

Какъв извод можем да наравим от учението на Църквата като „света”? – Който отрича светостта на Църквата и, виждайки че в нея има грешници, се отделя от нея, той изпада в греховете гордост и самоизмама и се лишава от освещаващата и спасяваща грешния човек Божия благодат, която се дава на човека в св. таинства на Църквата; следователно – сам се лишава от спасение и вечен живот.

ІІІ.

Христовата Църква е съборна.

Защо Христовата Църква се нарича съборна?

Христовата Църква се нарича „съборна” или „вселенска” затуй, че тя се състои от истинно вярващи човеци събрани от цялата вселена, където и да се намират те; 2) събрани измежду всички народи, каквито и да бъдат те; 3) от всички времена, когато и да са живели и 4) затуй, че тя има не еднолично, а съборно управление.

1. Още прор. Исаия предсказал, че към Христа ще отидат люде от всички места на земята: „И народите (Иерусалиме!) ще дойдат към твоята светлина, а царете – към сиянието, което изгрява над тебе. Подигни очи и погледай наоколо: те всички се събират, идват при тебе; твоите синове отдалеч идат, и твоите дъщери на ръце се носят” (Ис. 60:3-4).

„И казвам ви, учил Спасителят, че мнозина ще дойдат от изток и запад и ще насядат на трапеза с Авраама, Исаака и Иакова в царството небесно” (Мат. 8:11).

„И ще дойдат от изток и запад, север и юг, и ще насядат на трапезата в царството Божие” (Лук. 1:29).

По такъв начин, където и да живее християнинът, в Америка, Япония, Китай или друга страна, той си остава член на Църквата, ако сам не се отдели от нея или ък не бъде отлъчен от нея.

2. Че Христовата Църква се състои от вярващи от различни народи, от различни националности, каквито и да бъдат те, се вижда от много места на св. Писание. Напр. прор. Исаия, говорейки за Христа, е казал: „И ето, ще дойда да събера всички народи и езици, и те ще дойдат и ще видят славата Ми” (Ис. 66:18-24).

Христос заповядал на апостолите Си: „Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа” (Мат. 28:19), защото „Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който повярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Иоан. 3:16). Затуй, както учи св. ап. Павел, в Христовата Църква „няма ни елин, ни иудеин, ни обрезване, ни необрезване, ни варварин, ни скит, ни роб, ни свободник, а всичко и във всичко е Христос” (Кол. 3:11). И още: „всеки, който вярва в Него, няма да се посрами. Няма разлика между иудеин и елин, защото един е Господ на Всички, богат за всички, които Го ризовават, защото всякой, който призове името Господне, ще се спаси” (Рим. 10:11-13; гл.  Рим. 1:5; І Кор. 12:13; Лук. 1:48; Деян. 15:16-17; Гал. 3:8).

И тъй, ясно е от словото Божие, че към какъвто и народ да принадлежи човек, - бил той немец или евреин, французин или японец, русин или англичанин и т.н., ако риеме православната вяра, става член на съборната Христова Църква и наш во Христа брат; а онзи, който се отделя от нашата вяра, се отделя и от вселенската Христова Църква.

3. Че Христовата Църква се състои от вярващи през всички времена, говори Сам Христос, привеждайки думите от Вехтия Завет: „А за възкресение на мъртвите не сте ли чели реченото вам от Бога, Който казва: „Аз съм Бог Авраамов, и Бог Исааков, и Бог Иаковов. Бог не е Бог на мъртви, а на живи” (Мат. 22:31-32).

„Живеем ли, казва св. ап. Павел, за Господа живеем; умираме ли, за Господа умираме; следователно, живеем ли или умираме, Господни сме. Защото Христос затова и умря и възкръсна и оживя, за да господарува и над мъркви и над живи”  (Рим. 14:8-9), „та да съединим всичко небесно и земно под една глава – Христа” (Ефес. 1:10).

Към Христовата Църква принадлежат и св. Божии Ангели, защото и Спасителят е казал, че Ангелите Божии се радват „и за един каещ се грешник” (Лук. 15:10).

Ангелите се редват за всеки каещ се грешник затуй, че те са членове на Христовата Църква, в която „страда ли един член, страдат с него всички членове, слави ли се един член, радват се с него всички членове” (І Кор. 12:26).

Великата тайна на домостроителството (плана и изпълняването) на нашето спасение е била скрита дори и от Ангелите и от светите небожители дотогава, докато възкръсналият и възнеслият се Богочовек Иисус Христос не съединил небето със земята; и само тогава тя станала достъпна за човека, когато я възвестили благовестниците на земната Църква, св. апостоли... „На мене, казва св. ап. Павел, най-малкия от всички светии, се даде тая благодат – да благовестя на езичниците неизследимото богатство Христово и да открия на всички, в що се състои разпоредбата на тайната, скривана от векове в Бога, Който създаде всичко чрез Иисуса Христа, та многоразличната премъдрост Божия да стане сега чрез Църквата известна на началствата и властите небесни” (Ефес. 3:8-10).

Ако Христовата Църква се състои от Божиите Ангели, от умрелите и живи човеци, то пита се: в какви взаимоотношения са всички те?

Тъй като св. Ангели, умрелите във вярата и живите християни образуват една Христова Църква, в която Той Сам е основание и Глава, то всички членове на Църквата чрез обединяващия ги Христа се намират постоянно в живо молитвено общение и в любов помежду си.

На встъпилите в Христовата Църква християни св. ап. Павел казва: „И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога” (Ефес. 2:19).

„Вие пристъихте към ланина Сион и към града на живия Бог, небесния Иерусалим и към десетки хиляди ангели, към тържествения събор и Църквата на първородните, които са написани на небесата, и към Бога, Съдия на всички, и към духовете на праведниците, които са достигнали съвършенство” (Евр. 12:22-23). Възглавяваните от Христа членове на Църквата – св. Ангели, умрелите и живите във вярата – образуват едно Божие семейство, чиито членове са здраво съединени помежду си чрез вечна любов.

Живеещите на земята членове на Църквата се молят за своите умрели братя и сестри, които не са достигнали до „святост и съвършенство”; молят се затуй, защото те са мъртви по тяло, но не по душа, понеже у Бога са всички живи (Мат. 22:32; Рим. 14:8-9), а християнската любов „никога не отпада” (І Кор. 13:8) и ни подтиква да се молим за умрелите.

Живеещите на земята членове на Църквата, прославяйки св. Ангели и възхвалявайки небесните праведници, които вече са записани на небесата (Псал. 111:6, Прит. Сол. 10:7), ги молят за застъпничество пред Бога.

Божиите св. Ангели „се изпращат да служат на ония, които ще наследят спасение” (Евр. 1:14); те се грижат за всички вярващи (Мат. 18:10), пазят ги (Псал. 33:8) и се радват за всеки каещ се грешник (Лук. 15:10).

Божиите св. угодници, които са се усъвършенствували и са вече записани на небето, като „първенци на Църквата”, се молят за нас грешниците, които живеем на земята, и ходатайствуват пред Бога да прости нашите грехове и да ни дава помощ, необходима в борбата ни с греховете и за търпеливо пренасяне (понасяне) на земните беди и страдания. 

Ангелите Божии и небесните светии биха прекъснали единението си с Бога, ако биха рекъснали своите молитви за членовете на земната църква, защото с това биха доказали явно, че липсва у тях любов: „Бог е любов, и който пребъдва в любовта – в Бога пребъдва, и Бог в Него”. (І Иоан. 4:16); а молитвата за другите е израз на любовта ни към тях.

4. Христовата Църква се нарича „съборна” най-после и затуй, че най-върховното й законодателство и управление във всяка отделна поместна църква и в цялата вселена не принадлежи на едно лица, напр. на римския папа, а принадлежи на вселенското събрание от епископите и миряните.

В поместните църкви тази власт принадлежи на местния Синод, начело с неговия председател или патриарх, където такъв има. А по дела, които се отнасят до цялата Църква, тази власт принадлежи на Вселенските събори, чиито постановления са задължителни за всички членове на Христовата Църква. Начало на съборното управление в Църквата било положено от самите апостоли, когато за разрешение на най-важния въпрос – за отменяване на Моисеевия обредов закон – „се събрали апостолите и презвитерите, за да разгледат тоя въпрос” с „цялата църква”, сиреч с представители и от миряните (Деян. 15:4,6 и 22) и изпратили своето постановление до всички църкви, за да го изпълняват (ст. 28).

От изложеното учение на словото Божие за Христовата Църква като „съборна” можем да направим следното заключение:

Всички, които са се отделили от видимата, земната Христова Църква, са се отделили и от невидимата, небесната: от Божиите Ангели, от „тържествуващия събор и от Църквата на първородните, които са написани на небесата”, а следователно и от Бога като основа и Глава на създадената от Него Църква, макар и да вярват в Него. Като са нарушили църковното си единение, те са се лишили и от молитвите на земната и небесна църква за през живота и след смъртта си. Печална съдба ги очаква в бъдещия живот, дето няма да имат общение с небожителите и Главата им, Христа.

ІV.

Христовата Църква трябва да бъде апостолска.

Защо Христовата Църква се нарича апостолска?

Макар истинската Христова Църква да има за своя основа и Глава Христа, но в Св. Писание се казва и това, че тя е „утвърдена върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание (Църквата), стройно сглобено, възрастя в храм свят чрез Господа” (Ефес. 2:20-21).

Христос основал Църквата (Мат. 16:18). Той й дал свято учение, дал й пастири и благодатни таинства, дал й известно устройство и ред, но св. апостоли са утвърдили Църквата, въвели в нея, по повеление на Господа, ред на управление, ръкоположили са пастири на Църквата, разпространили са Христовото учение. Те първи в деня на Петдесетница получили благодатта на обещания от Христа Утешител – Духа Светаго и са я предали на Църквата чрез ръкополагане на избрани от тях лица, техни ученици и приемници. От тях, от апостолите, св.  Църква получила своето начало и устройство;  ето защо тя се нарича апостолска.

По такъв начин, за нас става ясно, че апостолска Църква може да бъде само онова общество от вярващи, чието учение и устройство изхожда от самите св. апостоли. Такава е, по Божия милост, всяка православна църква, в частност и Българската, защото българите в 864 година, при св. княз Бориса, приели християнската вяра от Византия, а християните там – от св. апостоли; а те пък – от Самия Хирста. Следователно, Българската църква е апостолска, а от тук – и Христова църква.

Но сега нека поставим такъв въпрос: могатт ли сектантските общества да бъдат апостолски църкви? Никога, защото те водят своето начало не от апостолско време, а са се отделили много късно от Христовата Църква. Други пък са се появили дори в наше време, пред нашите очи. За пример ще вземем например руските секти.

Известно е напр. от руската история, че хлистовщината се появила в 1631 г., основана била от избягалия войник-селянин Данило Филипов от Юревецкия окръг от Кострожка губерния. Той се провъзгласил за Бог-Саваот, а своя ученик Иван Суслов – за Христос. Суслов бил заобиколен от 12 „апостоли” и „богородица”. От тях започнала безбожническата и развратна секта на хлистите.

Сектантството се явило по-късно, като клон от хлистовщината, в знак на протест против нейния разврат. Тази секта била основана от бившия хлист Петър Селиванов в 1772 г., който също тъй обявил себе си за Христос.

Духоборството се появило около 1785 г. Негов основател в Екатеринославска губерния бил някой си Силуан Колесников, а в Тамбовската – Иларион Побирохин.

Молоканството се появило то духоборчеството; негов основател бил Семен (Семьон)  Уклеин, зет на Побирохина.

Щундизмът се появил в 1864 г.; негов основател бил Михаил Рагушний, селянин от село Основа, в Раснополската община, Одески окръг, увлечен в сектантство от немския пастор на колонията Рорбах, в същия окръг, - Бенекекемпфер. В с. Любомирка, в Елисаветградския окръг, Иван Рябошапка, също тъй бил увлечен от немеца Гюбнера в 1867 г.

И двамата ми бяха лично познати от беседите ми с тях. Ако по-късно щундистите започнали да се наричат „баптисти”, то с туй нищо не спечелили, както и с наименованието „евангелисти”, защото, както ще видим по-късно, от историята е известно, кога са се появили и тия задгранични секти.

В наше време се появиха секти, чиито основатели са следните лица: на малеванците – Кондра Малевани, от Киевска губерния, на инокентиевците – иеромонахът от Балтския монастир Инокентий, от Подолска губерния; на новоизраилтяните – казакът Василий Лубков от Кавказ, на иоанитите – в Екатеринославска и Херсонска губернии – Василий Горобец. Основателите на щундизма и на трите нови секти лично познавам.

Ето от къде водят своето начало руските секти и ето кои са техните „апостоли”.

В Русия има сектит и от задграничен произход, които са разпространени в средата на невежествената в религиозно отношение част на руския народ. По-важни от тях са: евангелистите, баптистите и адвентистите, чието първоначално произхождение не е от много отдавна.

Руските „евангелисти” искат да свържат своята секта с английското евангелическо движение, начало на което било положено в 1374 г. от отделилия се от римокатолическата църква Виклифа, който отхвърлил Църквата с нейната иерархия и с всички нейни таинства.

Баптистката секта, издънка на лютеранството, основано от отцепилия се от римокаторическата църква монах Мартин Лютер, получила своето начало от неговия ученик Тома Мюнцер, който започнал да учи в 1525 г., че е недействително кръщението на децата и почнал да прекръщава възрастните си последователи, заради което започнали да се наричат „анабаптисти”, - „прекръщавани”; те сами започнали да се наричат „баптисти”, сиреч „кръстени”.

За разространението на тази секта в Германия спомогнали твърде много фанатизираните ученици на Мюнцера – хлебарят Ян Матисен и шивачът Йохан Боколд от гр. Лейден. Тома Мюнцер и Боколд били екзекутирани от немското правителство заради въоръжен бунт против него и заради това, че зверски избивали несъгласните с учението им. След осъждането им много от последователите на Мюнцера се разбягали по разни страни. В началото на миналото столетие (в 1817 г.) някои от тях се поселили в южноруските степи, като образували и свои колонии. От тези преселници анабаптисти, в лицето на горепоменатите Бенекекемпфер и Гюбнер, се заразили и първите им руски последователи, М. Ратушний и Ив. Рябошака.

Адвентизмът  е израждане на баптизма. Основател на адвентизма е баптисткият „презвитер” Вилям Миллер от щата Масачузет – Америка, който започнал да проповядва, че пришествието на Христа (adventus – идване, от тук названието на сектата) и краят на света вече наближили. Датата за свършека на света била определена за 1843 г., а после, когато нищо от това, което предсказал Миллер, не станало, посочили 1844 г. Когато и новото пророчество на Миллера не се сбъднало, той от притеснение умрял, а последователите му се пръснали по всички страни, като проникнали дори и в Русия, под названието адвентисти-съботници, защото празнуват събота вместо неделя.

Освен старите секти, в България неотдавна са се появили и нови, някои от зад граница, а други – изникнали тук, в България, като местни секти. Между първите се броят теософията, спиритизмът и петдесетничеството, а между вторите – дъновизмът.

Теософското учение е основано от Елена Блаватска, рускиня, във втората половина на миналото столетие, а останалите нови секти са се появили в наше време. Дъновизмът е основан от Петър Дънов, бивш баптист.  Петдесетничеството се появило в Америка в 1900 г. Произхождението си тази секта дължи на някоя си г-жа Агнеса Берже, а в България се появила в 1921 г., пренесена от Америка от руснаците И. Вронаев, Е. Колшовски и Д. Заплишний.

И тъй, въпросът за произхода на сектите от историческо гледище е ясен: всички те нямат божествен и апостолски произходо, а само човешки; те са измислени от човеци, непокорни на Христовата и апостолската Църква. Всички секти са кратковременни, дробят се на много видове, защото всеки подобен „замисъл и дело, ако е от човеци, ще се разруши” (Деян. 5:38).

И действително, ние виждаме, че всички секти и разколи постоянно се дробят и разрушават. Да вземем за пример щундизма, или баптизма. Тази секта се появила неотдавна, но тя вече се е разпокъсала на много подобни ней: имаме напр. „старо-щундисти” и „новощундисти”, които кръщават и които не кръщават децата, има „духовни щундисти”, щундисти „неделници” и „съботници”, има също щундо-хлисти” и т.н. С една дума – колкото глави, толкоз и умове.

Нито една секта не може да бъде наречена апостолска църква, защото не може исторически да докаже връзка и приемственост на учението си от св. апостоли. Всички те са се появили сравнително неотдавна; всички те са плод „на човешка измислица” (лъжа), защото св. апостоли не са идвали втори път на земята да основат нови църкви; втори път те ще се явят на земята, но заедно със Спасителя Христа, за да съдят човеците (Мат. 19:20).

Ние, православните, можем без всяко затруднение да докажем апостолското произхождение на нашата Църква не само исторически, но и въз основа на самото Св. Писание, на което молим всички да обърнат особено своето внимание.

Ясно доказателство, че нашата православна Църква по отношение на учението си за вярата е действително апостолска църква, е това, че тя се намира, по отношение на вярата, св. таинства и общи молитви, в единение с всички православни църкви, които са основани от самите апостоли, каквито са напр. Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Кипърската, Филаделфийската и др. Нека кажем няколко думи за последната. 

В Откровението на св. Иоана Богослова четем следното за Филаделфийската църква: „И на ангела на Филаделфийската църква (нейния епископ) напиши: тъй казва Светият, Истинният, Оня, Който има ключа Давидов. Който отваря, и никой не ще затвори; затваря и никой не ще отвори. Зная твоите дела; ето дадох ти врата отворени (врата на спасението), и никой не може да ги затвори; ти имаш малка сила (малко число вярващи), и запази словото Ми (във време на гоненията)... И понеже ти запази словото на търпението Ми, и Аз ще те запазя от часа на изкушението, който ще дойде върху цялата вселена, за да изкуси живеещите по земята” (Откр. 3:7-10; гл. ІІ Сол. 1-12).

През месец май 1896 г. на коронацията на руския император Николай ІІ пристигнал заедно с другите представители на източните църкви и архиепископ Дамян Филаделфийски. Той поднесъл подарък на императора скъпоценна икона „Възкресение Христово” и един златен кръст с частица от Животворящето Дърво и взел участие заедно с руските православни свещенослужители в богослужението. Останал за малко време в Москва и се завърнал в Одеса, където подал ръка на Херсонския и Одеския архиепископ Иустин за общение. Трябва да забележим и това, че портретите на всички представители на източните църкви по случай коронацията, в това число и фотографическата снимка на тогава още младия, доста симпатичен „ангел” на Филаделфийската църква, архиеп. Дамяна, с неговата биография, са поместени в светското списание „Нива”, от 1896 г., № 28.

„Ангелът” на Филаделфийската църква затуй се молил в нашите храмове заедно с нашите свещенослужители, защото Руската църква и православната вяра са истински и апостолски. Той не се е молил с баптистите или с други сектанти, па и не е могъл да се моли, защото „какво общо има верният с неверния?” (ІІ Кор. 6:15).

 

За истинската Христова Църква и за отделилите се от нея сектанти, св. отци и учители на Христовата Църква учат така:

Св. Ириней еп. Лионски пише: „Всеки, който се отделя от Църквата, е чужд на нея: той не й е потребен и е нейн враг. Който няма за майка Църквата, той не може да има за свой Отец – Бога... Макар такива човеци дори да бъдат предадени на смърт заради изповядването на името Христово, грехът им не се умива и със самата кръв: неизгладимата и тежка вина на разделението не се премахва дори и чрез страданията” .

Св. Киприян, еп. Картагенски, учи тъй за единението с Църквата: „Вън от Църквата няма живот: домът Божий е един и никой не може да се спаси, където и да е, освен в Църквата”  .

Св. Кирил, еп. Иерусалимски, пише: „Изповядването на вярата ни дава сега едната света и съборна Църква, та, като си избягал от отвратителните еретически общества, да останеш завинаги в светата съборна Църква, в която си се и възродил. И когато отидеш в някой град, не питай просто – къде е домът Господен? Защото и нечестивите еретици се осмеляват да наричат своите вертепи домове Господни; нито пък – де е Църквата? Но: Къде е съборната, православната Църква? Защото това е отличителното име на тази света, обща за всички нас Майка, която е невеста на Господа нашего Иисуса Христа” .

Блажени Теодорит, еп. Кирски, учи: „Църквата ни дава спасението, а който е вън от Църквата, той няма да наследи вечния живот” .

Блажени Иероним учи: „Трябва здраво да се придържаме о тая Църква, която, бидейки основана от апостолите, продължава да съществува и днес. Когато чуеш някъде за такива, които се смятат Христови, но са приели име не от Господа Иисуса Христа, а от някой друг, като напр. маркионити, валентинияни, монтанисти и др...., знай, че това не е Христова Църква, а синагога на антихриста” .

Блажени Августин учи: „Всеки, който се отделя от църковно общение, макар животът му да е достоен за похвала, но за това единствено свое беззаконие, че отхвърля единението си с Христа, няма да наследи вечен живот, но Божият гняв ще се излее над него” .

 

Заключение.

 

Обръщайки се към сектантите, необходимо е да им напомним, че истинската Христова Църква е само една, а именно тая, която е основана от Самия Христа и води своето начало от св. апостоли, понеже Христос е основа и Глава на Църквата, която е Негово тяло (Ефес. 1:20-23). Не може един член да живее вън от тялото: ако е отделен вън от него, той гние и погива (І Кор. 12:12-17). Тъй е и с отделилите се от Църквата членове, които духовно гният, понеже сами се лишават от благодатните й таинства. Който се отделя от земната Църква, той се отделя и от небесната – от св. Ангели и от светиите, „първородните, които са написани на небето” в книгата на живота, и се лишава завинаги от техните молитви, които му са необходими; той се отделя и от Самия Христа, Главата на Църквата. Вън от нея няма спасение: „комуто Църквата не е майка, нему и Бог не е Отец”.

В поучението, за православните, накратко трябва да развием мисълта, че те трябва винаги да благодарят на Бога за това, че имат великото щастие да принадлежат към основаната от Самия Христа, една истинска Църква, - Църква света, която им дава спасително учение и св. таинства. Те трябва да благодарят на Бога и за това, че Той ги е удостоил да бъдат през земния си живот и след смъртта си членове на съборната Църква, да се намират в общение чрез любовта и молитвите с хиляди Ангели и светии, „приятели” Божии, които живеят на небето и се молят за грешниците на земята.

Затуй, нека винаги бъдем послушни на апостолската Църква, защото само в нея е запазено истинското учение и благодатта на Св. Дух, които ще ни водят по пътя на истината към вечния живот и към жилището на Небесния Отец.

 

-----------------

ІV.

За истинското свещенство в Църквата Христова

 

В диспута за истинското свещенство в Христовата Църква сектантите изказват следните възражения:

1. В Църквата няма нужда от никакво свещенство: в нея свещенствува Сам Христос: Той е единствен Ходатай за човеците пред Бога.

2. На земята всички християни са свещеници и пастири.

3. Правото да поучават във вярата принадлежи на всички християни, защото всеки може да назидава себе си и другите и да извършва богослужение.

4. В Църквата трябва да има само две степени свещенство: презвѝтери, които се наричат и епископи, и дякони.

5. Презвѝтер и дякон може да бъде този, който е избран от народа и когото е ръкоположила общината.

6. Вашите свещеници, казват сектантите, не са истински, защото носят дълги одежди и дълги коси, обичат да председателствуват на пиршества, да ги наричат „учители”, „отци” и „наставници”, извършват своя труд не даром, а за заплата, за което ги изобличава Христос.

На всички тези сектантски възражения трябва да отговорим след предварително встъпление, в което кратко да обясним какво нещо е Христовото свещенство.

Встъпление.

Христос поставил чрез апостолското ръкоположение в Своята Църква особени лица, които получават право, като дар на Св. Духа, да учат човеците на вяра и благочестие и да извършват св. таинства и богослужение.

Таинството ръкоположение (хиротония) е такова свещенодействие, в което чрез епископско (съединено с молитва) възлагане на ръцете, по приемство от св. апостоли, се дава на избраното лице „Божия дар” (ІІ Тим. 1:6), сиреч благодатта на Св. Духа (Деян. 20:28); това му дава право да учи миряните на истинската вяра, да ги управлява в делата на вярата и нравствения живот и да свещенодействува, т.е. да извършва за вярващите св. таинства и богослужението.

Новозаветното свещенство има три степени: епископи, презвѝтери и дякони. Епископът, като приемник на цялата пълнота на апостолската власт, извършва всички таинства и богослужения и ръкополага презвѝтери и дякони; презвѝтерите извършват всички таинства и богослужения, освен ръкоположение и приготвяне на св. миро затаинството миропомазване; дяконът не извършва сам таинства и богослужение, а само служи на епископа и презвѝтера, когато те ги извършват.

Истинско и законно свещенство е това, което има приемствено епископско ръкоположение от самите апостоли. Свещеното ръкоположение не е прост образ или знак за избиране и упълномощаване на едно лице за служене, но чрез това свещенодействие невидимо се дава на ръкополагания от законен епископ „Божи дар”, подава се благодатта на Св. Духа, която му дава право да пасе Църквата на Господа и Бога, която Той спечелил със Своята Кръв (Деян. 20:28). Където няма свещенство, законно ръкоположено чрез приемствено, идващо от апостолите, епископско ръкоположение, там няма и Христова Църква, там няма и „разпоредници на тайните Божии” (І Кор. 4:1); затова там няма благодат Божия, която се дава в светите таинства, няма следователно и спасение, защото Христос, за да достигнат човеците спасение, е създал Своята Църква със свещенство, а не без свещенство.

По-нататък поставяме на сектантите въпроса: имате ли вие свещенство, чието ръкоположение да е приемствено и непрекъснато от самите апостоли?

Диспут.

Сектант: 1. В Църквата няма нужда от никакво свещенство: в нея свещенствува Сам Христос: „И тъй, като имаме велик Първосвещеник, Който е преминал през небесата, Иисуса, Сина Божий, нека се държим о вероизповеданието” (Евр. 4:14 и 7:26-28).

Православен: Ако в Църквата няма нужда от свещенство и пàстири, то защо за тях е предсказал още пророк Исаия? „Защото Аз зная деянието им и мислите им; и ето, ще дойда да събера всички народи и езици, и те ще дойдат и ще видят славата Ми”, и „измежду тях ще взимам тъй също свещеници и левити, казва Господ” (Ис. 60:18 и 21). Защо св. ап. Павел учи, че Сам Христос е поставил в Църквата Си пàстири? „И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители” (Еф. 4:11); „и от вас Бог постави в Църквата първо апостоли, второ пророци, трето учители; после такива, които имат сили чудотворни и дарби за лекуване; след това застъпници, управници и такива, които да говорят разни езици” (І Кор. 12:28). Или пророкът и апостолът са изрекли лъжа? Нека сектантите сами отговорят на тези въпроси.

Сектант: 2. Няма нужда и от свещеници – ходатаи пред Бога за хората: „Чеда мои! Това ви пиша, за да не съгрешавате; и ако някой съгреши, то пред Отца имаме ходатай Иисуса Христа праведника” (І Иоан. 2:1); още: І Тим. 2:5; Евр. 7:24-25; 9:15; 12:24 и Рим. 8:34.

Православен: Христос е ходатай на небето пред небесния Отец за цялото човечество, за целия свят: „Който отдаде Себе си откуп за всички” (І Тим. 2:6) и ходатай със Своята Кръв: „нито с козя и телешка кръв, но със Своята Кръв влезе веднъж завинаги в светилището и придоби вечно изкупление” (Евр. 9:12-15;12:24). Но на небето има и друг ходатай за цялото човечество – „Сам Духът ходатайствува за нас с неизказани въздишки” (Рим. 8:26-27), а на земята ходатайствуват пред Бога един за друг човеците (Як. 5:16) и особено поставените за това пастири на Църквата, и Господ прощава греховете на хората заради ходатайството на светиите (Бит. 20:7-17; Числ. 14:19-20; Иов. 42:7-8). Сам св. ап. Павел не само се молил за другите (Фил. 1:3-4; ІІ Сол. 1:11; Еф. 1:16 и др.), но неведнъж молил и християните да ходатайствуват и да се молят за него пред Бога, което се вижда от много места из посланията му: „Прочее, моля ви, братя, заради Господа нашего Иисуса Христа и заради любовта на Духа, да ми спомагате в молитвите си за мене към Бога, за да се избавя от невярващите в Иудея, и за да бъде службата ми в Иерусалим благоприятна на светиите” (Рим. 15:30-31; ІІ Кор. 1:8-11; І Сол. 5:25; ІІ Сол. 3:1-3; Евр. 13:18; Кол. 4:3).

Сектант: 3. На земята всички християни са свещеници и пастири: „Вие сте род избран, царствено свещенство, народ свят, люде придобити, за да възвестите съвършенствата на Оногова, Който ви е призовал от тъмнина в чудната Своя светлина” (І Петр. 2:9); гл. и Откров. 1:6; 5:10.

Православен: И във Ветхия завет целият Израил се наричал „царство от свещеници” (Изх. 19:6). Обаче не всеки израилтянин бил в буквален смисъл свещеник, а избирали и посвещавали в това служение из средата на Израиля малко лица само от Левииното коляно (Изх. 28 и 29 гл.), а ако някой страничен, сиреч мирянин, непосветен, пристъпвал към това служение, то той бивал предаван на смърт (Числ. 3:10; гл. 16; 18:7 и др.). Тъй и в Новия завет, както учи св. апостол, „никой се сам не сдобива с тая почест, освен оня, който е призван от Бога, както и Аарон” (Евр. 5:4). В приведените места от Откровението християните се наричат и „царе”; но нима всички християни са царе в буквален смисъл? Тогава, ако те всички са царе, то къде са техните царства, къде са техните поданици? Ясно е, че християните се наричат „царе” в духовен, преносен смисъл, понеже царуват над своите грехове; наричат се „свещеници”, защото принасят своите души и тела „в жертва жива, света и благоугодна Богу,... за духовно богослужение” (Рим. 12:1).

Пàстири на Църквата е имало още в апостолско време: „Ония, пише св. ап. Петър, които са между вас презвѝтери, моля аз, съпрезвитер техен и свидетел на Христовите страдания и съучастник в славата, която има да се открие” (І Петр. 5:1). Пастири има и сега и всякога ще има в истинската Христова Църква, защото Сам Христос е поставил в нея „пастири и учители за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на Тялото Христово” (Еф. 4:11-12), и затова всяко вярващо общество без пастири не е Христова църква, а непокорно безпастирско стадо.

Сектант: 4. Правото да поучават във вярата принадлежи на всички християни: „Тогава Иоан Му отговори и рече: Учителю, видяхме един човек, който в Твое име изгонваше бесове, а не върви след нас: и му запретихме, защото не ходи след нас. А Иисус рече: не му запрещавайте, понеже никой, който извърши чудо в Мое име, не ще може наскоро да Ме злослови. Защото, който не е против вас, той е за вас” (Марк. 9:38-40).

Православен: Тук се разправя не за дар на учителство, а за дар на чудеса; това са различни работи: „Защото едному се дава чрез Духа слово на мъдрост, другиму – слово на знание, чрез същия Дух; едному – вяра, чрез същия Дух; другиму – дарби за лекуване, чрез същия Дух; едному – чудодействия, другиму – пророчество, едному – да различава духовете, другиму – разни езици, а другиму – да тълкува езици. Нима всички са апостоли? Всички ли са пророци? Нима всички са учители? Всички ли са чудотворци?” (І Кор. 12:8-10, 29). Очевидно, човекът, който изгонвал бесове, макар и да не ходил с апостолите, не бил против тях, а признавал апостолското им достойнство и право на учителство (ст. 40); противниците на апостолите не са могли да правят чудеса и да имат власт над зли духове (Деян. 19:13-15).

Сектант: 5. Всеки може да назидава себе си и другите: „И тъй, какво да се прави, братя? Кога се събирате, и всеки от вас има – кой псалом, кой поучение, кой език, кой откровение, кой тълкувание, - всичко да става за поука” (І Кор. 14:26).

Православен: Тук се говори не за обикновено духовно учителство, а за особени извънредни дарове, които са съществували само в първите времена в Христовата Църква и били необходими за нейното разпространение; говори се за дарове на езици, пророчество и изтълкуването му. Такива дарове са имали не само апостолите, а и някои вяравщи: „И един от тях, по име Агав, стана и предвести чрез Духа, че по цяла вселена ще бъде голям глад, какъвто и настана при кесаря Клавдия” (Деян. 11:28), (Гл. Деян. 10:44-46; І Кор. 14 гл.). Коринтяните почнали да злоупотребяват с тези дарове; затова и апостолът им говори да се ползуват от тези дарове за общо назидание (ст. 40), а не за разстройване на слушателите. А за това, че всички имат право на църковно учителство във вярата, апостолът не говори тук ни дума, и не можел да каже такова нещо.

Сектант: 6. „Наставлявайте се всеки ден, докле се казва „днес”, за да не би някой от вас се ожесточи чрез измамата на греха” (Евр. 3:13), Гл. и Еф. 5:18-19; Кол. 3:16.

Православен: Миряните могат и трябва да се учат и вразумяват един другиго, но само съгласно със здравото учение на пàстирите на Църквата, които са поставени от Самия Христа в нея, за да учат човеците на истинската вяра: „Но как ще призоват Оногова, в Когото не са повярвали? Как пък ще повярват в Оногова, за Когото не са чули? А как ще чуят без проповедник? И как ще проповядват, ако не бъдат пратени?  Както е писано: „колко прекрасни са нозете на ония, които благовестят мир, които благовестят доброто!” (Рим. 10:14-15; Гл. І Кор. 12:28-29; Як. 3:1).

Сектант: 7. Две са степените на свещенството, а не три – 1) „дякони” и 2) „презвѝтери”, които се наричат още и „епископи”: „И в първия ден на седмицата, когато учениците се бяха събрали да преломят хляб, Павел, понеже на другия ден щеше да тръгне, беседваше с тях и продължи речтта си до полунощ”... Той казва на ефеските пàстири: „Внимавайте, прочее, върху себе си и върху цялото стадо, сред което Дух Светий ви е поставил епископи, да пасете Църквата на Господа и Бога, която Той Си придоби със Своята кръв” (Деян. 20:7 и 28). На филипийците апостолът пише: „Павел и Тимотей, раби Иисус Христови, - до всички в Христа Иисуса светии, които се намират във Филипи, с епископи и дякони” (Фил. 1:1). Гл. І Тим. 3:1-28.

Православен: Гръцката дума „презвѝтер” значи „старейшина”, а „епископ” – „надзирател”. На първо време тези названия се давали на едните и другите безразлично, били общи названия, както сега думата „свещенослужител” означава и епископ, и перзвѝтер, и дякон. Но това не значи, че между тях няма различие по достойнство и свещени права: епископът има една власт и достойнство, а презѝвтерът има друга, и дяконът също друга (Вж. Встъплението).

Равният не може да поставя за свещещеник равен на себе си: „Безспорно е – казва апостолът – че по-малкият се благославя от по-големия” (Евр. 7:7). Затова презвѝтерът или свещеникът, и дяконът се ръкополагат от епископа и архиерея, и не може презвѝтер да ръкополага свещеник и дори дякон. В текста на посланието на св. ап. Павла до Тимотея четем: „Не занемаряй дарбата, която е в тебе и ти бе дадена чрез пророчество с възлагане върху ти ръцете на свещенството (І Тим. 4:14). Сектантите в своите издания на Библията произволно и умишлено са заменили думата „свещенство” с думата „презвѝтер”, когато даже в древния етиопски превод в това място стои думата „епископ”, както тълкуват думата „свещенство” и св. отци на Църквата – св. Иоан Златоуст, блаж. Теодорит и др.

За три степени на свещенството говорят и „Правилата на св. апостоли” (ІІ в.); „Епископа да поставят двама или трима епископи” (прав. 1). „Презвѝтера и дякона и другите причетници да поставя един епископ” (прав. 2). За три, а не повече или по-малко, степени на свещенството са учили учениците на св. апостоли и техните приемници – обърнатият от ап. Павла в християнство Дионисий Ареопагит (Деян. 17:34) , ученикът на св. ап. Иоана, Игнатий Богоносец  и др. А те, като ученици и приемници на св. апостоли, по-добре знаели, как са учили по тоя въпрос техните божествени учители, отколкото сектантите, които за това и отричат епископството, защото нямат непрекъснато идваща от апостолите епископска власт.

Сектант: 8. Епископ, презвѝтер и дякон може да бъде този, който е избран от народа и го е ръкоположила общината: „И поставиха двамина: Иосифа, именуван Варсава, когото нарекоха Иуст, и Матия; и след това се помолиха и казаха: Ти, Господи, Който познаваш сърцата на всички, покажи от тия двама едного, когото си избрал, да приеме жребието на тая служба и на апостолството, от което отпадна Иуда, за да отиде на своето място. Хвърлиха за тях жребие, и жребието се падна на Матия, и той биде пирчислен към единайсетте апостоли” (Деян. 1:23-26; гл. Деян. 6:1-5).

Православен: От първото място на кн. Деяния се вижда, че апостолите само са набелязали двама кандидати на мястото на отпадналия Юда – Варсава и Матия – и се помолили на Господа: „покажи от тези двамата, кого Ти си избрал... и хвърлиха за тях жребие, и падна жребието на Матия, и той бе причислен към единайсетте апостоли”. Следователно, избирането на Матия за апостолско служение било извършено не от миряни, дори не и от апостолите, а от Самаго Бога. Дяконите пък, споменувани във второто място на книга Деяния, били избрани по предложение на апостолите (ст. 2) и тяхното ръкооложение извършили не които и да били между избралата ги християнска общност, а самите апостоли: „които (избраните за дякони) поставиха пред апостолите, а те, като се помолиха, възложиха ръце на тях” (Деян. 6:6).

За висшите степени на свещенството – презвѝтери и епископи – никъде в Св. Писание не се говори, че тях ги е избрала общината; тях ги избрирали и ръкополагали самите апостоли (Деян. 14:23): „А като им ръкоположиха презвѝтери за всяка църква, помолиха се с пост и ги повериха на Господа, в Когото бяха повярвали” (Гл. І Тим. 4:14; ІІ Тим.  1:6). Апостолите пък предали правото да избират и ръкополагат презвѝтери не на общината, а на поставените от тях за това епископи на Църквата: „Ръце на никого не възлагай пребързано, нито ставай съучастник на чужди грехове. Пази себе си чист” (І Тим. 5:22; гл. Тит. 1:5). В апостолската Църква никой член на християнските общини, който не бил епископ, нямал право, като мирянин, да ръкополага друг мирянин в свещен сан. Кой е дал на миряните – сектанти това божествено право да ръкоолагат презвѝтери”?

Сектант: 9. Ние не признаваме вашите пàстири и техните учения, защото те не са такива, каквито трябва да бъдат: „Защото епископът, като Божий разпоредник, трябва да е непорочен, не високомерен, не гневлив, не пияница, не побойник, не алчен за гнусна печалба, но страннолюбив, добролюбив, целомъдър, справедлив, благочестив, въздържан; да се държи о истинското слово, според както е научен, та да бъде силен и да наставлява в здравото учение и да изобличава ония, които се противят” (Тит. 1:7-9; гл. І Тим. 3:3-13).

Православен: Само Бог е без грях (Откр. 15:4; Евр. 4:15). В приведените места на Св. Писание е изобразен идеалът (образецът) на пàстира, но никакъв идеал не е достижим напълно от слабия човек. Казано е и това: „Бъдете съвършени, както е съвършен и небесният ваш Отец” (Мат. 5:48); или: „по примера на призовалия вас Светия и вие сами бъдете свети във всички постъпки” (І Петр. 1:15). Кой сектант може да каже за себе си, че той е „свет във всички постъпки”? – Никой, освен човек, който сам себе си мами (І Иоан. 1:8-10). Църковните пàстири не ни се дават от небето; и те са грешни човеци, но в делата на вярата ние трябва да им се подчинявам, защото те носят в себе си благодатта на свещенството, носят я „в глинени съдове, та преизобилната сила да се отдава Богу, а не нам” (І Кор. 4:7; 3:5; 12:9 и І Кор. 2:5).

Юда бил крадец (Иоан. 12:6). Сам Христос го нарекъл „син на погибелта” (17:12), дори „дявол” (6:70), обаче и той бил причислен към мапостолите и „получил жребието на тая служба” (Деян. 1:17 и 25); и той, както и другите апостоли, бил получил право да учи, да цери болести и да извършва велики чудеса (Мат. 10:6-8); човеците трябвало да слушат и неговата проповед (ст. 14-15), като изпратен от Христа (Иоан. 13:20).

Книжниците и фарисеите преследвали Христа и търсили да Го убият, обаче за тяхното учение Христос казал на народа: „всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете, а по делата им не постъпвайте” (Мат. 23:3).

Пълвосвещеник Каяфа не вярвал в Христа и Го предал на смърт, обаче не бил лишен като първосвещеник от дара Божий и предсказал, че „Иисус ще умре за народа, но за да събере наедно разпилените чеда Божии” (Иоан. 11:51-52; гл. още Деян. 25:5).

Сектант: 10. Сам Христос изобличава вашите свещеници в цялата 23-та глава от Евангелието на Матея: вашите свещеници учат другите, а сами нищо не правят: „Тогава Иисус заговори на народа и на учениците Си и рече: на Моисеевото седалище седнаха книжниците и фарисеите; затова всичко, що ви кажат да пазите, пазете и вършете; а според делата им не постъпвайте, защото те говорят, а не вършат: връзват бремена тежки и мъчни за носене и ги турят върху плещите на човеците, а сами не искат и с пръст да ги помръднат” (ст. 1-4).

Православен: Отсътилите от Св. Църква сектанти, когато привеждат против законното й свещенство 23-та глава на св. Матея, показват с това само туй, че те са „се отклонили в пустословие, желаейки да бъдат законоучители, без да разбират ни какво говорят, ни какво утвърждават” (І Тим. 1:6-7), защото цялата 23-та глава от Евангелието на Матея, с изобличителната реч на Христа, съвсем не се отнася към новозаветните свещеници, защото във времето на Христа тях още ги нямало. Странно би било да бъдат изобличавани в пороци човеци съвсем несъществуващи на света! Разглежданата реч на Христа не изобличава дори и ветхозаветните свещеници, а книжниците талмудисти и еретиците фарисеи (Деян. 15:5), „които седели на Моисеевото седалище”, а не на Христовото, които похитили непринадлежащото им право да поучават юдеите в истинската вяра. Ветхозаветните свещеници не само имали власт да вършат това, а били и длъжни, под страх от Божие наказание, да учат народа на истинската вяра и живот: „Защото устата на свещеника трябва да пазят знание, и закона търсят от устата му, защото той е вестител на Господа Саваота” (Мал. 2:7, гл. Иезек. 34:1-10; 44:23 и др.).

Сектант: 11. Свещениците „разширяват своите хранилища”, сиреч джобовете, и „правят големи полите на дрехите си”, сиреч ръкавите на расата си (ст. 5).

Православен: „Хранилища” – това са били кожени кутии или торбички, в които имало кожени листове с написани думи от Моисеевия закон. Евреите и сега ги надяват във време на молитва на челото и на лявата си ръка, съгласно ветхозаветния закон: „Тия думи, които ти заповядвам днес, да бъдат в сърцето ти (и в душата ти); и внушавай ги на децата си и говори за тях, кога седиш, и завържи ги на ръката си за знак и да бъдат те превръзка над очите ти” (Втор. 6:6-8; гл. Втор. 11:18; Изх. 13:9). „Поли” били поясчета от синя вълна с висулки на краищата. Евреите и сега ги носят пришити на жилетката, съгласно закона: Числ. 15:38-39. Книжниците и фарисеите, за да покажат пред народа своята набожност, от пустославие увеличили обема на „хранилищата” и дължината на „полите”, за което и били изобличавани от Христа.

Сектант: 12. Вашите свещеници „обичат първо място по гощавките”.

Православен: Тези думи съвсем не са казани за нашите свещеници. В 14-та глава на Евангелието от Лука се разправя как Иисус, като забелязал поканените законници и фарисеи да избират все първите места, казал да не сядат сами на първо място, а да чакат стопанина да им посочи съответното място: според възрастта и общественото положение. – И днес има такива люде, от всички съсловия и вероизповедания, които обичат първенство. Но ние не си спомняме православни свещеници сами, без покана, да се стремят да заемат „първо място по гощавките”. Колкото за „предни седалища по синагогите” – достатъчно е да посочим някое протестантско събрание, за да видим, че събраните там не обичат да сядат по задни и затулени места.

Сектант: 13. Христос запретил да се наричаме един друг „учители”, „наставници” и „отци”, а православните наричат с тези думи свещениците: „А вие недейте се нарича учители; защото един е вашият Учител – Христос, а всичкивие сте братя; и никого на земята недейте нарича свой отец, защото един е вашият Отец, Който е на небесата; и наставници недейте се нарича, защото един е вашият Наставник – Христос” (Мат. 23:8-10).

Православен: Не е истина. Христос запретил да наричаме сами себе си „учители” и „наставници” от пустославие и гордост („не се наричайте”). А да наричаме свещениците учители може и трябва, защото те учат народа на вярата: „И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители”  (Ефес. 4:11; гл. І Кор. 12:28-29; Рим. 12:6-7; Як. 3:1). Апостол Павел сам наричал себе си „учител”. „За което съм поставен аз проповедник, апостол и учител на езичниците” (ІІ Тим. 1:11; гл. І Тим. 2:7). Св. апостоли наричали другите и себе си още и „отци”: „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос” (Гал. 4:19; гл. Рим. 4:16; Кол. 3:21 Деян. 7:2; І Иоан. 2:1; 2:12-14, 18).

Апостолите наричали пастирите и наставници: „Помнете вашите наставници”... „Покорявайте се на наставниците си” (Евр. 13:7 и 17). Те не са могли да противоречат на Христа, и ние не Му противоречим, когато по примера на св. апостоли наричаме „отци” онези, които в св. таинства духовно раждат деца, и когато именуваме „наставници” онези, които ни наставляват в добър живот и ни учат на истините на вярата.

Че цялата изобличителна реч на Христа против книжниците и фарисеите не се отнася към новозаветните, а към ветхозаветните свещеници, това ясно се вижда от 23-тия стих, където се говори, че изобличаваните от Христа лица са давали десятък от своите доходи; а левитите и свещениците не само не давали такъв данък, а именно те го получавали: „Ония от Левиевите синове, които приемат свещенство, имат заповед да взимат по закона десятък от народа, сиреч от братята си, макар и тия да са произлезли от Авраамовите чресла” (Евр. 7:5; гл. Числ. 18:2). Следователно, всички сектантски лъжетълкувания на 23-та глава от Евангелието на Матея, насочени против нашите свещеници, свидетелствуват само за невежеството на сектантите в разбирането на словото Божие. 

Сектант: 14. Свещениците носят дълги одежди, а от такива човеци Христос предпазвал людете: „И думаше им в поучението Си: пазете се от книжниците, които искат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата”. (Марк. 12:38). „Правят големи полите на дрехите си” (Мат.  23:5).

Православен: Тук думата не е за свещениците: Христос не е казал: „пазете се от свещениците”, а направо казал: „пазете се от книжниците, които обичат да ходят в дълги дрехи”. Дълги дрехи носят зиме и всички българи и самите сектанти. Нима в това време на годината хората трябва да се пазят от тях всички? Книжниците са носили дълги дрехи от пустославие, за да обърнат на себе си вниманието на народа, както това се вижда от по-нататъшните думи на Христа (ст. 39-40), а свещениците носят дълги дрехи, защото такава форма е определена за тях. Дълга дреха (милост) са носили св. пророци (ІV Цар. 2:8-13) и Сам Христос (хитон). „Войниците пък, като разпнаха Иисуса, взеха дрехите Му (и ги разделиха на четири дяла, по един дял на всеки войник), и хитона. Хитонът не беше шит, а изтъкан цял отгоре додолу. Тогава рекоха си един другиму: да го не раздираме, а да хвърлим за него жребие, чий да бъде; за да се сбъдне реченото в Писанието: „разделиха дрехите Ми помежду си и за одеждата Ми хвърлиха жребие. Тъй направиха войниците (Иоан. 19:23-24).

Сектант: 15. Свещениците носят дълги коси и се молят с покрита глава, което е запретено: „Всеки мъж, който се моли или пророкува с покрита глава, засрамя главата си”. „И тъй , мъжът не бива да си покрива главата, защото е образ и слава Божия, а жената е слава на мъжа” (І Кор. 11:4, 7-14).

Православен: Запретено е на миряните, а не на свещениците да носят дълги коси и да се носят с покрита глава. Ветхозаветните свещеници се молили с „надари” (митри) и със завръзки на глава: „Ето одеждите, които те трябва да направят: нагръдник, ефод , горна риза, реснат хитон , кидар  и пояс. Нека направят свещени одежди на брата ти Аарона и на синовете му, за да Ми свещенствуват” (Изх. 28:4, 40) „за слава и благолепие” (Лев. 8:9, 13; Зах. 6:11). Тъй и на небето се молят светиите (Откр. 4:4).

Като носят дълги коси, свещениците подражават на назореите. „През всички дни на оброка му за нназорейство бръснач не бива да се докосва до главата му; докле изтекат дните, през които се е посветил Господу за назорей, той е свет: трябва да остави да растат космите на главата му” (Числ. 6:5; гл. Съд. 13:5). Сам Христос като назорей (Деян. 22:8), носел дълги коси, което се потвърждава от НЕговите изображения, намерени в древните катакомби, сиреч християнските подземни гробници, които на места са служили и за богослужение на гонените християни. Също св. ап. Павел и някои християни, очевидно според обета на назорейството, са носили дълги коси (Деян. 18:18 и 21:24). Ап. Павел укорява коринтяните миряни за това, че те въвели модата да носят дълги коси, за да се нравят на другите.

Сектант: 16. Апостолите запретили на пастирите да взимат възнаграждение за своите трудове: „пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие” (І Петр. 5:2).

Православен: Тук апостолът запретява на пастирите не възнаграждение за техните трудове, а изнудване за „гнусна корист”, сиреч запрещава любостяжателността, осъждана у всеки християнин: „на които трябва да се запушат устата: те развалят цели домове, учейки на онова, що не трябва, заради гнусна печалба” (Тит. 1:11; гл. І Петр. 5:2).

Сектант: 17. Свещениците трябва да извършват даром всички свои длъжности: „болни изцерявайте, прокажени очиствайте, мъртви възкресявайте, бесове изгонвайте. Даром получихте, даром давайте. Недейте има ни злато, ни сребро, нито мед в поясите си, ни торба за път, ни две дрехи, нито обуща, ни тояга; защото работникът заслужава своята прехрана” (Мат. 10:8, 9-10, гл. Лук. 10:4; І Петр. 5:2).

Православен: Думите „даром получихте, даром давайте”, както това се вижда от цялата реч на Христа („болни изцерявайте, прокажени очиствайте, бесове изгонвайте”), се отнасят до апостолските чудеса, а не до техния труд. А да получават възнаграждение за трудовете си свещениците имат пълно право, защото Сам Христос, и апостолите, се издържали и се хранили за сметка на повярвалите в Него: „и някои жени, които Той бе излекувал от зли духове и болести: Мария, наричана Магдалина, от която бяха излезли седем бяса, и Иоана, жена на аХхуза, домакин Иродов, и Сусана, и много други, които Му услужваха с имотите си” (Лук. 8:2-3; гл. Иоан. 12:6 и 13:29; Лук. 10:7; І Тим. 5:18).

Сектант: 18. Апостолите не вземали нищо за своята проповед, а се издържали със своя труд: „нито у някого ядохме хляб даром, а работехме с труд и мъка дене и ноще, за да не отекчим някого от вас” (ІІ Сол. 3:8; гл. ІІ Кор. 11:8-9; 12:14; І Сол. 2:9).

Православен: От коринтяни и солунчани св. ап. Павел не взимал нищо за своята издръжка, а се хранил със своя труд, поради тяхната бедност или скъперничество, „за да не постави някаква преграда на благовестието Христово”.

Но, когато проповядвал в други църкви, св. ап. Павел живеел на техни средства, както и тогава, когато проповядвал на коринтяни и солунчани: „Аз, пише св. апостол Павел, твърде много се зарадвах в Господа, задето вече отново почнахте да се грижите за мене; вие и по-преди се грижехте за мене, ала нямахте сгодно време... Получих всичко и имам излишно, преизпълних се с блага, като приех пратения от вас по Епафродита дар, който е мирис благоуханен, жертва приятна, благоугодна Богу” (Филип. 4:10-18).

А на коринтяните св. ап. Павел пише: Други църкви обрах, като получих от тях издръжка, та вам да служа, и докато бях у вас, ако и да бях в оскъдица, никому не дотегнах, защото оскъдицата ми удовлетвориха братята, дошли от Македония; та и във всичко се пазих и ще се пазя, да ви не бъда товар” (ІІ Кор. 11:8-9).

-----------

След разглеждане на сектантските възражения мисионерът трябва да мине към полемическата част на диспута, като им постави следните въпроси, обосновани на Св. Писание:

1) Може ли Христовата Църква да бъде без свещенство? „И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители” (Еф. 4:11). Гл. І Кор. 12:26; Ис. 66:18, 21.

2) Всеки ли, който поиска, може да извършва свещеническо служение? „И никой се сам не сдобива с тая почест, освен оня, който е призван от Бога, както и Аарон. Тъй и Христос не Сам постави Себе Си, за да бъде първосвещеник, а Го прослави Оня, Който Му е казал: „Син Мой си Ти, Аз днес Те родих” (Евр. 5:4-5). Гл. Числ. 18:1-7 и 16 гл.; ІІ Петр. 26:16-21.

3) Може ли някой да бъде епископ, свещеник или дякон без ръкоположение? „Които поставиха пред апостолите, а те като се помолиха, възложиха ръце на тях” (Деян. 6:6, гл. Деян. 14:23; І Тим. 4:14; ІІ Тим. 1:6).

4) Що е ръкоположение? – Само обред или знак, че е упълномощено някое избрано от общината лице, за да служи и проповядва, както гледат на него сектантите, или пък – велико таинство, в което се предава на ръкополагания „дар Божий”, сиреч благодатта на Св. Духа, която му дава правото да учи, да свещенодействува и да управлява народа във верските робти? Не занемаряй дарбата, която е в тебе и ти бе дадена чрез пророчество с възлагане върху ти ръцете на свещенството” (І Тим. 4:14. Гл. ІІ Тим. 1:6; Деян. 20:28; 8:18-23).

5) Има ли право общината да ръкополага в свещени длъжности или презвѝтерът да ръкополага презвѝтер, както това става у сектантите? Къде в Св. Писание е казано за такова право? „Безспорно е, че по-малкият се благославя от по-големия” (Евр. 7:7). Гл. Деян. 6:6; 14:23; Тит. 1:5 и І Тим. 5:22. От последния текст особено ясно се вижда, че народът само участвувал в избиране на презвѝтерите, а епископ Тимотей утвърждавал изборите на народа и ръкополагал избрания; инак той не би бил отговорен за прибързано ръкополагане на недостойно лице, не би бил „участник в чужди грехове”, такъв участник би бил само народът.

6) Имат ли сектантите непрекъснато идващо от апостолите епископско ръкоположение? Ако у тях няма такова ръкоположение, то откъде са взели съществуващото сега у тях ръкоположение? Защо у тях са изчезнали епископите на Църквата, приемниците на апостолската власт, които единствени имат право да ръкополагат презвѝтери и дякони „за делото на служението, за съзиждане на Христовото тяло” (Еф. 4:11-12) и да поучават народа в истините на вярата (Деян. 20:28). „Презвѝтерите, които добре изпълняват предстоятелската си служба, да се удостояват с двойна почет, най-вече пък ония, които се трудят в слово и поучение” (І Тим. 5:17) и за извършване на св. таинства (Як. 5:14-15; І Кор. 4:1).

7) Даром ли служат сектантските „презвѝтери” (пастори) и „дякони” или получават възнаграждение за своите трудове от общината?

---------

Не като сектантите са учили за истинското свещенство в Христовата Църква учениците на апостолите и техните приемници – светите отци и учители на Църквата от първите векове на нейното съществуване.

Св. Климент, еп. Римски, приемник на св. ап. Петра, пише: „Нашите апостоли знаели, чрез Господа нашего Иисуса Христа, че ще има раздор за епископското достойнство. По тази именно причина те, като получили съвършено предзнание, са поставили гореозначените служители епископи, презвитери и дякони и след това прибавили закон, щото, когато те починат, други изпитани мъже да приемат тяхното служение . 

Св. Ириней, еп. Лионски, мъчен за Христа в 202 г., пише: „Нима ония, които хранят омраза към свещениците, мислят да бъдат с Христа, като се събират вън от Христовата Църква? Тези люде макар и да са предали себе си на смърт за изповядване името Христово, техният грях не ще умие дори и самата кръв; неизгладимата и тежка вина на разделението не се очиства даже със страдания за вярата”.

„Ние – ише св. Ириней – можем да изброим епископите, поставени от апостолите в църквите, и техните приемници до нас, които не са учили нищо такова, каквото тези еретици бълнуват” .

Тертулиян, знаменит учител на Църквата от ІІ в., обръщайки се към еретиците, казва: „Нека те съобщят реда на своите епископи, който да продължава назад с такова приемство, щото първият от епископите да има за свой виновник и приемник някого от апостолите или от апостолските мъже, които дълго време са се движили с апостолите . 

И ние имаме право да питаме сектантите: кой от техните първи учители и от основателите на тяхната секта е бил ръкоположен от апостолите или от някого от апостолските мъже, техни очевидци и ученици? Нека ни посочат такъв техен списък от „презвѝтери”, от който да може да се види, че те водят своето ръкоположение от апостолите, а не от Лютер, Калвин, Тома Мюнцер или от Вилям Милер и други отстъпници от вярата и Христовата Църква!

Заключение.

И тъй, църква без законно ръкоположено свещенство не е Христова Църква, и свещенство, което няма апостолско приемствено ръкоположение чрез законен епископ, не е свещенство; а общество, което има такова свещенство, остава без свети таинства и следователно без благодатта на Св. Духа и е лишено от спасение. „Вие, които искате да се оправдавате със закона, отметнахте се от Христа, отпаднахте от благодатта” (Гал. 5:4).

Към всички, които са отхвърлили законното Христово свещенство и са поставили самоволно незаконни пастири и учители на вярата, съвършено справедливо и напълно се отнасят следните думи на свещеномъченика Иринея: „Мислиш ли да бъде с Христа онзи, който въстава против свещениците Христови, който се отделя от общение с клира и народа? Не, той подига оръжие против Църквата, противи се на божественото домостроителство; той е враг на олтара, метежник против Христовата кръв; по отношение към вярата – изменник, по отношение към благочестието – светотатец; той е раб непокорен, дързък син, непризнат син” .

Православни християнино! Никога не забравяй думите на Христовите ученици, св. апостоли Петра и Павла, които на всички ни говорят: „Покорявайте се на презвѝтерите!” (І Петр. 5:5); „повинувайте се на наставниците си и бъдете послушни” (Евр. 13:17).

„С всичката си душа благоговей пред Господа и уважавай Неговите свещеници; с все сила обичай твоя Творец и не оставяй Неговите служители” (Сир. 7:31-32). 

V. 

За молитвеното почитане и призоваване на

Пресвета Богородица и Приснодева Мария.

Сектантите считат Пресветата Божия Майка за обикновена жена, която не заслужава нито особено прославяне, нито поклонение, нито да бъде призовавана в молитвите ни. По-дръзките от тях, въпреки ясното учение на словото Божие, грубо кощунствуват за приснодевството на Божията Майка, като твърдят, че Тя и след раждането на Спасителя на света имала от престарелия си мъж Иосифа други деца, братя на Христа по плът.

Освен общите основания за почитане и молитвено призоваване на Божията Майка, изложени в беседата за почитането на ангелите и светиите, мисионерът, който води диспут за почитането и молитвеното призоваване на Божията Майка, трябва да има предвид два въпроса: 1) Божията Майка, съгласно словото Божие, както я възпява и св. Църква, „в раждането (на Спасителя) е запазила девството си и след раждането е останала Дева”, т.е. Божията Майка е Приснодева; 2) като „по-честна от херувимите и несравнено по-славна от серафимите”, Божията Майка ни спасява не сама, а със своите молитви пред своя Син, Христа нашия Бог, защото много може да стори молитвата на Майката към своя Син.

Встъпление.

Св. Христова Църква от първите времена на своето съществуване почита Пресвета Богородица по-високо от всички светии, по-високо от безплътните небесни сили, почита я и я величае като „по-честна от херувимите и несравнено по-славна от серафимите”, защото Тя е родила на света Богочовека Христа, въплътен от нея и от Св. Духа. Изповядва я за Приснодева, запазила девството си и при раждането, и след раждането на Спасителя. Облажава я, прославя я, като майка на Господа и я моли за помощ и застъпничество пред престола на нейния Син за целия грешен свят.

За приснодевството на св. Богородица и нейното предимно величие предсказали още ветхозаветните пророци, „просветявани от Св. Дух” (ІІ Петр. 1:21). Тъй, пророк Исаия преди много векове бил предсказал, че Спасителят на света ще се роди не от жена, а от непорочна Дева. Това пророчество привежда и св. Матей в своето Евангелие: „Ето девицата ще зачене в утробата си и ще роди Син и ще му нарекат името Емануил, което значи: С нас е Бог” (Мат. 1:23; Ис. 7:14).

А на пророк Иезекил било посочено в прообраз, че Пресвета Дева и след раждането на Христа ще остане завинаги Дева: „И каза ми Господ: тия врата ще стоят затворени: не ще се отворят и никой човек не ще влезе през тях, защото Господ Бог Израилев, влезе през тях и те ще стоят затворени” (Иезек. 44:2).

Величието на Божията Майка пророчески е посочено в 44 Псалом: „Царски дъщери са между Твоите почетни; застана царица Теб отдясно в офирско злато. Чуй, дъще, и виж, наклони ухо и забравѝ твоя народ и дома на баща си. И силно ще пожелае Царят твоята красота, защото Той е Твой Господ, и ти Му се поклони. И дъщерята тирска с дарове и най-богати от народа ще умоляват лицето ти. Всичката слава на царската дъщеря е вътре; нейната дреха е със злато везана; в изпъстрена дреха я довеждат при Царя; след нея водят при Тебе девици, нейни дружки, довеждат ги с веселие и ликуване, влизат в Царевия чертог. Вместо твоите бащи, ще бъдат твоите синове. Ти ще ги туриш князе по цялата земя. Ще направя да се помни Твоето име от рода в род; затова народите ще Те славят от века до века” (ст. 10-18). Същото засвидетелствувал самият ангел, който й се явил от небето и „като влязъл при нея, рекъл: радвай се, Благодатна! Господ е с Тебе; благословена си Ти между жените” (Лук. 1:28). За нейното величие предрекла и св. Елисавета, която „се изпълни с Духа Светаго, извика с висок глас и рече: благословена си Ти между жените, и благословен е плодът на Твоята утроба! И откъде ми е това – да дойде при мене Майката на моя Господ?” (Лук. 1:41-43). За своето прославяне от Бога и Христа казала и самата Божия Майка: „Душата Ми величае Господа и духът Ми се зарадва в Бога, Спасителят мой, задето Той милостно погледна унизеността на рабинята си; защото, ето, отсега ще Ме облажават всички родове” (Лук. 1:46-49).

Ако словото Божие, чрез устата на св. пророци, говори за приснодевството на Божията Майка, и ако Сам Дух Свети чрез устата на праведната Елисавета, на ангела Гавриила и на Самата Божия Майка говори, че всички християнски народи всякога ще прославят и облажават Божията Майка, а вие, сектантите, също се считате християни, то кажете ни, - в какви ваши молитви или песнопения и как я прославяте и облажавате, и тогава ние ще знаем, християни ли сте или не?

Диспут.

Сектант: 1. Вие наричате Божията Майка Небесна Царица, а словото Божие запрещава това: „Без друго ще вършим всичко, що е излязло из нашите уста: да кадим на богинята на небето и да й правим възлияния, както сме вършили, ние и бащите ни, царят ни и князете ни, в градовете на Иудея и по иерусалимските улици, защото тогава бяхме сити и честити и беди не видяхме” (Иерем. 44:17).

Православен: Тук пророк Иеремия говори за ония иудеи, които били оставили Господа и почнали да служат на Ваала и Астарта в „египетската земя” (ст. 1 и 8) и им принасяли в жертва „мъже и жени, възрастни деца и младенци” (ст. 7), като считали Астарта за „богиня на небето”, и при това, езическото принасяне на хора за жертва в чест на Астарта било съпровождано с блуд. Падналите в идолопоклонство евреи построили в чест на Астарта до Иерусалимския храм особени „блуднишки домове”, а нейните изображения поставили в самия св. храм, като я нарекли „богиня на небето”. Всичко това езическо идолопоклонство на Астарта било унищожено после от благочестивия чар Иосия, който изгорил идола на Астарта и разрушил блуднишките домове (ІV Цар. 23:4-7). Кажете вие, сектанти, къде видяхте статуя на Астарта в някой православен храм, човешки жертвоприношения в нейна чест, съпровождани с блуд, и в какви молитви на християните сте чули св. Богородица да се нарича „Богиня на небето”? Богиня и Царица не е едно и също. Само неразумният или съвсем невярващият в Божието слово може да прилага думите на пр. Иеремия за езическото идолопочитание на Астарта към почитанието на Божията Майка от християните.

А наименованието „Царица небесна” за Божията Майка сочи нейното преимуществено почитание между всички небожители; то съвършено й прилича, понеже Христос „се възнесе на небето и седна отдясно на Бога” (Марк. 16:19). А за Божията Майка е казано в известния 44-ти Псалом: „застана Царица Теб отдясно (ст. 10). Затова Божията Майка, която стои на небепо отдясно на Христа, се нарича, съгласно със словото Божие „Царица небесна”.

Сектант: 2. Сам Христос не оказвал на Майка Си особена чест: „А Той отговори на оногова, който Му каза това, и рече: коя е майка Ми и кои са братята Ми? И, като посочи с ръка на учениците Си, рече: ето Моята майка и Моите братя: защото, който изпълни волята на Моя Отец небесен, той Ми е брат, и сестра, и майка” (Мат. 12:48-50).

Православен: Приведените от сектантите думи съвсем не говорят, че уж Христос не оказвал особено уважение на Майка Си, а показват, че освен плътско родство, има още и духовно, религиозно-нравствено, което съединява човеците в тясна връзка чрез единството на вярата и чрез изпълнение на Божиите заповеди. Затова говори и св. Иоан: на тези, които го приеха, на вярващите в Неговото име, даде възможност да станат чеда Божии; те не от кръв, ни от похот плътска, нито от похот мъжка, а от Бога се родиха” (Иоан. 1:12-1; вж. І Иоан. 3:1; І Петр. 1:22-23).

Не е истина, че Христос не оказвал особено уважение на Своята Майка: по своето човечество Христос „се повинувал” на Майка Си: „Той тръгна с тях и дойде в Назарет; и им се покоряваше. А Майка Му спазваше всички тия думи в сърцето си” (Лук. 2:51), изпълнявал Нейните просби за човеците (Иоан. 2:1-10), обичал Я; даже когато висял на Кръста се грижил за Нея, и поверил целия й по-нататъшен земен живот на грижите на Своя най-любим ученик Иоана: „А Иисус, като видя Майка Си и стоящия там ученик, когото обичаше, казва на майка Си: жено, ето син ти! После казва на ученика: ето майка ти! И от оня час ученикът я прибра при себе си” (Иоан. 19:25-27).

Сектант: 3. Майката на Иисуса (казват кощунствено и дръзко сектантите) била обикновена жена, съпруга на Иосифа, от когото имала и други деца.

Православен: Сектантите изказват тия кощунствени думи и оскърбяват величието на Божията Майка „незнаейки нито Писанията, нито силата Божия” (Мат. 22:29), „която е сътворила Нейното величие” (Лук. 1:49).

Първо, достатъчно е да се прочетат разказите на евангелистите св. Матей и св. Лука за благовестието, което ангел Гавриил съобщил на Пресвета Дева Мария за раждането на Месия – Христа от Нея, за да се убедят, че това раждане било необикновено и непостижимо чудо, извършено по наитие на Св. Божи Дух, върху нея. От създанието на човека не е било чувано непорочна Дева да роди без мъж, и това не може да бъде според човешката природа. А Пресветата Божия Майка е родила безсеменно, както предсказал за това и пророк Исаия: „Ето девицата ще зачене и ще роди Син, и ще Му нарекат името Емануил” (Ис. 7:14). От кого „Девицата ще зачене”, - е обяснил сам ангел Гавриил, който благовествувал на Пресвета Дева за раждането на Христа. Когато тя го запитала: „Как ще бъде това, когато Аз мъж не познавам? Ангелът й отговорил: Дух Свети ще слезне върху Ти, и силата на Всевишния ще те осени: затова и Светото, което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божий” (Лук. 1:34-35). Заченала в утробата си по наитие на Св. Дух, Пресвета Дева и след раждането на Христа останала Приснодева, както било предсказано това от Бога чрез пророка Иезекила: „и ми каза Господ: тия врата ще стоят затворени; не ще се отворят, никой човек не ще влезе през тях, защото Господ Бог иИзраилев влезе през тях, и те ще стоят затворени” (Иезек. 44:2).

След това, да се счита Приснодева Мария, която родила от Светаго Духа Спасителя на света, за обикновена жена, която е имала и други деца, когато Тя сама казва на ангела: „Аз не познавам мъж”, - това е най-голямо оскърбление не само към Нея, но и към родилия се от Нея Христос.

Второ, споменуваните в Евангелието „Господни братя” (Яков, Иосия, Симон и Юда) съвсем не са били синове на Божията Майка, каквито те никъде в Евангелието не се наричат, а са били синове на нейната братовчедка Мария Клеопова. Това се вижда, като се съпоставят няколко места от Св. Евангелие.

Че Божията Майка имала сестра, за това говори св. Иоан: „при Кръста на Иисуса стояха Майка Му и сестрата на Майка Му, Мария Клеопова, и Мария Магдалина” (гл. 19:25). Тъй като св. Богородица била едничка дъщеря на престарелите й родители Иоакима и Ана, то вероятно Мария Клеопова била нейна братовчедка. Без съмнение, тя била майка на „братята Господни”, сиреч братовчеди на Иисуса Христа. Това ясно виждаме от Евангелието на св. Матея и св. Марка: „Там (на Голгота), казва св. Матей, още бяха и гледаха отдалеч много жени, които бяха последвали Иисуса от Галилея и Му служеха; между тях бяха Мария Магдалина и Мария, майка на Якова и Иосия, и майката на Зеведеевите синове” (Мат. 27:55-56; Марк. 15:40).

От приведените места на Св. Писание се вижда, че майката на „братята Господни” била не друга Мария, а Мария Клеопова, братовчедката на Божията Майка; защото Божията Майка във всички Евангелия не се нарича иначе, а само „Дева Мария” (Лук. 1:27), „Майката на Иисуса” (Иоан. 2:1), „Неговата Майка” (Лук. 2:51; Иоан. 19:25) и „Неговата Майка Мария” (Мат. 1:18; 13:55), „Майката на Господа” (Лук. 1:43), но решително никъде не се нарича майка на Якова, Иосия и другите „братя” и „сестри” Господни, както и те решително никъде не се наричат нейни синове.

За Мария, майката на Якова и Иосия, се говори, че тя и в Галилея, и в Иерусалим, следвайки след Иисуса Христа, Му служила заедно с други жени (Мат. 27:55-56), а св. Лука обяснява как Му служили: „от своето имение” (Лук. 8:1-3). А пресвета Дева Мария сама имала нужда от помощо, и поради това Христос, висейки на Кръста, на връчил, като бездетна и бедна, на грижите на своя ученик Иоана (Иоан. 19:26-27).

Нека забележим, че и самите „братя Господни” не се наричат негови братя, а „раби”: „Иаков раб на Бога и Господа Иисуса” (Як. 1:1), „Юда брат на Иисуса Христа, а брат на Якова” (1:1). Ап. Юда не казва „брат на Иисуса Христа и Якова”, а само: „брат на Якова”, защото Христос нямал родни братя по плът, а Яков действително бил рòден брат на Юда.

Ако „братята Господни” и „Неговите сестри” били рождени деца на Божията Майка, то, разбира се, Христос би поверил грижата за Майка Си не другиму, а на тях, и не би казал, ако Тя беше имала четирима възрастни синове и няколко дъщери, че неин син ще бъде Иоан. Но Спасителят в минутите на тежките страдания на Кръста, знаейки, че майка му е твърде бедна и няма никого на земята, защото родителите й и обручникът й Иосиф отдавна не са били между живите, Я поверява не на тях, а на любимия Си ученик Иоан, когото Тя, нямайки деца, по искането на Спасителя трябвало да счита за Свой син: „Иисус, като видя Майка Си и стоящия там ученик, когото обичаше, казва на Майка Си: Жено, ето син ти! После казва на ученика си: Ето майка ти. И от оня час ученикът я прибра при себе си” (Иоан.19:26-27).

Що се отнася до думата „първенец”, както Христос е наречен в Евангелието (Лук.2:7 и Мат. 1:25), това означава в Писанието не само „пръв”, а и единствен”. Посвети Ми – казва Господ – всяко първородно, което разтваря всяка утроба у синовете израилеви, от човек до добитък, (защото) мои са те (Изх. 13:2). Както в целия израилски народ, тъй и между многобройния му добитък, разбира се, имало и единородни, които при все това също бивали посвещавани Богу, както и първенците. Господ никога не наричал езическите народи свои деца; Той имал само един Свой народ, избрания от Него Израилски народ, но и той се нарича „първенец”: „Израил е Мой първороден син” (Изх. 1:22), сиреч, иска да каже – единствен Мой народ.

Също трябва да кажем и за наименованието на Дева Мария „жена”. Това название се употребява в Св. Писание не само в смисъл на „омъжена жена”, а в смисъл изобщо на жена, т.е. не като дума, която определя или изказва нейното брачно състояние, а като дума, която показва нейния пол. В такъв смисъл се употребява в Св. Писание и думата „мъж”. Към Мария Магдалина и ангелът, и Възкръсналият Христос се обърнали с такива думи: „жено, защо плачеш?” (Иоан. 20:13 и 15), макар че тя нямала мъж, а била девица.

У нас има „мъжки” гимназии, но нима там учат мъже, а не младежи? В Русия девическите гимназии се наричат „женски”. Нима в тях учат жени, а не девици? Гимназиите носят тези названия не за обозначение брачното състояние на учащите се в тях, а за обозначение на техния пол.

Затова не е чудно, че в едно и също място на Св. Евангелие Пресвета Богородица се нарича и „дева”, и „жена”. „А на шестия месец бе изпратен от Бога ангел Гавриил в Галилейския град, на име Назарет, при една девица, сгодена за мъж, на име Иосиф, от дома ДАвидов; а името на девицата беше Мариям. Ангелът влезе при нея и рече: Радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените” (Лук. 1:16-28), макар че Тя била само обречучена за Иосифа, за да й бъде пазител (Лук. 1:27 и Мат. 1:18-24), а мъж Тя не знаела. „А Мариям рече на ангела: как ще бъде това, когато аз мъж не познавам?” (Лук. 1:34), понеже родила по наитие на Св. Дух: „След сгодяването на майка Му Мария за Иосифа, преди още да бяха се събрали, оказа се, че тя е непразна от Духа Светаго” (Мат. 1:18).

Сектант: 4. Православните наричат Богородица „благословена”, но благословена е наречена и Иаил: „Да бъде благословена между жените Иаил, жената на кенееца Хевера, между жените в шатрите да бъде благословена” (Съд. 5:24).

Православен: Така я нарекли не православните, а сам изпратеният от Бога при Нея ангел Гавриил (Лук. 1:28) и „изпълнената със Св. Дух”  Елисавета (ст. 41-42). Ако сектантите отричат това наименование на Приснодева Мария, то с това те показват кои са. Иаил била наречена благословена само „между жените в шатрите” на Израиля, защото убила Сисара, народния враг; а Божията Майка е наречена „благословена между жените” на целяи свят, защото „намерила благодат у Бога”, - защото „силата на Всевишния я осенила” и тя заченала от Св. Духа и родила Спасителя на света: „... отсега ще ме облажават всички родове” (Лук. 1:46-49).

Сектант: 5. Православните пеят на Богородица: „Нямаме друга помощ, нямаме друга надежда освен Тебе, Владичице”; пеят и се молят: „Спаси ни”; а нас ни спасява само един ходатай – Христос: „Чеда мои! Това ви пиша, за да не съгрешавате и ако някой съгреши, то пред Отца имаме ходатай Иисуса Христа праведника” (І Иоан. 2:1; гл. Деян. 4:12 и др.).

Православен: Св. Писание ясно учи, че освен Христа, има на небето и други ходатаи за грешните човеци (вж. 6 т. в беседата за почитането на ангелите и светиите), а сред тях Божията Майка е най-близка на Бога, поради което и стои на небето отдясно на Своя Син: „Царски дъщери са между Твоите почетни: застана царица Теб отдясно в офирско злато” (Псал. 44:10). За да разберем значението на думите „нямаме друга помощ”, трябва да прочетем по-нататъшните думи на тази молитва: „и Тобою молимся”, т.е. чрез Тебе се молим на Господа, молим се чрез твоето ходатайство за нас, защото ние нямаме по-силна помощ нито сред ангелите, нито сред Божиите светии. Затова и изразът „спаси ни” означава: Спаси ни със Своето застъпничество, със Своите молитви пред Твоя Син, единствения СпаситЛук. 1:28)ел на света.

Ако православните се надяваха само на помощта на Божията Майка и вярваха, че Тя Сама по Себе си спасява човеците, то разбира се, не биха се молили не само на светиите и Божиите ангели, но и на Самия Христа. Че Приснодева Богородица, като Майка на Избавителя на света, ще спасява със своите молитви людете, това е предсказал и пророк Иеремия: „Господ ще извърши на земята нещо ново, жена ще спаси мъжа” (Иер. 31:21-22).

-------------

 

Във втората, полемическата част на диспута трябва да се поставят на сектантите кратко следните въпроси, придружени с долуприведените текстове на Св. Писание:

1) Признавате ли вие, сектантите, съгласно пророчеството на Исаия (7:14), думите на светите евангелисти Матей (1:18) и Лука (1:27), на ангела Гавриила и на Самата Божия Майка (Лук. 1:34-35), че Спасителят на света се родил не от жена, а от непорочна Дева, която не знаела мъж и е заченала по наитие на Светаго Духа (ст. 35), или не?

2) Признавате ли вие, че Пресветата Божия Майка, съгласно думите на ангела Гавриила: „Ангел влезе при нея и рече: радвай се, благодатна! Господ е с тебе; благословена си ти между жените” (Лук. 1:28) и на „изпълнената със Св. Духа” праведна Елисавета, е благословена между всички жени (ст. 42) и че, съгласно думите на Самата Божия Майка, й създал величие „Силният”, сиреч Сам Бог, и затова трябва да я облажават всички народи (ст. 48)? И че, както говори св. пророк Давид, трябва „да умоляват Нейното лице и да славят Нейното име във всички родове от века до века (Псал. 44:13 и 18), или тези места на словото Божие вие не признавате, а отхвърляте? А ако ги признавате, то защо не ги изпълнявате, ако сте християни?

----------------

 

Светите отци и учители на Христовата Църква от първите векове на нейното съществуване съвсем иначе са учили за приснодевството и почитанието на Божията Майка, а не онова, що учат съвременните сектанти.

В литургията на св. ап. Яков е казано: „Особено пък поменуваме светата и славна Приснодева, блажена Богородица. Помени я, Господи Боже, и според нейните чисти и свети молитви пощади и помилвай нас” .

Св. Ириней, еп. Лионски († 202) ни учи: „Както дева Ева била непослушна на Бога, тъй Дева Мария се преклонила в послушание на Бога, за да бъде ходатайка на дева Ева .

Св. Иоан Дамаскин учи: „Нека почитаме Богородица като истинска Божия Майка”. „Покланяме се – казва той – на онези, в които почива Бог, Единният, Светият и Почиващият в светиите, като на Св. Богородица и на всички светии. И в човешкото общество, ако някой има за ходатайка майката на някого, то, когато тя помоли сина си за свой едноплеменник, ближен или приятел, синът не ще остави без внимание нейната просба и ходатайство. А какво да кажем за онова ходатайство и дръзновение, което най-висшата между човешкия род и небесните сили, Пренепорочната Майка, има към Своя въплътил се от Нея Син?” .

Седмият Вселенски Събор, имайки предвид лъжеучението на еретиците за Божията Майка, постановил: „Да почитаме и величаем първо, собствено и истински Св. Богородица, най-висшата от всички небесни сили, а също и светите ангелски сили, блажените и победоносни, подвизали се за Христа мъченици, светите и богоносни учители и всички преподобни мъже и да просим тяхното ходатайство, тъй като те могатдани приближат до Царя на всичките – Бога” .

Заключение.

Който отхвърля приснодевството на Св. Божия Майка, той не я признава за велика ходатайка на човеците пред Бога; който не й се моли и не я облажава, той се противи на Божието слово и на Самия Св. Дух, който свидетелствува за светостта й; той следователно не е християнин, защото оскърбявайки Майката, оскърбява и Нейния Син, Христа, нашия Бог.

Наставления към православните: да помнят, че през време на всички беди, грехове и душевни болести, ние имаме на небето велика застъпница и ходатайка пред Нейния Син, Спасителя на света – Преславната и по-висша от всички херувими и серафими Майка Божия, към Която трябва да се обръщаме всякога с усърдна молитва, за да се застъпи за нас пред Бога, защото много може да стори молитвата на Майката пре д Нейния Син.

Полезно е да завършим беседата с прочитане, и още по-добре – с общонародно изпяване на някоя молитва към Божията Майка: „Достойно Ест”, „Под Твою милост”, „Не имамы иныя помощи” или молитвата на Самата Божия Майка: „Величит душа моя Господа”.

 

--------------

VІ. 

За молитвеното почитане и призоваване на св. ангели и св. Божии угодници.

Сектантите отричан молитвеното почитане на Божиите ангели и светиите поради следните главни заблуждения: 1) те неправилно считат почитането на ангелите и светиите за еднакво с почитанието на Бога и виждат в него идолопоклонство, понеже – казват те – Сам Бог е запретил да се обръщаме с молитва към ангели и светии; 2) други пък не считат почитанието на ангелите и светиите за идолопоклонство, а виждат в молитвеното им призоваване унижение на Бога, понеже според тяхното убеждение между Бога и човека не може да има никакви други посредници и ходатаи, освен единния ходатай – Иисуса Христа; 3) светиите не са всезнаещи и не са вездесъщи и затова, живеейки на небето, не могат да чуят нашите молитви; 4) светиите – учат адвентистите, - както и всички умрели, спят с непробуден сън до всеобщото възкресение, намират се в безсъзнателно състояние, и затова нашите молитви към тях са безполезни, понеже не достигат своята цел.

Съобразно с посочените заблуждения на сектантите за почитанието на ангелите и светиите и молитвеното към тях обръщение, целият диспут по дадения въпрос трябва да бъде насочен преди всичко към опровержението им, което трябва да бъде подготвено във встъплението. В него, по догматичния метод, трябва да бъде кратко изложено учението на Православната Църква за молитвеното почитание и призоваване на св. ангели и св. БОжии угодници. Поради това преди всичко трябва да изясним понятието за Христовата Църква, като състояща се от живи и умрели и от св. Божии ангели и представляваща едно Божие семейство, едно тяло, възглавявано от Христа. Това вече е изложено в учението за Църквата като „съборна” (вж. стр. 101).

В заключението на встъплението трябва да посочим, че св. ангели и праведници, „които са достигнали съвършенство”, вече са „написани на небесата” в книгата на живота и „окръжаващи Божия престол” пребивават в Бога, а следователно те са и в постоянна деятелна любов, защото „бог е любов”, и който пребъдва в любовта, в Бога пребъдва, и Бог – в него” (І Иоан. 4:16). По силата на тази любов светиите и ангелите Божии ни състрадават, молят се за нас пред Бога и ни помагат. Те биха престанали да пребивават в Бога, ако не се молеха за нас, защото молитвата за другите е естествен и необходим израз на нашата любов към тях: когото обичаш, за него непременно се и молиш.

Ето защо и ние, живите членове на съборната Христова Църква, като „съграждани на светиите” (Еф. 2:19) и „пристъпили към небесния Иерусалим, и към десетки хиляди ангели, към тържествения събор и Църквата на първородните (т.е. светиите), които са написани на небесата” (Еф. 12:22-23), трябва не само да прославяме ангелите и светиите, наречени от Христа „Божии приятели”, за които Сам Той казал, че „са равни на ангелите и, бидейки синове на възкресението, са синове Божии” (Лук. 20:36); трябва не само да ги помним (Евр. 13:7), „да разгласяваме тяхната хвала” (Сир. 44:12-14), да им въздаваме поклонение и да ги ублажаваме (Як. 5:10-11), но и молитвено да ги молим да ходатайствуват и да се застъпват за нас пред Бога, помнейки, че „голяма сила има усърдната молитва на праведника” (ст. 16), понеже „Очите на Господа са обърнати към праведниците, и ушите Му – към техните вопли” (Пс. 33:16).

Ако Христос е нарекъл светиите „Божии приятели” и казал, че те „са равни на ангелите”, ако по-нататък в Св. Писание е казано, че ние трябва да ги помним, възпоменаваме и ублажаваме, то сектантите изпълняват ли словото Божие? Възпоменават ли в своите молитви светите угодници и светите Божии ангели, ублажават ли ги, т.е. прославят ли ги молитвено и с какви именно молитви?

Диспут.

І.

Сектант: 1. Почитанието и поклонението на ангелите и светиите е идолопоклонство: „да нямаш други богове, освен Мене. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, Бог твой, Бог ревнител, Който за греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата, които Ме мразят” (Изх. 20:3-5); „Тогава Иисус му казва: махни се от Мене, сатана! Защото писано е: Господу, Богу твоему, ще се поклониш и Нему едному ще служиш” (Мат. 4:10).

Православен: Православните не считат за богове нито ангелите, нито светиите, а вярват в „Единния Бог, Отца Вседържителя, Твореца на небето и земята, на всичко видимо и невидимо”, сиреч вярват в един Бог, който е Творец на целия свят, следователно и на светиите и на самите ангели. Православните почитат св. ангели като най-близки до Бога и най-свети духове, и светиите като „Божии приятели”, като първенци на Църквата, „написани на небесата”. Който не почита Божиите приятели, той оскърбява Самия Бог. „Който приема вас, казва Христос на св. апостоли, Мене приема, а който приема Мене, приема Тогова, Който Ме е пратил; който приема пророка, в име на пророк, ще получи пророческа награда, и който приема праведника, в име на праведник, ще добие праведнишка награда” (Мат. 10:40-41).

Сектант: 2. Поклонението на ангелите и светиите унижава Бога: „Аз Съм Господ, това е Моето име, и не ще дам славата Си другиму” (Исаия 42:8).

Православен: На кого „другиго” Бог не иска да даде Своята слава – това се вижда от по-нататъшните нарочно недочитани от сектантите Негови думи: „не ще дам Моята слава на другиго и хвалата Си на изтуканите”, сиреч на идолите. А за светиите Си Сам Господ казва, че Той ще им даде Своята слава: „И славата, която ми бе дал, Аз дадох там, за да бъдат едно, както Ние сме едно” (Иоан. 17:22). Както почитанието на приятелите на земния цар не го унижава, а го възвеличава, тай възвеличава и небесния Цар почитанието на „Неговите приятели”, св Божии угодници.

Сектант: 3. Словото Божие запрещава да се обръщаме с молитви към ангелите: „Никой преднамерено да ви не прелъсти със смиреномъдрие и служене на ангелите, като се впуска в онова, що не е видял, като безразсъдно се гордее с плътския си ум” (Кол. 2:18).

Православен: Тук се разбира не православното почитание на ангелите, а почитанието им от еретиците – гностици, които учили, че светът е създаден не от Бога, а от някакви по-висши отколкото Самия Христос ангели, тъй наречените „еони”, от които уж Сам Христос получил власт да прави чудеса. На тези „еони” еретиците сторили храмове, устройвали особени богослужения и учили, че не трябва дасе обръщаме с молитва към Бога или Христа, а само към „еоните”, т.е. в действителност към несъществуващи ангели („впускайки се в това, което не са видели”), чрез които като че ли не само светът е създаден, а се извършва и спасението на човеците. От такова служение на ангелите предпазва св. ап. Павел колосяните. Това езическо учение е съществувало чак до ІV век, поради което Лаодикийският събор (в 357 г.) постановил: „Не подобава на християните да оставят Божията църква и да си отиват, и ангели да именуват и да правят събрание. Това е отхвърлено. Поради това, ако някой се обърне към упражняващите се в такова тайно идолослужение, да бъде анатема, понеже е оставил Господа наш Иисуса Христа и е пристъпил към идолослужение” (Прав. 35). Безсмислено е след това да се обвинява Православната Църква в обоготворение на ангелите, които тя счита за Божии слуги (Евр. 1:14), „изпълняващи Неговата дума, като слушат гласа на словото Му” (Пс. 102:20).

Сектант: 4. Да се служи на „небесното воинство”, сиреч на ангелите, е запретено от Божието слово: „и да не би ти, като погледнеш на небето и видиш слънцето, месечината и звездите (и) цялото небесно воинство, да се прелъстиш, та да им се поклониш и да им послужиш, защото Господ, Бог твой, ги е отредил за всички народи под цялото небе” (Вт. 4:19). „И ще простра ръката Си върху ония, които върху покривите се покланят на воинството небесно” (Соф. 1:5).

Православен: Сектантите трябва да прочетат 15-ти стих на 4-та глава от Второзаконие до края и тогава щевидят, че под „небесно воинство” тук словото Божие разбира не ангелите, а небесните светила – слънцето, луната и звездите: „Защото Господ Бог Твой ги е отредил за всички народи под цялото небе”. Затова и пророк Исаия говори: „Подигнете очите си към висините небесни и погледайте, кой ги е сътворил? Той всичкитях ги нарича по име: поради голямото множество и велика сила, у Него нищо не липсва” (Ис. 40:26). Колкото сектантите и да вдигат очи към небесните висини, там те не ще видят ангели, защото те са безплътни, невидими духове. Ясно е, че под „воинство небесно” се разбират небесните светила, на които езичниците се покланят като на богове (сабеизъм). Православните християни не излизат през нощите на покривите на къщите си, за да им се кланят там и да им служат (Вт. 4:19), нито принасят жертви на ангелите, както правят езичниците: „и ония, които върху покривите се покланят на воинството небесно, и ония от покланящите се, които се кълнат в Господа и се кълнат в царя си” (Соф. 1:5). Само по невежество и злонамерено сектантите могат да обвиняват православните в такова идолопоклонство.

Сектант: 5. Ангелите и светиите сами са запрещавали да им се кланят човеците: „Когато Петър влизаше, Корнилий го посрещна, падна пред нозете му, и му се поклони. А Петър го подигна и каза: стани, и аз съм човек!” (Деян. 10:25-26). „И паднах пред нозете му да му се поклоня: но той ми рече: стой, не прави това! Аз съм съслужител твой и на твоите братя, които имат свидетелството Иисусово: Богу се поклони, защото свидетелството Иисусово е духът на пророчеството” (Откр. 19:10), „а той ми казваше: стой, не прави това! Понеже аз съм съслужител твой и на братята ти пророци и на ония, които пазят думите на тая книга. Богу се поклони” (22:9).

Православен: Думите на св. ап. Петър: „стой, и аз съм човек” – са в същия смисъл, както веднъж били казани от св. апостол Павел и Варнава на жителите на Листра, които ги сметнали за богове, слезли от небето на земята в човешки образ, и дори искали да им принесат жертви от докараните при градските врата волове: „Но апостолите Варнава и Павел, като чуха за това, разкъсаха дрехите си и, като се спуснаха в народа, гръмогласно казваха: „мъже, защо това правите? И ние сме подобострастни вам човеци” (Деян. 14:8-15). Също такъв случай произлязъл и в Малта, чиито чители, като видели, че св. ап. Павел без всякаква вреда за себе си отърсил в огъня увисналата на ръката му змия, „казваха, че той е бог” (Деян. 28:1-6). Езичникът Корнилий очевидно също е счел явилия се при него св. ап. Петър за бог и му отдал божеско поклонение, което, разбира се, апостолът отклонил, като му разяснил, че той „е също човек”.

Ангелът Божий отклонил поклонението на св. апостол Иоана по две причини: първо, когато видял ангела, св. Иоан „бил в дух” на пророчество (Откр. 1:10), т.е. в такова състояние, в каквото се намират светиите на небето, „които са равни на ангелите” (Лук. 20:36). И ангелът отклонил поклонението на св. Иоана като равен в това време нему „съслужител”, който имал в себе си „Иисусово свидетелство”, сиреч „дух на пророчество” (Откр. 19:10). Второ, във време на откровението св. Иоан е лицезрял Самаго Бога, Той виждал как му се покланяли светиите и ангелите (Откр. 4:10; 7:11; 19:4), и като чул повелението на ангела: „Поклонете се на Оногова, Който е сътворил небето и земята, и морето, и водните извори” (14:7), поразен от явяването на ангела, той се поклонил не на Бога, а нему, поради което ангелът казал: „Богу се поклони!” Защото е недостойно в присъствието на Твореца да се покланяме на твар, както е непристойно в присъствието на царя да оказваме висока чест не на него, а на служителя му.

А за това, че ангели и свети Божии угодници са приемали поклонение от човеци, говорят много места от Св. Писание. Тъй напр., на ангели се поклонили: Иисус Навин: „Той отговори: не, аз съм вожд на воинството Господне, сега дойдох (тук). Иисус падна ничком на земята, поклони се и му каза: какво ще заповяда господарят ми на своя раб? Вождът на воинството Господне каза Иисусу: събуй обущата от нозете си, понеже мястото, на което стоиш, е свято. Иисус тъй и направи” (И.Нав. 5:14-15). Родителите на Самсона: „Когато пламъкът почна да се издига от жертвеника към небето, ангел Господен се издигна в жертвения пламък. Като видяха това, Маной и жена мупаднаха ничком на земята” (Съд. 13:20). Давид и старейшините му: „Давид подигна очи и видя ангела Господен да стои между земята и небето с гол в ръка му меч, протегнат над Иерусалим; и падна ничком Давид и старейшините, покрити с вретище” (І Пар. 21:16). Също се покланяли на ангели пророците Валаам (Числ. 22:31) и Даниил (Дан. 8:17).

На светиите се покланяли: Авдий и петдесетникът на цар Охозия се поклонили на пророка Илия: „Когато Авдий вървеше по пътя, ето насреща му иде Илия: Той го позна, падна ничком и каза: ти ли си, господарю мой Илия?” (ІІІ Цар. 18:7; гл. ІV Цар. 1:13); на същия „се поклонили до земята” пророческите синове (ІV Цар. 2:15) и сунамитянката, майката на възкръсналото дете (4:37). На лицето си паднали и се поклонили на Даниила Навуходоносор (Дан. 2:46). Но сектантите нека знаят, че във всички тези многобройни случаи ни ангелите, ни светиите не отклонили, а приели подобаващото им поклонение от страна на човеците. Нека забележим, че сектантите не искат да се покланят на ангелите и светиите, а един на друг и особено на водителите си охотно се покланят.

 

ІІ.

 

Сектант: 6. Не трябва да се обръщаме към никого, освен към Христа, с молба да ходатайствува за нас пред Бога: „Чеда мои! Това ви пиша, за да не съгрешавате; и ако някой съгреши, то пред Отца имаме ходатай Иисуса Христа праведника” (І Иоан. 2:1); „Кой е, който осъжда? Христос иисус, който умря, но още и възкръсна, Който е и отдясно на Бога, Който и ходатайствува за нас” (Рим. 8:34; гл. Евр. 7:24-25; 9:15 и І Тим. 2:5-6).

Православен. Многобройни места от ветхозаветното и новозаветното Писание съвсем опровергават това сектантско заблуждение. Там се говори, че ангелите и светиите ходатайствували за грежните човеци пред Бога, и Господ слуша техните ходатайства и заради тях прощава грешниците и помага на хоратат в техните бедствия: „Прочее, пише св. ап. Павел, моля ви, братя, заради Господа нашего Иисуса Христа и заради любовта на Духа, да ми спомагате в молитвите си за мене към Бога, за да се избавят невярващите в Иудея, и за да бъде службата ми в Иерусалим благоприятна на светиите” (Рим. 15:30-31). „Защото не искаме, братя, да не знаете за нашата скръб, която ни постигна в Асия; понеже бяхме отегчени твърде много и вън от силите си, тъй че не се надявахме и живи да останем. Но сами в себе си носехме смъртната присъда, за да се не надяваме на себе си, а на Бога, Който възкресява мъртвите, Който ни избави от такава страшна смърт, и още избавя, и комуто се надяваме, че пак ще ни избави, като ни съдействувате и вие с молитва, та за подареното нам, о ходатайство на много лица, мнозина да възблагодарят за нас” (ІІ Кор. 1:8-11). „Братя, молете се за нас” (І Сол. 5:25). Светиите се молят за човеците не само когато живеят на земята, но и когато са вече на небето. Ако светиите, след като отидат на небето, престанеха да се молят за живущите на земята, то това би значело, че тяхната любов към тях е престанала; обаче истинската любов, според думите на апостола „никога не престава” (І Кор. 13:8). Ако се прекратеше любовта на ангелите и светиите към човеците, а следователно и молитвата за тях, то те биха престанали „да пребивават в Бога и Бог в тях” (І Иоан. 4:8, 16, 21), сиреч те биха се лишили от небесно блаженство в общение с Бога. Затова виждаме, че както за всеки човек, тъй и за всеки народ има на небето ангели, застъпници и ходатаи за тях пред Бога, а светиите „са равни на ангелите”, следователно и те се молят за людете: „Гледайте – казва Спасителят за децата – да не презрете едного от тия малките, защото – казвам ви – техните ангели на небесата винаги гледат лицето на Моя Отец небесен” (Мат. 18:10). За това, че всеки народ има свой ангел небесен ходатай и застъпник пред Бога, ето какво казва словото Божие: „не бой се, Данииле – казва ангелът на светия пророк – от първия ден, когато разположи сърцето си, да достигнеш разбиране и да се смириш пред твоя Бог, твоите думи бяха чути, и аз щях да дойда според думите ти, но князът на Персийското царство стоя срещу мене двадесет и един ден... Сега ще се върна, за да се боря с персийския княз; а кога изляза, ето, ще дойде гръцкият княз. Но аз ще ти обадя какво е начертано в истинското Писание; и няма никой, който би ме подъдржал в това, освен Михаил, вашият княз” (Дан. 10:11-21).

Когато евреите били във Вавилонския плен, пророк Захарий видял ангела, който се молил на Бога за техния народ със следната молитва: „Господи Вседържителю! До кога няма да се смилиш над Иерусалим и над градовете Иудини, на които Ти се гневиш ето вече седемдесет години? Тогава в отговор на ангела, който говореше с мене, изрече Господ слова благи, слова утешителни” (Зах. 1:12-13). Подобно видение видял и Иуда Макавей: той „видял Оня, бивши първосвещеник..., видял го, че с прострени ръце се моли за целия иудейски народ. След това се яви други мъж, украсен със седини и блясък, обкръжен с чудно и необикновено величие. И Оня казал: „този е братолюбецът Иеремия, пророк Божий, който много се моли за народа и за светия град (ІІ Мак. 15:12-13).

От тези места на книгите на пророците Даниил и Захарий и от книгата на Макавеите е ясно, че светиите и ангелите слушат на небето молитвите на хората, що живеят на земята и им идват на помощ със своето застъпничество пред Бога. Никой, който вярва в Св. Писание, не може да отрече това.

Св. ап. Петър, предвиждайки своята блика смърт и увещавайки християните да се държат твърдо о своята вяра, обещава да се моли за тях и след смъртта си: „Считам за справедливо – казва той – докле съм в тая телесна хижа, да ви подбуждам с напомняне, знаейки, че скоро ще оставя моята хижа, както и Господ наш Иисус Христос ми яви” (ІІ Петр. 1:13-15). В гръцкия оригинал и в славянския превод последната мисъл е изразена по-ясно: „Спудасо де ке екастоте ехин имас мета тин емин ексодон тин тутон мнимин пиисте”, „Потщуся же и всегда имяти вас по моем исход памят о сих творити”. Смисълът на думите на св. апостола Петра е такъв: „И когато умра, всякога ще се старая да си спомняте това”.

След толкова много свидетелства от Св. Писание, че ангелите и светите Божии угодници слушат на небето молитвите на човеците и се молят за тях пред Бога, само невярващят в словото Божие може да отрича молитвеното им почитание и призоваване.

 

ІІІ.

 

Сектант: 7. Безполезно е да се молим на светиите – казват адвентистите – защото те спят непробуден сън до всеобщото възкресение, нищо не чувствуват и не съзнават: „Живите знаят, че ще умрат, а мъртвите нищо не знаят, и вече няма за тях награда, понеже и поменът за тях е предаден на забрава, и любовта им, и омразата им и ревността им са вече изчезнали, и нямат вече дял довека в нищо, що се върши под слънцето. И тъй, иди, яж радостно хляба си и пий с радостно сърце виното си, щом Бог има благоволение към твоите работи. Във всяко време да ти бъдат дрехите бели, и да има винаги елей на главата ти. През всички дни на суетния си живот наслаждавай се от живота заедно с жената, която обичаш, и която ти е дал Бог под слънцето за всички твои суетни дни; защото това е твой дял в живота и в твоите трудове, с които се трудиш под слънцето” (Екл. 9:5-9). „Защото в смъртта няма спомен за Тебе; в гроба кой ще Те слави?” (Пс. 6:6; гл. Пс. 145:-3-4; 113:25-26; Иов. 14:12; Дан. 12:13).

Православен: Приведените от адвентистите места на Св. Писание се отнасят към живота на човека тук, на земята, „под слънцето”, а не на небето, и говорят за тълпата на умрелите, а не за техните души. Мъртвите телана човеците не взимат участие в нищо, което е „под слънцето” – ни в любовта, ни в ненавистта; умрелите в гроба нямат вече „нито работа, нито размишление, нито знание, нито мъдрост”, а на небето душите на светиите и на грешните човеци живеят разумен живот: те блаженствуват или страдат (Лук. 16), чувствуват, любят, молят се, ненавиждат злото и просят наказание за неизправимите и злите грешници на земята, за да се облекчи животът на гонените праведници. Това ясно е изразено в много места на Св. Писание, които съвършено опровергават разглежданетото заблуждение на сектантите: „Около осем деня подир тия думи, като взе със Себе Си Петра, Иоана и Иакова, възлезе на планината да се помоли. И когато се молеше, видът на лицето му се измени, и дрехата Му стана бяла, бляскава. И ето, двама мъже приказваха с Него, а те бяха Моисей и Илия: като се явиха в слава, те говореха за смъртта Му, с която щеше да свърши в Иерусалим” (Лук. 9:28-31; гл. Лук. 16 гл.; Откр. 4:10-11; 5:8-9; І Петр. 3:18-21 и др.).

В земята отива не духът на човека, а само неговото тяло. Духът, по думите на същия Еклисиаст, на когото се позовават сектантите, отива на небето, при Бога: „И ще се върне пръстта в земята – казва той – каквото си е била; а Духът ще се върне при Бога, Който го е дал” (Екл. 12:7).

Телата на човеците може да се забравят, но не и душите, особено на праведните. За техните души Св. Писание говори съвсем иначе, а не това, що учат адвентистите: „Във вечна памет ще остане праведникът” (Пс. 111:6); „семето им ще пребъде до века, и славата им не ще се изтреби; телата им са погребани в мир, и имената им живеят в родовете; народите ще разказват за тяхната мъдрост, а Църквата ще разглася тяхната хвала” (Сир. 44:12-14), защото „споменът за праведника ще пребъде благословен” (Прит. Сол. 10:7). Поради това и св. ап. Павел ни заповядва: „помнете вашите наставници, които са ви проповядвали словото Божие, и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им” (Евр. 13:7).

Сектант: 8. Светиите не са вездесъщи и не са всеведущи и затова не могат на небето да чуят нашите молитви.

Православен: Че светиите не са вездесъщи и не са всезнаещи, това е вярно. Знае всичко само Бог; само Той „изпитва всичките сърца и знае всички движения на мисълта” (І Пар. 28:9; І Кор. 2:11), на осеняваните от Божията благодат и пребиваващите в Бога светии още тук, на земята, получават особен Божи дар на прозорливост, неограничена ни от пространство, ни от време. Примери за това има много в Св. Писание, напр. от живота на прор. Ахия: „В онова време се разболя Иеровоамовият син Ахия. И Иеровоам рече на жена си: стани и се преоблечи, за да те не познаят, че си Иеровоамова жена, па иди в Силом. Там е пророк Ахия, който ми предрече, че ще бъда цар на тоя народ. Вземи със себе си (за Божия човек) десет хляба, питки и гърне мед, па иди при него; той ще ти каже какво ще стане с детето. Иеровоамовата жена тъй и направи: стана, отиде в Силом и влезе в къщата на Ахия. Ахия вече не можеше да вижда, защото очите му бяха станали неподвижни от старост. И Господ рече на Ахия: ето Иеровоамовата жена иде да те пита за сина си, понеже е болен; кажи й тъй и тъй; тя ще дойде преоблечена. Ахия, като чу шум от краката й, когато влезе през вратата, каза: влез, Иеровоамова жено; защо ти трябваше да се преобличаш? Аз съм страшен пратеник до тебе” (ІІІ Цар. 14:1-6); гл. за прор. Елисея: ІV Цар. 6:8-12 и 5:25-27, или за ап. Петра: Деян. 5:1-11).  Без да говорим за тов, че светиите преди стотици и хиляди години са предсказвали такива събития, които после се изпълнили с буквална точност. Тъй напр. Яков предсказал, че до идването на Месия Христа князете на Израилския народ ще бъдат само то Юдиното коляно (Бит. 49:10); пророците предсказали времето и мястото, където се родил Иисус Христос (Дан. 9:24-27); Мих. 5:2), раждането Му от пречиста Дева (Исаия 7:14), много обстоятелства от земния Му живот (Аг. 2:6-9; сравни Зах. 9:9; Пс. 21:19); страданията и смъртта Му на Кръста (Ис. 5:3 гл.; ср. Иоан. 18 гл. и 19:24; Зах. 12:10; ср. Иоан 19:34 и др.). Всички тези пророчества с удивителна точност се сбъднали и ни убеждават, че знанието на светите Божии угодници няма обикновените за хората граници ни във време, ни в пространство, защото Сам Бог им открива и настоящето, и бъдещето, и тайните на човешкото сърце.

Св. ангели също не са вездесъщи и всезнаещи, обаче, живеейки на небето, те, както вече видяхме, знаят живота на всяка поверена тям душа и на всеки поверен им народ, слушат техните молитви, ходатайствуват за тях пред Бога (Евр. 1:14) и се радват за всеки каещ се грешник (Лук. 15:10). А светиите на небето „са равни на Божиите ангели”, селдователно – обладават еднакво знание и еднакво право да ходатайствуват пред Бога за живеещите на земята, които просят тяхната помощ и застъпничество.

 

ІV.

 

Сектант: 9. Светиите се молят на небето само за наказанието на грешниците: „А когато сне петия печат, видях под жертвеника душите на закланите за словото Божие и за свидетелството, що имаха; и викаха с висок глас, думайки: докога, Владико светий и истинский, не ще съдиш и не ще отмъстяваш за нашата кръв на ония, които живеят на земята?” (Откр. 6:9-10).

Православен: Нечестиво е да мислим, че светиите нямат дух на любов, а имат само дух на мъст. Молитвата на светиите за наказанието на злите е дело на любов и справедливост към страдащите праведници: ако злите на земята бъдат наказани, то благочестивите ще престанат да търпят от тях злини и притеснения и по-лесно ще устройват своето вечно спасение. Справедливостта изисква наказанието на злите не само в бъдещия, но и в сегашния живот. Нека забележми, че това място от Откровението опровергава сектантите, които твърдят, че светиите на небето не знаят какво става на земята: ако светиите се молят на небето за наказанието на злите жители на земята, то те знаят кой живее благочестиво и кой продължава да живее неразкаяно.

Сектант: 10. Ние не се молим на светиите, защото не знаем преди всеобщия съд кого ще причисли Бог към лика на светиите: „И Той ми рече: „както не можеш да издириш и да познаеш онова, що е в морското дълбине, така никой на земята не може да види Моя Син, нито ония, които са с Него, освен през време на деня Му” (ІІІ Ездр. 13:52).

Православен: Думите на Ездра имат значение във Ветхия Завет, когато светиите още не били прославени, понеже още не били избавени чрез Кръвта на Христа от греха на проклятието. Сега думите на сектантите не са нищо друго освен лукави речи, тъй като те четат книгата на Сираха, четат и посланието на св. ап. Павла към евреите; а в тези книги са изброени много светии (Сир. 40:50 и Евр. 11). Те знаят имената и на новозаветните светии: Иоаким и Анна, Захарий и Елисавета, пророчица Анна и праведният Симеон, първомъченик Стефан и др., знаят имената и на св. апостоли, обаче, не им се молят. Белезите на светиите са: светостта на техния живот на земята и благодатният дар на знания и чудеса през време на техния живот и след смъртта им: „Илия биде скрит във вихрушка, - и Елисей се изпълни с неговия дух, и в своите дни пред княз не трепереше, и никой го не надмина; нищо го не надделя, и след неговата смърт тялото му пророчествуваше. И приживе вършеше той чудеса, и след смъртта делата му бяха чудни” (Сир. 48:12-15; 48:22-23; І Цар. 28; ІV Цар. 13:20-21 и Евр. 11:35-39). Правото да признае въз основа на тия белези един или друг Божи угодник за светия принадлежи на Христовата Църква, в която всякога пребъдва Дух Светий (Иоан. 14:16), Който я наставлява на „всяка истина” (16:13), и която е „Църква на живия Бог, стълб и крепило на истината” (І Тим. 3:15). Затова оня, който не признава за светии онези, които Църквата е признала, се противи на Св. Дух, а спрямо нейните членове той е все едно като езичник и митар: „ако ли пък не послуша тях, обадѝ на Църквата; но, ако и Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:17).

Сектант: 11. Защо при различни нужди се обръщаме към различни светии, а не общо към всички безразлично?

Православен: Защото на Самаго Бога е угодно да надари светиите още приживе с различни, а не с еднакви дарове: „А за духовните дарби не искам, братя, да не знаете. Знаете, че, когато бяхте езичници, вие се влачехте при немите идоли, като да ви водеха. Затова ви обаждам, че никой, който говори чрез Дух Божий, не казва анатема на Иисуса, и никой не може да нарече Иисуса Господа, освен чрез Духа Светаго. Има различни дарби, ала Духът е един и същ” (І Кор. 12:1-4); затова и между светиите „всеки има своя дарба от Бога – един тъй, други инак” (7:7). Тъй и в растителния свят има много целебни треви; но всяка от тях е полезна само при известна болест, защото това тъй е угодно на Бога.

Сектант: 12. Всички светии са измежду монастие, а от простия народ няма. Очевидно монасите сами себе си възвеждат в светии.

Православен: Не е истина! Светии има от всички съсловия: има царе и царици: св. св. Константин и Елена (21 май), св. цар Борис (2 май), има князе: св. Владимир (15 юли), св. Александър Невски (30 август) и др.; има военни: св. Георги Победоносец (23 април/6 май), св. Димитрий Солунски (26 октомври) и др.; има селяни: св. Иоан Устюжки (28 май), градинари: св. мъч. Конон (5 март), пчелари – св. Саватий (19 септември) и Зосима (4 януари); овчари: св. мъч. Власий (3 февруари) и пр.

Че повечето от светиите са били монаси, в това няма нищо удивително, защото отреклите се от света с всичикте му грижи и изкушения, посветили своя живот на Бога по-лесно могатда се съсредоточат в себе си и да работят за своето спасение, отколкото миряните, заети повече със светски работи. Но да твърди, че светии има само монаси, може само онзи, който не е чел историята на светиите или който говори така „поради своята дързост” (Вт. 18:22).

Сектант: 13. Православните почитат особено св. Николай, а той бил човек жесток, понеже е известно, че на събора той ударил плесница на Арий.

Православен: За необикновената доброта на светителя Николай, за този „образ на кротостта” знае целият християнски свят. Той нанесъл на Арий удар заради необикновената дръзка хула срещу Сина Божий. Св. Николай, поради кощунството на Арий, излязъл вън от себе си и ударил дръзкия кощунственик – еретик, но за това той бил лишен от епископство, докато Сам Христос и Божията Майка не го възстановили отново.

Св. ап. Петър също „ударил първосвещеническия слуга и отсякъл дясното му ухо”, за да защити Христа (Иоан. 18:10), но не бил лишен от апостолското достойнство; той дори се отрекъл от Христа, но със сълзи на покаяние (Лук. 22:62) получил прощение. Пък и според Словото Божие – кощунствениците и богохулниците трябва да бъдат наказани, „за да се научат да не богохулствуват” (І Тим. 1:20); „ако накажеш кощунника – казва Премъдрият – и простият ще стане благоразумен” (Прит. 19:25). Ето защо и Сам Христос изгонил с бич от храма нарушилите светостта му (Иоан. 2:14-17).

Сектант: 14. Св. Николая почитали еретиците николанти и ония, които го почитат, се оприличават на тях: „Но ти имаш това добро, че мразиш делата на николаитите, които и Аз мразя. Тъй и ти имаш някои, които държат николаитското учение, което мразя” (Откр. 2:6 и 15).

Православен: Само невежественият и незнаещият нито историята на Църквата, нито житието на св. Николай може да отъждествява еретиците николаити, последователи на някой си Николай, който се появил в Ефеската църква през време на св. Иоан Богослов в края на първи век, с православните християни, които почитат св. Николай, епископ Мирликийски, роден в 257 г. Св. ап. Иоан не можел да изобличава нероден още човек, и думите му не са били пророчески, понеже той говори направо: „Ти имаш (а не ще се появят) някои, които държат николаитското учение” (ст. 15).

 

V.

 

След като разгледа възраженията на сектантите, мисионерът минава към втората, полемическата част на диспута, като им мпредлага последователно следните въпроси:

1) Вярват ли сектантите в думите на Христа и на Еклисиаста, че душите на праведниците „отиват при Бога”? (Екл. 12:7), „в Авраамовото лоно” (Лук. 16:22) и не спят там, а живеят съзнателен, разумен живот? (вж. текстовете в т. 7).

2) Вярват ли сектантите, че св. ангели слушат на небето молитвите на молещите се на земята и ходатайствуват за тях пред Бога, - както за отделни човеци, тъй и за цели народи, връчени тям? (вж. т. 6).

3) Вярват ли в думите Христови, че светиите са „приятели” и „равни на ангелите, синове Божии”? (Иоан. 15:14-15 и Лук. 20:36), и затова, както и ангелите, слушат нашите молитви и имат право да ходатайствуват за нас пред Бога? (вж. т. 6).

4) От Св. Писание се вижда, че праведниците трябва да имат вечна памет сред човеците, че Църквата трябва „да им въздава хвала”, поради което и св. ап. Павел заповядва „да помним нашите наставници и, като имаме пред очи свършека на техния живот, да подражаваме на тяхната вяра” (Евр. 13:7). Такива праведници и наставници са за нас: светите праотци, отците, пророците, св. Богородица, апостолите, мъчениците за Христа и всички светии на Христовата Църква. Сектантите изпълняват ли Словото Божие за почитане на светиите? В какви свои молитви и песни ги възпоменават те и им въздават хвала, или ги облажават? Ако сектантите не вършат това, то те не слушат и не изпълняват Словото Божие, а затова и не могат да се наричат последователи на Христа: „Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от васа, от Мене се отмята; а който се отмята от Мене, отмята се от Оногова, Който Ме е партил” (Лук. 10:16).

5) Посочете поне едно място в Св. Писание, където Господ да е казал направо: „Ни към Моите ангели, ни към Моите приятели – светиите – не се обръщайте с молитви, не ги възхвалявайте, не ги облажавайте и никак не ги почитайте!”

 

Учениците и приемниците на апостолите и светите отци и учители от първите векове на Църквата учили за почитанието и молитвеното обръщение към ангелите и светите Божии угодници съвсем не тъй, както нашите сектанти.

Св. Ерм, мъж апостолски, учи, че ангелите наблюдават целия свят и Църквата и живота на всеки човек, когото те съпровождат и в задгробния живот .

Св. Дионисий Ареопагит пише: „Молитвата на светиите още през живота, а още повече след смъртта, принася полза само на достойните за молитвите на светиите” .

В древните литургии на св. ап. Петра, ап. Якова и евангелист Марка има молитви, в които се прославят и се призовават на помощ ветхозаветни и новозаветни светии .

Св. Юстин Мъченик пише: „Ние почитаме както Бащата на правдата, тъй и дошлия от Него Син заедно с воинството на следващите Го и уподобяващи се Нему благи ангели и открито преподаваме това на всекиго, който желае да се научи тъй, както сами ние сме научени” .

Очевидците на страдалческата смърт на св. Игнатий Богоносец († 106 г.) тъй говорят за него: „Като се върнаха вкъщи със сълзи, имаха всенощно бдение и много молиха Господа с коленопреклонение и моление чрез случилото се да укрепи слабите и, възпявайки Бога, Подателя на благата, облажаваха светията и си отбелязаха деня и часа, та събирайки се във време на неговото мъченичество, да имат общение с подвижника и доблестния Христов мъченик” .

В мъченическите актове един очевидец на смъртта на сцилитанските мъченици, пострадали за Христа в 200 год. пише за тях: „Починаха Христовите мъченици в месец юлий, в 17-я ден и ходатайствуват за нас пред Господа Иисуса Христа” .

За почитанието и молитвеното призоваване на ангелите и светиите учат твърде много свети отци и учители на древната църква: Атинагор, Тертулиян, св. Киприян, св. Григорий Чудотворец, св.св. Василий Велики, Григорий Богослов, Иоан Златоуст и др.

А Седмият вселенски събор постановил: „Също възторжено възприемаме и Господните и пророческите изречения, с които сме научени да почитаме и величаем първо, собствено и истинно Богородица, по-висша от всички небесни сили, а също и светите ангелски сили, блажените и всехвални апостоли и пророци, славните и победоносни подвизали се за Христа мъченици, светите и богоносни учители с всички преподобни мъже и да просим тяхното ходатайство, тъй като те могат да ни приближат при Царя на всичките Бога, разбира се, ако ние пазим Неговите заповеди и се стараем да живеем добродетелно”.

 

Заключение.

 

Реч към сектантите: отричайки почитанието и молитвеното призоваване на ангелите и светиите, те не само нарушават Словото Божие, но и се лишават от могъществената помощ и молитвите на небожителите, стоящи пред Престола Божий, за техните грехове.

Към православните: във всички нужди, скърби и прегрешения да се молим за ходатайството на св. ангели и „първенците на Църквата, написани на небесата”, на „приятелите Божии”, като помним, че „голяма сила има усърдната молитва на праведника” (Як. 5:16).

 

-----------

 

VІІ.

 

За почитанието на св. мощи и други останки на

Св. Божии угодници.

 

Сектантите не признават почитанието на св. мощи на следните основания: 1) Почитанието на мощите, казват те, е идолопоклонство, запретено от първата и втората заповеди Божии; 2) никакви нетленни мощи не може да има, защото, според Словото Божие, всички човеци след смъртта си трябва да се обърнат в прах; 3) докосването до телата на умрелите, казват адвентистите, осквернява човека, още повече – когато ги целуват; 4) мощите не могат да вършат чудеса, нито да прославят Бога; 5) Сам Христос е запретил почитанието на мощите; 6) нетлението на някои тела на умрели е в зависимост от климатическите или почвените условия; 7) мощи има само от монаси.

На всички тези и някои други възражения на сектантите против почитанието на св. мощи мисионерът трябва да отговори на основание на словото Божие и да посочи исторически факти.

Но преди диспута за почитанието на св. мощи трябва непременно да има предвид оная съвсем лъжлива представа за мощите, която имат много вярващи не само измежду простия народ, но дори и от висшите класи, именно: под мощи разбират всецяло и неприкосновено запазените тела на св. угодници Божии и като видят после изтлелите в някои свои части тела на светии, а особено като видят само някои части от техните тела или само техните кости, вярващите човеци, които нямат правилно понятие за св. мощи, често дохождат до известно недоумение и смущение, което се свършва понякога с известно религиозно разочарование и съмнение, а понякога и с отричане почитанието на св. мощи. Затова във встъплението трябва преди всичко да се даде правилно понятие за св. мощи.

 

Встъпление

 

Св. мощи се наричат нетленните тела на св. Божии угодници, части на техните тела или пък техни кости и даже частици от костите им, чрез които Бог чудесно е проявявал и проявява Своята могъща сила за Своя прослава и за прослава на Своите св. угодници, за да помогне на християните в техните душевни и телесни недъзи и бедствия и, за да ги убеди и укрепи в истинността и спасителността на православната им вяра. Еднакво със св. мощи християните почитат и други останки на светиите, напр. запазените дреха и пояс на св. Богородица, дрехи на светии и други останали от тях предмети, чрез които Господ е проявил и проявява в чудеса своята всемогъща сила.

„Бог е създал човека за нетление – учи премъдрият Соломон – и го направи образ на Своето вечно битие, но по завист от дявола смъртта влезе в тоя свят” (Прит. Сол. 2:23-24; Бит. 2:17). Също учи и св. ап. Павел, казвайки: „както чрез един човек грехът влезе в света, и чрез греха смъртта, по такъв начин и смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха” (Рим. 5:12 и 17), „защото платката, що дава грехът, е смърт” (6:23).

След изкуплението на човеците от греха чрез кръстната смърт на Спасителя, човешките тела, по-рано греховни, сега според светостта на човешкия живот се освещават от благодатта на Св. Дух, стават Негово жилище чрез приеманите св. таинства, особено чрез св. тайнство Причащение, в което Сам Христос най-тясно се съединява с душата и тялото на човека: „Който яде Моята Плът и пие Моята Кръв, пребъдва в Мене и Аз в него” – учи Спасителят (Иоан. 6:56). „А който се съединява с Господа, е един дух с Него” (І Кор. 6:17), поради което св. апостол казва на християните: „Нима не знаете, че телата ви са Христови членове?” (І Кор. 6:15); „или не знаете, че тялото ви е храм на Духа Светаго, Който живее във вас и Когото имате от Бога?” (6:19). Затова човеците, колкото са по-свети по живот и колкото повече и по-често участвуват в благодатта Божия в св. таинства на Църквата, толкова повече техните тела се очистват от греховете, одухотворяват се и толкова повече служат за храмове на Св. Дух, като се освобождават заедно с това – в степен угодна Богу – и от тление, което е последствие от греха.

Както обожественото пречисто тяло на Христа правило велики чудеса дори чрез носената от него дреха (Лук. 5:12-13; 8:43-48; Мат. 14:36), тъй и чрез телата на светиите Господ е правил велики чудеса (Деян. 5:12; 14:3) и не само чрез телата, а и чрез техните одежди, които се освещавали от техните тела. „И взе Илия кожуха си, сви го и удари с него по водата, и тя се раздели на тъй и на тъй, и преминаха двамата по сухо” (ІV Цар. 2:8; гл. ІV Цар. 2:15; Деян. 19:11-12).

Телата на св. угодници, проникнати от благодатта на Св. Дух, Който обитавал в тях, остават негови храмове и след смъртта им, и вършат велики чудеса: „Умря Елисей и го погребаха. И на другата година моавски пълчища нахлуха в страната. И ето, когато пограбваха един човек, погребвачите, като видяха това пълчище, хвърлиха тоя човек в Елисеевия гроб, и той, като падна, добря се до Елисеевите кости, оживя и се изправи на нозете си” (ІV Цар. 13:20-21; гл. Сир. 48:12-15).

Фактът, че и в наше време в Православната Църква съществуват св. мощи на Божии угодници и чрез тях стават всенародно и с неоспорима достоверност велики чудеса, сведетелстввува най-нагледно и убедително за истинността на нашата Православна Църква и за това, че в нея пребивава Св. Дух, според обещанието на Спасителя: „А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина; защото от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе, и ще ви възвести бъдещето” (Иоан. 16:13). Отсъствието пък на мощи на светии и на чудеса във всички протестантски общества не по-малко нагледно и убедително свидетелствува, че те са безблагодатни, без Св. Дух, че те, както говори св. ап. Павел, „са се отметнали от Христа, отпаднали от благодатта” (Гал. 5:4).

Ако Словото Божие, както видяхме, ясно учи, че телата и дори дрехите на св. Божии угодници и през живота и след смъртта им са храмове на Св. Дух и правят по волята на Бога и с Неговата сила и в нашето многогрешно време велики и неоспорими чудеса пред очите на многобройни люде, то защо вие, сектантите, упорствувате против свидетелството на словото Божие и против извършваните с неоспорима достоверност чудеса, отричайки почитанието на св. мощи?

 

Диспут

 

Сектант: 1. Почитанието на мощите е идолопоклонство, запретено от първата и втора заповеди Божии: „Тогава Бог изрече (към Моисея) всички тия думи като каза: Аз съм Господ, Бог твой, Който те изведох от Египетската земя, от дома на робството; да нямате други богове, освен Мене. Не си прави кумир и никакво изображение на онова що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служѝ, защото Аз съм Господ Бог твой, Бог ревнител, Който за греха на бащи наказвам до трета и четвърта рода децата, които Ме мразят” (Изх. 20:1-5).

Православен: Да се сравнява почитанието на св. мощи с идлопоклонство, това значи да се говорят празни думи, защото сектантите сами добре знаят, че православните не считат мощите за богове, а вярват в Единния Истинен Бог. На това лъжливо обвинение ще им отговорим с думите на блаж. Августин: „Нашите чудеса – казва той – извършват мъчениците или, по-добре, Сам бог по молитвите или при съдействието на мъчениците, за да се укрепим във вярата, че те не са наши богове, а имат заедно с нас един Бог. Те (езичниците) на своите богове строили храмове, въздигали олтари, поставяли жреци, принасяли жертви, а ние на своите мъченици не въздигаме храмове като на богове, а строим надгробни паметници като на умрели човеци, чиито души живеят в Бога, и въздигаме там олтари, на които принасяме жертва не на мъчениците, а на Единия техен и наш Бог” .

Телата на светиите, според учението на Божието Слово, са храмове на живеещия в тях Св. Дух: „Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?” (І Кор. 3:16; гл. 6:19). Затова сектантите трябва да си спомнят и други думи на апостола: „Каква прилика между Божия храм и идолите?” (ІІ Кор. 6:16) – Никаква!

Сектант: 2. Не само не бива да целуваме мощите, но не бива и да се докосваме до тях, понеже са тела на умрели: „и до никакъв мъртвец не бива да се доближава: не бива да се осквернява с допиране дори до умрелия си баща и до майка си” (Лев. 21:11; гл. Числ. 19:11; 9:6).

Православен: Телата на ветхозаветните люде, които се намирали под греха и проклятието, са били нечисти; обаче не са такива телата на всички човеци; телата на праведниците били почитани за светиня. Ако телата на Енох и Илия били нечисти, то те не биха били взети живи на небето, защото там „не ще влезе нищо нечисто” (Откр. 21:27). Почитайки телата на умрелите, евреите с голямо тържество пренесли костите на патриарх Яков в Ханаанската земя (Бит. 50:1-13). Моисей взел със себе си от Египет костите на патриарх Иосиф (Изх. 13:19); цар Иосия изказал почитание на костите на „човека Божий” и на един пророк от Самария: „Иосия попита: какъв е тоя паметник, който виждам? Отговориха му градските жители: това е гробът на Божия човек, който дойде от Иудея и възвести туй, което ти вършиш над Ветилския жертвеник. И той каза: оставете го на мира, никой да не безпокои костите му. И запазиха костите му заедно с костите на пророка, който бе дошъл от Самария” (ІV Цар. 23:17-18). Сам Бог прославил тялото на пророка Елисея,  което „пророчествувало и след смъртта му” (Сир. 48:14), прославил и костите му, чрез които Той възкресил един мъртвец: „Умря Елисей и го погребаха. И на другата година моавски пълчища нахлуха в страната. И ето, когато погребваха един човек, погребвачите, като видяха това пълчище, хвърлиха тоя човек в Елисеевия гроб, и той, като падна, допря се до Елисеевите кости, оживя и се изправи на нозете си” (ІV Цар. 13:20-21). Нима може нечистото да прави Божии чудеса и даже да дава живот на умрели? Нима могат телата не само на светиите, а и на обикновените християни, изкупени от Христа, приели в таинствата благодатта на Св. Дух, съединени в Причащението с Христа, да бъдат нечисти, когато самото Слово Божие казва за тях: „Не знаете ли, че тялото ви е храм на Духа Светаго, който живее във вас и Когото имате от Бога? (І Кор. 6:19). „Защото вие сте скъпо купени. Затова прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии” (20 ст.).

Очевидно, сектантите не знаят това, и напълно са приложими към тях думите на св. апостол: „И тъй, ако вие с Христа умряхте..., защо като живеещи в света допускате да ви налагат постановления „не се докосвай, не вкусвай, не пипай... според човечески заповеди и учения?” (Кол. 2:20-23).

Имайки предвид привеждания от сектантите ветхозаветен закон, който запрещавал да се докосват до умрелите, на сектантите можем да кажем и следното: всеки от тях или е имал умрял в своята къща, или пък е бил в къща, където е лежал покойник; мнозина от тях не само са се докосвали до умрелия, а и са го целували, без да се мият след това, съгласно ветхозаветния закон, два пъти в седмицата „с очистителна вода”, примесена с пепел от червена телица, без да си изперат дрехите, да поръсят с исоп своите къщи и пр. и въпреки това те не са били изтребени от това (Числ. 19:1-22). Защо след това да се прилага към почитанието на св. мощи ветхозаветният закон за докосване на умрелите, нямащ никакво значение за нас, християните, когато живеем вече не под закона на Моисея, а под благодатта на Христа?

Сектант: 3. Никакви мощи не може да има: телата на всички човеци след смъртта им трябва да се обърнат в прах: „с пот на лицето си ще ядеш хляба си, докле се върнеш в земята, от която си взет; защото пръст си, и в пръст ще се върнеш” (Бит. 3:19). „и ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал” (Екл. 12: 7; гл. І Кор. 15:36-42). Нетлението на мощите противоречи на законите на природата: всяко живо същество трябва най-после да умре и се обрича на тление.

Православен: „Законът”, учи св. апостол, „е поставен не за парведника”, а за грешните (І Тим. 1:9). И законът на тлението не е общ закон за всички човеци: Енох и Илия не се подвръгнали на тление, а заради великата си светост били взети живи на небето (Евр. 11:5; Бит. 5:24; ІV Цар. 2:1-2); не изпитало тление и тялото на Божията Майка, възнесено от ангелите на небето след смъртта й, както свидителствува за това Св. Предание на Църквата; не изпитват съвършено тление, в което всеки от нас може да се убеди лично, и онези свети Божии угодници, чиито тела запазва Сам Бог и сега в такава степен на нетление, в каквато Нему е угодно. Затова и думите на св. ап. Павла: „това, що сееш, не ще оживее, ако не умре”, не се отнася към всички люде. Най-добро и неопровержимо доказателство за това служи самото съществуване на чудотворните мощи. На невярващите сектанти всеки православен може да каже едно: Не отричай това, що е, но което ти не си видял или не искаш да видиш, а „дойди и виж!” (Иоан. 1:46) и ще се убедиш в съществуването на нетленните св. можи и извършваните чрез тях Божии чудеса и „не бъди невярващ, а вярващ” (Иоан. 20:25-27).

Законите на природата управлява Създалият ги Бог, Който може да ги измени или насочи в известни случаи тъй, както Му е угодно. Господ, Който е възкресил мъртви и съживил завонялото тяло на Лазаря, е в сила да направи нетленни и телата на умрелите Си „приятели” за Свое и тяхно прославяне, за укрепване на немощните във вярата и за помощ на страдащите люде; „За човеците това е невъзможно, ала за Бога всичко е възможно” (Мат. 19:26), и лъжемъдруването на сектантите най-добре се опровергава от самото съществуване на нетленни мощи.

Сектант: 4. „Плът и кръв не могат да наследят Царството Божие” (І Кор. 15:50); затова и онези, чиито тела са нетленни, не ще видят царството небесно, ако не се обърнат в прах. Затова Моисей и Стефан били погребани, а не оставени на земята: „И умря там Моисей, раб Господен, в Моавската земя, според думата Господня; и погребаха го в долината на Моавската земя, срещу Ветфегор, и дори до днес никой не знае де е погребан” (Втор. 34:5-6; гл. Деян. 8:2).

Православен: Да, светиите ще влязат в Царството небесно не с нетленните си тела, не с мощите, които сега се пазят: св. мощи все пак са земни тела: „Има тела небесни и тела земни, ала друг е блясъкът на небесните и друг на земните” (І Кор. 15:40), и те трябва да се изменят в „небесни”, техните „душевни” тела (ст. 44) ще трябва да се изменят в тела „духовни” (ст. 44); тогава, когато „всички ние ще се изменим в един миг, при последната тръба” (ст. 51, 52), ще се изменим в подобие на духовното тяло на възкръсналия Христос „и както сме носили образа на земния (Адама), тъй ще носим образа на небесния”, т.е. Христа (І Кор. 15:49). Всемогъщият Бог, Който е създал от нищо целия свят, еднакво може „при последната тръба” да възсъздаде като „духовни тела” и обърналите се в прах и нетленно почиващите тела на човеците. Тялото пък на Моисея, прославено още, когато той бил жив, със сияние на славата Божия тъй, че израилтяните не можели да гледат на него (Изх. 34:29-35), било след смъртта му скрито от израилтяните, защото, както обяснява св. Иоан Златоуст и друг св. отци на Църквата, постоянно склонните към идолопоклонство евреи можели да го обоготворят и да му се покланят като на Бог, особено като си спомнят всички извършени от него велики чудеса в Египет и в пустинята. Дяволът затова и спорил за тялото на Мисея с архангела Михаила, че искал да открие на евреите мястото, където било погребано тялото на Моисея, за да го извадят от земята и да му се кланят като на Бог; но архангелът казал на врага на човешкия род: „да ти забрани Господ” (Юд. Ст. 9). Последното обстоятелство дава основание да се мисли, че и прославеното през живота тяло на Моисея, след смъртта му оставало нетленно; защото дяволът не би спорил с архангела Михаила за превърнатото в прах Моисеево тяло, понеже в такъв случай той не би имал с какво да съблазни евреите в идолопоклонство.

А мощите на погребания св. Стефан били извадени от християните из земята след прославянето им от Бога с чудеса. И сега Св. Църква погребва телата на всички светии и ги изважда от земята за чествуване от християните само след като те бъдат нееднократно и всенародно прославени чрез велики Божии знамения и чудеса.

Сектант: 5. Сам Христос е запретил почитането на мощите: „Горко вам, книжници и фарисеи, лицемери, задето зидате гробници за пророците, украсявате паметниците на праведните” (Мат. 23:29).

Православен: Христос никога не запрещавал да почитаме мощите на св. Божии угодници, защото израилтяните дълбоко уважавали и почитали гробовете и паметниците на свети човеци (ІV Цар. 23:8). В привежданите от сектантите думи Христос изобличава лицемерието на евреите, които убивали пророците – изобличители на техния нечестив живот, а после строили в тяхна чест паметници, което се вижда от по-нататъшните думи на Христа, които сектантите замълчават: „да бяхме в дните на нашите бащи, казвали книжниците и фарисеите, не щяхме да станем техни съучастници в проливането кръвта на пророците”; а Христос, изобличавайки тяхното лицемерие, им казва: „Ето Аз пращам при вас пророци, и мъдреци, и книжници; и едни ще убиете и разпнете, а други ще бичувате в синагогите си и ще изгонвате от град в град” (Мат. 23:29-34).

Сектант: 6. Ще настане време, когато мощите на светиите ще бъдат изхвърлени по цялата земя: „В него време, казва Господ, ще изхвърлят из гробовете костите на царете на Иуда, и костите на князете му, и костите на свещениците, и костите на пророците, и костите на жителите иерусалимски; и ще ги разхвърлят пред слънцето и месечината и пред цялото небесно воинство , които са те обичали, на които са служили и след които са ходили, които са търсили и на които са се покланяли; те не ще ги съберат и не ще ги погребат: те ще бъдат тор на земята” (Иер. 8:2).

Православен: Това грубо кощунство на сектантите се опровергава от предходната 7 глава на прор. Иеремия, от която виждаме, че ще бъдат изхвърлени костите на царете на Иуда и князете му, и на ветхозаветните свещеници, а не на християнските светии, и че те ще бъдат изхвърлени заради идолопоклонството им: „Защото синове на Иуда вършат зло пред Моите очи, казва Господ, поставиха своите гнусотии в дома, над който е призовано Моето име, за да го осквернят; и наредиха оброчища на Тофет в долината на Еномовите синове, за да изгорят в огън синовете си и дъщерите си, което не съм заповядал и което на ум не Ми е идвало” (Иерем. 7:30-31). Пророчеството на Иеремия се изпълнило при цар Иосия, който разрушил построените от евреите капища и жертвеници, унищожил идолите и осквернил извадените от гробовете кости на идолопоклонците, а за костите на „Божия човек” е казал: „оставете го на мира, никой да не безпокои костите му. И запазиха костите му и костите на пророка, който бе дошел от Самария” (ІV Цар. 23:1-18).

Безразсъдно е да отнасяме мястото на Св. Писание, което говори за съдбата на умрелите ветхозаветни идилопоклонци, към телата на св. Божии угодници, за които прем. Сихар тъй говори: „Да процъфтят костите им от своето място” (Сир. 49:12), а Словото Божие потвърждава: „Той пази всички негови (на праведника) кости; ни една от тях не ще се съкруши” (Пс. 33:21).

Сектант: 7. Умрелите, а още повече мощите, не могат да прославят Господа: „От мъртъв, като от несъществуващ, няма прослава: живият и здравият ще възхвали Господа” (Сир. 17:25-26).

Православен: От предидущия (24-ти) стих се вижда, че тук се говори за ветхозаветните умрели, които още не са били изкупени с Христовата Кръв, и се намирали в ада, където, разбира се, няма прославяне на Бога, а имало само мъчително очакване на Избавителя Христа: „понеже и Христос, за да ни заведе при Бога, веднъж острада за греховете ни, праведник за неправедните, бидейки умъртвен по плът, но оживял по дух, с който Той, като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница, и които някога се не покориха, когато Божието дълготърпение ги очакваше, вдните на Ноя, при строенето на ковчега, в който малцина, сиреч осем души, се избавиха от водата” (І Петр. 3:18-20). Ето защо Сирах говори: „Кой ще възхвалява Вишния в ада вместо живущите и прославящите Го?” – А след това пояснява: „от мъртвия като от несъществуващ няма прослава”, сиреч, на земята няма прославяне. А в Новия Завет праведните, изкупените от греха, след победата на Христа над ада (І Кор. 15:54-57), прославят Бога на земята и на небето (Откр. 4:8-10; 5:8-14); прославят Го не само в молитвите си приживе, но и в телата си както през време на живота си (І Кор. 6:19-20), тъй и след смъртта си, както напр. тялото на умрелия Елисей прославяло Бога „с дивни чудеса”: „Умря Елисей и го погребаха. И на другата година моавски пълчища нахлуха в страната. И ето, когато погребваха един човек, погребвачите, като видяха това пълчище, хвърлиха тоя човек в Елисеевия гроб, и той, като падна, добря се до Елисеевите кости, оживя и се изправи на нозете си” (ІV Цар. 13:20-21); „и приживе вършеше той чудеса, и след смъртта делата му бяха чудни” (Сир. 48:15); „още преди времето на вечното свое успокоение, той засвидетелствува пред Господа и Неговия помазаник: „имот, ни дори обувки, не съм взел от никого”, и никой го не укори. Той пророкува и след смъртта си, и предсказа на царя смъртта му, и в пророчество възвиси от земята гласа си, че ще бъде изтребен беззаконният народ (46:22-23).

Сектант: 8. Мъртвите не могат да извършват никакви чудеса, и над тях Бог не извършва никакви чудеса: „Нима над мъртви ще направиш чудо? Нима мъртвите ще станат и ще Те славят?” (Пс. 87:11).

Православен: От по-нататъшните нечетени от сектантите стихове (12:13): „или в гроба ще бъде проповядвана Твоята милост, и Твоята истина – в мястото на тлението? Нима в тъмата ще познаят Твоите чудеса, и в земята на забравата – Твоята правда?” – из привеждания от тях псалом виждаме, че намиращият се в твърде тежки обстоятелства прор. Давид моли Господа по-скоро, докле той е жив, да прояви над него чудото на Своята милост, като го избави от множеството сполетели го бедствия, понеже, когато той ще умре, не ще може „в гроба”, „в мястото на тлението” (ст. 12) да прослави Господа, не ще чуят неговите прославления дори и намиращите се в гробовете, „в земята на забравата”, и предалите се на тление мъртъвци (ст. 13).

Но душите на светиите се намират не в гробовете, не „в земята на тлението”, а на небесата, както казва за това Еклисиаст: „И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал” (12:7). Че светиите извършват чудеса и след смъртта си, това ние вече знаем от Св. Писание (вж. края на т. 7). А че Господ извършва велики чудеса и над мъртвите, доказателство за това са възкресяването сина на сарептската вдовица от св. прор. Илия (ІІІ Цар. 17:18-24), сина на сунамитянката от Елисея (ІV Цар. 4 гл.), дъщерята на Иаира (Марк. 5:35-42), сина на Наинската вдовица (Лук. 7:11-16) и погрелания вече завонял Лазар (Иоан. 11:1-45) от Иисуса Христа и на девицата Тавита от св.ап. Петра (Деян. 9:37-41). Тези всички чудеса убеждават всички, освен, очевидно, сектантите, че Бог, когато иска, извършва всички чудеса и чрез умрели и над умрели, че мъртви възкръсват за прославяне Бога и за свидетелствуване на Неговото могъщество, както това ставало в деня на смъртта на Спасителя, когато „гробовете се разтвориха; и много тела на починали светии възкръснаха; и като излязоха из гробовете подир възкресението Му, слезнаха в светия град и се явиха на мнозина” (Мат. 27: 52-53).

Сектант: 9. Православните почитат телата, които самото Слово Божие се наричат „унижени”: „техният край е гибел, техният бог – коремът, а славата – в срама им; те мислят за земното. А нашето живелище е на небесата, отдето очакваме и Спасителя, Господа нашего Иисуса Христа, Който ще преобрази унизеното наше тяло тъй, че то да стане подобно на Неговото славно тяло, със силата, чрез която Той може и да покорява на Себе Си всичко” (Фил. 3:19-21).

Православен: Телата на християните се наричат „унижени”, защото тук на земята те са разстроени от прародителския грях, станали са грубо чувствени, подложени са вследствие греха на болести, глад, студ и страсти. От това унижение Бог ще избави нашите тела след тяхното възкресение, когато „всички ще се изменим, изведнъж в един миг, при последната тръба: ще затръби, и мъртвите ще възкръснат нетленни, а ние ще се изменим, защото това тленното трябва да се облече в нетление, а това смъртното – да се облече с „безсмъртие”. Нашето тяло след смъртта „сее се в тление, възкръсва в нетление; сее се в безчестие, възкръсва в слава; сее се в немощ, възкръсва в сила; сее се душевно тяло, възкръсва духовно тяло” (І Кор. 15:51-53 и 42-44).

Но и „унижените” тела на св. угодници Господ явно прославя и през живота им и след смъртта им с всички чудеса, защото светиите приживе „представиха своите тела в жертва жива, света, благоугодна Богу, и това ще бъде тяхното духовно богослужение” (Рим. 12:1); бидейки Христови, „разпънаха плътта със страстите и похотите” (Гал. 5:24), пароди което в очистените от греховете техни тела обилно се вселила, като в храм на Св. Дух, благодатта Божия, която извършва не само чрез техните свети тела, а дори чрез техните одежди, даже чрез сянката им (Деян. 5:12-15), всички чудеса за прославяне на Бога – „дивен в Своите светии”, за помощ на вярващите и за вразумление на маловерните и безверните.

Сектант: 10. Нетлението на телата произлиза от различни естествени причини: от суха земя и въздух, от кремноземна и варовита почва, от изтощение на тялото вследствие усилен пост, най-после от балсамиране.

Православен: Празни думи! Мощите на някои светии дълго време са стояли във влага, но останали нетленни. Напр. мощите на св. Сергий Радонежки престояли 30 години почти във вода, но се запазили нетленни, както и дрехата, с която те били облечени. Мощите на св. Митрофан воронежки пролежали в твърде влажен чернозем 114 години и останали нетленни; мощите а преп. Адриан Ондрусовски две години били в блато, където го хвърлили убийците му, а тялото на св. княз Глеб 5 години стояло в храстите близо до Днепър, но останали нетленни. Мощите на св. Спиридон Тримитунтски на остров Корфу, където е твърде топло, останали нетленни повече от 1500 години. Мощите на св. Тихон Задонски, Серафим Саровски, Теодосий Черниговски, Инокентий Иркутски и др. са били погребани в различни почви на земята, и в различни краища на общирна Русия, но се запазили нетленни. Същото може да се каже за мощите на мнозина други светии. В еднаква почва и наред с телата на светии погребват и тела на грешни човеци, но те скоро изгниват.

Изтощението на телата от поста не може да служи за причина за тяхното нетление: езичниците – факири в Индия се подлагат на твърде продължителен пост и сурово въздържание от храна; много болни дълго време съвсем не приемат храна и умират, напр. при рак в стомаха, съвсем изтощени, но техните тела изгниват, и то твърде скоро. От друга страна, много светии са умрели внезапно, в разцвета и мощта на силите си, но техните тела остават нетленни през много векове. Има мощи и на св. младенци, които, разбира се, не са се изнурявали със суров пост, но Богу било угодно техните мощи да бъдат прославени в нетление. А сравнението на св. мощи с окаменелите мумии е съвсем несполучливо и неоснователно, защото св. мощи запазват известна гъвкавост, каквато мумиите нямат, и тази гъвкавост позволява св. мощи да бъдат леко преобличани в ново облекло. Сектантите сами знаят, че в Православната Църква няма обичай да се балсамират телата; при това, балсамираните тела малко време се запазват на открит въздух; а мощите на светиите пребивават открити в нетление цели стотици и повече от хиляда години.

Сектант: 11. Защо не всички светии са прославени с еднакво нетление и еднаква чудотворна сила?

Православен: Защото тъй е угодно на Бога. Едни Свои угодници Бог, както през време на техния живот, така и след смъртта им, надарява с по-големи, други с по-малки дарове за чудеса, на едни след смъртта дарява по-малко, на други по-голямо нетление: „всеки си има – казва св. апостол – своя дарба от Бога, един тъй, други инак” (І Кор. 7:7); „защото – учи той – дарбите са различни, ала Духът е един и същ; има и различни служби, ала Господ е един и същ, и действията са различни, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички. Но всекиму се дава да се прояви у него Духът за обща полза” (І Кор. 12:4-7).

Сектант: 12. Не се ли унижават св. мощи с това, че от тях отделят части за антиминсите в църквите?

Православен: Никак не, защото и частите с същата почит от страна на християните, както и целите мощи. Влагането пък на частици отт св. мощи в надпрестолния плат, наричан антиминс, води своето начало от древните времена на Църквата, защото първите християни извършвали Св. литургия над мощите на мъчениците, а когато се увеличил броят на християнските църкви, взели да отделят частици от св. мощи за извършване над тях литургия. Седмият вселенски събор постановил да се освещават св. храмове само след като бъдат положени св. мощи в тях. „Ако пък от сега – казва 7-мо правило на събора – се намери някой епископ, който освещава храм без св. мощи, да бъде низвержен, като престъпник на църковните предания”.

Сектант: 13. Защо не всички болни получават изцеление от мощите?

Православен: Защото не всички заслужават това, поради своята вяра и дела. Св. евангелист Марк казва, че Христос, като дошъл в своето отечество, „не можа да извърши там никакво чудо” (Марк. 6:5); не можал, разбира се, не защото бил безсилен, а защото невярващите евреи били недостойни да видят Неговите чудеса, както това пояснява св. Матей, като казва: „не извърши там много чудеса поради неверието им” (13:58). Когато евреите искали от Христа знамения, Той им казал: „Род лукав и прелюбодеен, иска личба, но личба няма да му се даде” (Мат. 16:4); „нека ви бъде по вашата вяра” (9:29). Словото Божие казва, че не само невярващият, но дори и оня, „който се съмнява, прилича на морска вълна, издигана и размятана от вятъра. Да не мисли такъв човек, че ще получи нещо от Господа” (Як. 1:6-7).

Сектант: 14. Ако мощите са светиня и в тях обитава сила Божия, то защо Господ е допуснал да се поругават над тях болшевиките, които много мощи изгорили, извършили ругателства и кощунства над тях, а някои от тях за унижение и присмех са поместили в музеи между мумии? Защо мощите не са защитили себе си от всичко това?

Православен: Всичко това е извършено по волята на Господа, Който е поискал да отнеме от руския народ най-драгото му, най-ценното за него, заради безверието, с което го е заразила невярващата руска интелигенция и особено сектантите и безбожниците; допуснал е това за негово вразумление и покаяние, за да се обърнат към Бога, Когото са забравили, и за изправление.

За еврейския народ най-драгото, най-ценното бил Иерусалимският храм, построен от Соломон, онзи храм, за който Сам Бог казал, че Той го е „осветил”, „за да пребъдва там името Ми до века, и очите Ми и сърцето Ми ще бъдат там през всички дни” (ІІІ Цар. 9:3). „Това, казва Господ за храма, е мястото на Моя престол” (Иез. 43:7).

Обаче великолепният Соломонов храм бил разрушен до основи от вавилонския цар Навуходоносор и самият еврейски народ бил отведен в плен (ІV Цар. 25:8-9). Защо? – Заради неверието им и поради езическия им живот. „Не се уповавайте на лъжливите думи: „тук е храмът Господен, храмът Господен, храмът Господен” (Иер. 7:4). „Храма, който съм осветил на Мое име, ще отхвърля от лицето Си, и Израил ще стане за пример и за присмех у всички народи. И за своя висок храм всеки, който мине покрай него, ще се ужаси и ще подсвирне” (ІІІ Цар.9:7-8). Господ така заплащва евреите за греховете им: „Как! Вие крадете и убивате, прелюбодействувате и се кълнете в лъжа, кадите Ваалу и ходите след други богове, които не познавате, и после дохождате и се изправяте пред лицето Ми в тоя дом, над който е призвано Моето име, и казвате: „спасени сме”, та занапред да вършите тия гнусотии... И сега, понеже вършите всички тия работи..., то Аз също тъй щепостъпя с тоя дом (т.е. ще го разруши), над който е призовано Моето име” (Иер. 7:9-15).

След покаянието на Израиля и обръщането му към Бога, Господ се смилил над него, върнал народа от плен, и Ездра, по повеление от Бога, построил нов „дом на Господа Бога Израилев”. „Славата на тоя последен храм, казва пророк Агей, ще бъде по-голяма, отколкото на предишния, защото в него ще дойде Желаният от всички народи” (Аг. 2:6-9), сиреч Христос.

Спасителят Христос почитал втория храм, наричал го „дом на Отца Ми” (Иоан. 2:16), „дом молитвен за всички народи” (Марк. 11:17) и наказвал нарушителите на неговата святост (Иоан. 2:14-16), защото в храма обитава Сам Бог с особено присъствие (Мат. 23:21).

Но евреите, според пророчеството на Иисуса Христа, се лишили и от този втори храм. „Виждаш ли тия големи здания, казва Христос на един от своите ученици, посочвайки храма: няма да остане тук камък на камък, който да не бъде сринат” (Марк. 13:1-2). И действително, в 70 година след Рождество Христово римският пълководец Тит разрушил Иерусалим и изгорил храма му. Изпълнили се думите на Христа и пророчествата на Иеремия и Иезекил:  „Аз оставих Моя дом, напуснах наследството Си; най-обичното на душата Ми отдадох в ръцете на враговете му” (Иер. 12:7). „Аз ще отдам на поруганине Моето светилище, опората на силата ви, утеха на очите ви и радост на душите ви” (Иез. 24:21). Защо? – Заради неверието на еврейския народ в дошлия Месия Христос. „Колко пъти съм искал да прибера чедата ти, както кокошка събира пилците си под крилете, и не рачихте. Ето оставя се вам домът ви пуст” (Мат. 23:37-38), „понеже ти не узна времето, когато беше посетен” (Лук. 19:41-44).

На страданията на великия руски народ, на унижението и унищожението на неговите светини трябва да гледаме като на вразумяващ Божи промисъл, както и на мисионерското им значение: от печалния пример на последните дни на руския народ всички християнски наорди трябва да се убедят, че за неверие и за забравяне Бога биват наказвани не само отделни личности, но и цели народи; че без вяра в Бога е невъзможно да живее нито отделната личност, нито цял народ, защото Господ управлява царства и от Него зависи тяхната съдба и съществуването им (Прем. Сол. 6:3).

За неверието и разпуснатостта му Господ наказал и руския народ с големи, нечувани страдания и с лишение от неговите светини, за да дойде той „в разум на истината” и да се обърне с покаяние към Бога. И ние вярваме, че Господ, заради измъчените милиони човеци, ще се смили над руския народ, ще го освободи от сатанинската безбожна болшевишка власт и че тогава пак „Господ крепост людем Своим даст, Господ благословит люди Своя миром”. Тогава пак ще засияят, както на небето безбройните звезди, Божиите храмове из цялата голяма, необхвата Русия и пак ще се появят нови св. мощи за прослава на Господа и Неговата св. Църква, за подкрепа на вярващите люде и за вразумленищите, за помощ в душевните им и телесни недъзи. Сам Господ ще покаже чрез чудесата и нетлението на телата на Своите възлюблени избраници из сърцата на пострадалите, измъчени и претърпели смърт за Него не стотици, а милиони човеци – кои са достойни за прослава. Изборът е много голям!...

Ние неотстъпно вярваме в това Господно милосърдие към руския многострадален народ и само можем да кажем заедно със св. апостол Иоана: „Който свидетелствува за това, казва: да, ида скоро! Амин, да, дойдѝ, Господи Иисусе!” (Откр. 22:20).

 

ІІ.

 

По-нататък трябва да поставим на сектантите въпроса:

Ако Словото Божие ясно говори, че Господ пази нетленни телата на светиите (Сир. 49:12; Ис. 33:21; Мат.27:52-53), като храмове на Св. Дух. (І Кор. 6:19-30); ако то учи, че мощите на светиите извършват велики чудеса (Сир. 48:12-15) и даже мъртви възкресяват (ІV Цар. 13:20-21); ако дори чрез дрехата (Сир. 48:12-15) и сянката на светиите се извъшвали чудеса (ІV Цар. 2:8 и 14; Деян. 19:11-12) и ако то твърди, че истински вярващите всякога са почитали телата и останките на светиите (Бит. 50:1-13; Изх. 13-19; И. Нав. 24:32; ІV Цар. 23:1-18), строили и украсявали техните гробове, поставяли в тяхна чест паметници, както и древните християни строили в чест на светиите храмове Божии, - то сектантите изпълняват ли словото Божие, като отхвърлят почитанието на св. мощи, или го нарушават?

 

От многобройните свидетелства на св. отци на древната Църква за почитанието на св. мощи ще приведем само няколко: 

Св. Ефрем Сирин учи за св. мощи тъй: „Те и подир смъртта действуват като живи: изцеляват болни, изгонват бесове и със силата на Господа отразяват всяко лукаво влияние на тяхното мъчително владичество, защото на светите мощи всякога е присъща чудодействуващата благодат на Св. Дух” .

Св. Григорий Богослов тъй говори за мъчениците: „те биват славени с всички почести и празненства; те прогонват демони, изцеляват болести, явяват се, предричат; самите им тела, когато се докосват до тях и ги почитат, тъй действуват, както и светите им души, даже капките на кръвта им и всичко що носи на себе си следи от техните страдания, тъй също са действени, както и техните тела” .

Св. Иоан Златоуст учи: „не гледай, че пред тебе лежи голо тяло на мъченик, лишено от душевна дейност, а гледай, че в него присъствува друга сила, по-висша от самата душа – благодатта на Св. Дух, която със своите чудотворения удостоверява възкресението” .

Блаж. Иероним, като опровергава заблуждението на еретика Вигиланций, който, подобно на нашите сектанти, отричал и почитанието на св. мощи, пише: „Нещастен човек е той и достоен за сълзи във всички отношения... Ние не почитаме тварите повече от Твореца, Който е благословен във век. Но Ние въздаваме чест на останките на мъчениците, за да почетем с това Оногова, Чиито са мъчениците... Нима в действителност неисти са останките на Петра и Павла?... Нима и тялото на Господа, положено в гроба, било нечисто?... Ако костите на мъртвите оскверняват докосващите се до тях, то как мъртвият Елисей е възкресил мъртвец, и тялото, презирано според Вигиланция като нечисто, е дало живот? 

За почитанието на св. мощи са учили: св. Генадий Месалийски, Амвросий Медиолански, Иоан Дамаскин и др. св. отци на Църквата.

Седмият Вселенски Събор, за да утвърди завинаги почитанието на св. мощи, което е съществувало в Христовата Църква от първите векове на християнството, постановил да ги почитаме също тъй, както почитаме Св. Евангелие, Св. Кръст и светите икони, като заплашва епископите и презвѝтерите с низвержение от сана и миряните с църковно отлъчване, ако отхвърлят почитанието на мощите .

 

Заключение.

 

Враговете на Христовата Църква, както по-рано, в първите векове на християнството, тъй и сега, особено нападат християните за почитанието на св. мощи, каквито сега няма нито в едно протестантско общество, а продължават да се явяват само в Христовата Църква – Православната, като нагледно пред целия свят свидетелствуват – и със своето появяване, и с извършваните от тях велики чудеса – за истинността на нейната вяра и за пребиванието на Св. Дух в нея.

„Нека постоянно – ще кажем с думите на Св. Иоана Златоуста – се приближаваме до тях (до Божиите угодници), да се докосваме до техните гробове и с вяра да прегръщаме техните останки, за да получим от тях известно благословение. Може, наистина, може идващият тук с вяра да получи велики блага, защото не само телата, но и самите гробници на светиите са изпълнени с духовна благодат. Ако с Елисея се случило, че мъртвият, като се докоснал до неговия гроб, разкъсал веригите на смъртта и отново се върнал в живота, - то много повече сега, при преобилната благодат и по-голямото действие на Св. Духа, докосващият се до тоя гроб с вяра може да получи от него голяма сила... Затова съветвам всички вас: намира ли се някой в униние, или в болести, или в дълбочина на грехове, нека с вяра идва тук, - и той ще се избави от всичко това и ще се върне с велика радост, като получи облекчение на съвестта си дори само от едно поглеждане на тези мощи” .

 

 

VІІІ.

 

За молитвата за умрелите

 

В беседата за молитвата за умрелите трябва да се имат предвид главно следните заблуждения на сектантите: 1) Господ, казват те, запрещава да се молим за умрелите, понеже, който се надява на молитвите на живите за умрелите, той намалява Божието правосъдие и отрича възмездието за греховете, извършени през земния живот; 2) това възмездие се въздава на човека веднага след смъртта му, когато никакви молитви вече не могат да му помогнат; 3) да се молим за умрелите е безполезно (казват адвентистите), защото те се намират в състояние на бесъзнателен сън до всеобщото възкресение и последния съд над тях.

 

Встъпление

 

Във встъплението преди всичко трябва да изясним по догмамтическия метод понятието за Църквата Христова, състояща се не само от живи, но и от умрели човеци, които се намират под главенството на Христа и съединени в едно неразривно Божие семейство в единстовото на вярата, надеждата и любовта (Еф. 1:10 и 22. Вж. беседата за Св. Църква като „съборна”, т. 4).

Човек умира само с тялото, а душата му отива при Бога: „И ще се върне пръстта в земята, каквото си е била; а духът ще се върне при Бога, Който го е дал” (Екл. 12:7), Който владичествува и над живите, и над умрелите: „Защото никой от нас не живее за себе си и никой не умира за себе си, но живеем ли – за Господа живеем, умираме ли – за Господа умираме; следователно, живеем ли, или умираме – Господни сме” (Рим. 14:7-9). Мъртви души няма; хората умират само телесно, защото Сам Христос казал, че „Бог не е Бог на мъртви, а на живи, защото в Него всички са живи” (Лук. 20:38). Ние не се молим за мъртвите тела на умрелите, а за живите им душѝ, защото живущият на земята и живущият без тяло зад гроба по душа са еднакво живи.

Ако, според думите на Христа и Неговите св. апостоли, всички умрели са живи, то ние трябва да ги обичаме също тъй, както и живите братя, понеже за всички тях пострада Христос, и за тях проля на Кръста пречистата Си Кръв. Който няма любов към умрелите, той няма и Бог, защото само „който пребъдва в любовта, пребъдва в Бога и Бог – в него” (І Иоан, 4:16). Който не обича умрелите, той сам духовно е мъртъв, защото „който не обича брата си, пребъдва в смърт” (3:14); в когото няма любов към умрелите в Христа братя, той не е дете Божие, а дете на дявола, понеже апостолът казва: „Чедата Божии и чедата дяволови се познават тъй: всякой, който не върши правда, не е от Бога, също и който нен обича брата си” (ст. 10).

Любовта към братята не трябва да се прекратява никога, защото истинската християнска любов е безкрайна и вечна, както безкраен и вечен е Сам Бог на любовта: нито разстоянието, ни времето, ни смъртта, ни гробът не могат да прекратятт тази любов (Рим. 8:38-39), защото, според думите на св. апостол, „любовта никога не отпада” (І Кор. 13:8).

След смъртта на човека бъдещата му участ окончателно още не е решена; душата на умрелия човек след своето явяване пред Бога и след предварителния частен съд над нея („За Господа е лесно в смъртния ден да въздаде човеку според делата му” (Сир. 11:26) очаква общото възкресение на мъртвите и окончателния съд, когато човек трябва „да получи заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си” (ІІ Кор. 5:10). Но това ще бъде вече след свършека на света, когато ще се яви Син божий, за да съди цялото човечество: „И веднага подир скръбта на ония дни, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето, и силите небесни ще се разклатят; тогава ще се яви на небето знамението на Сина Човечески и тогава ще се разплачат всички земни племена и ще видят Сина Човечески да иде на небесните обраци със сила и слава голяма” (Мат. 24:29-30; гл. 25:31-46). А до това време умрелите грешници с голям страх и постоянно мъчение ще очакват деня на великия и общ съд, като изпитват тежки мъчения на съвестта за извършенитет на земята грехове. В този промеждутък от време, сиреч от смъртта на грешника до всеобщия съд, Църквата Христова и всички живи нейни членове могат и трябва да се молят за облекчение на неговата участ. Могат, защото Сам Христос след Своето възкресение казал: „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята” (Мат. 28:18), „и имам ключовете на ада и смъртта” (Откр. 1:18). И самотот Слово Божие говори за милосърдния Бог: „Господ умъртвява и съживява, сваля в преизподнята и изважда” (І Цар. 2:6); „Ти имаш власт над живота и над смъртта и сваляш до портите адови и пак въздигаш” (Прем. Сол. 16:13). Сам Христос ни уверява, че „всеки грях”, освен хулата на Св. Дух, може да бъде простен не само в този век, но и в бъдещия (Мат. 12:31-32), и казал: „всичко, що поискате в молитва с вяра, ще получите” (Мат. 21:22 и Иоан. 14:13-14).

Вярвайки в обещанието и думите на Спасителя, че „в Бога всички са живи” и пазейки заповедта за непрекращаващата се любов към нашите братя, ние се молим за тях след смъртта им, защото те са живи в Бога.

Сектантите не се молят за умрелите, защото в тях е пресекнала любовта към умрелите, а затова, според словото Божие, те не са Божии деца.

Защо, вие сектантите, не обичате умрелите?

 

Диспут

 

Сектант: 1. Господ чрез прор. Иеремия е запретил да се молим за умрелите: „И ще умират големи и малки в тая земя; и не ще бъдат погребани, и не ще ги оплакват, нито ще се нараняват, нито ще се стрижат за тях. И не ще разчупват зарад тях хляб в жалейно време, за утеха поради умрелия; и не ще им подадат утешна чаша, да пият за баща си и за майка си. Не влизай също и в къща за пир, да седиш с тях, да ядеш и да пиеш” (Иер. 16:6-8).

Православен: С тези думи прор. Иеремия запрещава да се ходи на помен за умрелите (ст. 5) и на пиршества при израилтяните (ст. 8), тъй като те ще бъдат лишени от погребение (ст. 4) и всяко утешение, както на помените за своите умрели, тъй и от веселие в тържествата в своите домове заради идолопоклонството им (ст. 10), - „за това – казва Господ – че тръгнаха след други богове, тям служиха, и се покланяха, а Мене оставиха, и Моя закон не пазиха” (ст. 11).

Привежданото от сектантите място от прор. Иеремия изобличава и тях, защото от това място се вижда, че ветхозаветните вярващи се молили за умрелите, чупили хляб „за тях” и пили „чаша на утешението”. Господ ги лишил от всичко това, защото оставили Бога и задето изпаднали в идолопоклонение, а сектантите, поради своето неверие, сами себе си лишават от това утешение и от молитвите за умрелите, заедно с идолопоклонците.

Сектант: 2. Надяващите се на молитвите на живите след своята смърт са проклети от Господа: „Тъй казва Господ: проклет оня човек, който се надява на човек, и плът прави своя опора, и чието сърце страни от Господа” (Иерем. 17:5).

Православен: За молитви за умрелите тук няма и дума. Който моли хората да се молят за него, той не се надява на човеци, а на милосърдието на Бога, просено от тях. А пък проклет се нарича тук онзи, който се надява изключително на силата и помощта на човека и „чието сърце, както се казва, се отдалечава от Бога”; тези думи сектантите преднамерено не четат.

Известно е, че св. апостоли молили вярващите да се молят за тях: „Прочее, моля ви, братя, заради Господа Нашего Иисуса Христа и заради любовта на Духа, да ми спомагате в молитвите си за мене към Бога” (Рим. 15:30; гл. І. Сол. 5:25; Евр. 13:18 и др.); но кой от сектантите се осмелява да каже, че св. апостоли са проклети за това?

Сектант: 3. Безполезно е да се молим за умрелите, понеже след смъртта на човека веднага се извършва над него съд, който определя завсякога неговата участ: „И както на човеците е отредено да умират един път, а след това съд” (Евр. 9:27; гл. Сир. 11:26).

Православен: Върху всеки умрял се извършват два съда: първият – предварителен, частен съд – се извършва веднага след смъртта му, а вторият – всеобщият – след свършека на света. До окончателния, всеобщия съд, обаче минават цели векове и хилядолетия, в течение на които умрелите очакват крайната си участ, без да знаят кога тя ще се реши. Този окончателен съд на всички умрели ще стане, когато ще се яви Великият Съдия на света, а преди това ще стане преврат в цялата вселена: „И веднага подир скръбта на ония дни, слънцето ще потъмнее, и месечината не ще даде светлината си, и звездите ще изпадат от небето, и силите небесни ще се разклатят; тогава ще се яви на небето знамението на Сина Човечески; и тогава ще се разплачат всички земни племена и ще видят Сина Човечески да иде на небесните облаци със сила и слава голяма” (Мат. 24:29-30). Чак тогава, както казва св. апостол, грешниците „ще бъдат наказани (значи още не са наказани) с вечна погибел от лицето на Господа и от славата на Неговото могъщество, когато Той ще дойде, за да бъде прославен в оня ден всред Своите светии, и за да Му се удивят всички повярвали” (ІІ Сол. 1:8-10).

Но „оня ден не ще дойде, докле не дойде първом отстъплението и не се открие човекът на греха, синът на гибелта”, сиреч антихрист (ІІ Сол. 21-12). „Когато пък дойде Син Човечески и всички свети ангели с Него, тогава ще седне на престола на славата Си, и ще се съберат пред Него всички народи, и ще отдели (следов. още не е отделил) едни от други, както пастир отлъчва овци от кози; и ще постави овците от дясната Си страна, а козите – от лявата. Тогава ще каже (значи още не е казал) на ония, които са от дясната Му страна: дойдете, вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено нам от създание – мира. Тогава ще каже (значи също не е казал) и на ония, които са от лява страна: идете от Мене, проклети, в огън вечни, приготвен за дявола и неговите ангели, и тия ще отидат (следов. Още не са отишли) във вечна мъка, а праведниците – във вечен живот” (Мат. 25:31-46).

И тъй, окончателният съд над умрелите още не е извършен. До това време участта на грешниците зависи от ходатайството на светиите на небето и на живущите на земята членове на християнската Църква за тях, и от Божието милосърдие.

За умрелите се молили още във Ветхия завет, което се вижда не само от разгледаното вече място на книгата на прор. Иеремия (16:6-8), но и от другите както канонически, тъй и неканонически ветхозаветни книги на Писанието. Напр. във Второзаконие се казва, че „за мъртвите”, т.е. за облекчение на тяхната участ, вярващите давали милостиня и правили помен, и че не бивало тя да се прави само от земните доходи, назначени за левитите, придошлите, сираците и вдовиците (Иер. 16:7) и за очистителните жертви (Лев. 15:30; Числ. 6:11 и др.). В книгите Рут (2:20), Иисус син Сирахов (7:36), Товит (4:17), прор. Варух (3:4-6) и втората книга на Макавеите (12:39-45) се намират ясни указания за това, че вярващите се молили за умрелите, раздавали за тях милостиня и принасяли умилостивителни жертви.

Ние, членовете на новозаветната Църква, живущи вече не под закона, а под благодатта (Рим. 6:14), в молитва още повече „имаме дръзновение пред Бога и, каквото просим, получаваме от Него” (І Иоан. 3:21-22), защото ние „сме приели Духа на осиновение, чрез Когото викаме: Ава Отче! Самият този Дух свидетелствува на нашия дух, че ние сме чеда Божии” (Рим. 8:15-16), получили велико общение от Христа, нашия Спасител: „Каквото поискате от Отца в Мое име, ще го направя, за да се прослави Отец в Сина. Ако нещо поискате, Аз ще ви го направя” (Иоан. 14:13-14).

Движими от състрадание и любов към умрелите, ние молим Бога да прости техните грехове заради кръстните страдания на Изкупителя на света, вярвайки в думите Му, че Той всичко ще направи за това, което ние просим в Негово име и че „всеки грях”, освен хулата на Духа Свети, може да бъде простен на човека не само в този, но и в бъдещия живот (Мат. 12:31-32).

Сектант: 4. Безполезно е да се молим за умрелите, защото „каквото посее човек, това и ще пожъне” (Гал. 6:7-8); Бог „ще въздаде всекиму според делата му” (Мат. 16:27), „всекиму заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си” (ІІ Кор. 5:10; Откр. 20:13).

Православен: В приведените места на Св. Писание се говори за втория и окончателен Божий съд над човеците, които „ще бъдат наказани (значи още не са наказани) с вечна гибел... в оня ден, „в деня на съда” (ІІ Сол. 1:9; Мат. 10:15; ІІ Петр. 3:7). Затова, ще кажем на сектантите с думите на св. ап. Павла: „не съдете преди време, докле не дойде Господ и... тогава всекиму ще бъде похвалата от Бога” (І Кор. 4:5; вж. предишната 3 т.). А до всеобщия съд милосърдният Бог, „който има ключовете на ада и смъртта”, „Който низвежда в преизподнята и възвежда”, може съгласно обещанието Си, по молитвите на вярващите в Неговата Св. Църква, да възведе и от ада умрелите с вяра в Него грешници, „за да се прослави Отец в Сина” (Иоан. 14:13-14).

Сектант: 5. Безполезно е да се молим за умрелите, защото между ада и рая съществува непроходима пропаст: „па освен това между нас и вас зее голяма пропаст, та ония, които искат да преминат оттук при вас, да не могат, тъй също и оттам към нас да не преминават” (Лук. 16:26).

Православен: Съвършено вярно е, че ония, които искат да преминат в рая със собствени сили, не могат да сторят това; в туй може да им помогне само молитвеното ходатайство на членовете на земната Църква и особено на светите небожители, „приятелите” Божии, които окръжават Божия престол. Освен туй, непроходима пропаст между ада и рая съществува само във Ветхия Завет и за ветхозаветните човеци, които трябвало да слушат още Моисея и пророците (ст. 29), а не Христа и апостолите. В Новия Завет няма вече такава непроходима пропаст, след като възкръсналият Христос победил силите на ада, „пленил плена” (дявола) и дал на човеците дарове (І Кор. 15:55:57), сиреч простил им Адамовия грях със Своята благодат. И не може да има такава пропаст, след като Той със Своите кръстни страдания добил власт на небето и на земята и получил ключовете на ада и рая (Откр. 1:18).

Сектант: 6. Никога молитва и милостиня не могат да спасят грешника от вечното наказание: “Или ккъв откуп ще даде човек за душата си?” (Марк. 8:37; гл. І Петр. 1:18; ПС. 48:8).

Православен: В Евангелието на св. Марка се говори не а молитва за умрелите, а за това, че душата е по-скъпа от всички блага на света (8:36), и че който я изгуби за спасението, не ще я намери с никакви драгоценности – нито със злато, нито със сребро, защото Творецът и Владетелят на света от нищо не се нуждае. А че човекът може да изкупи душата си, следователно и душата на умрелия, с дела на милостиня, за това учи Сам Христос: „тогава ще каже Царят на онези, които са от дясната Му страна: дойдете вие, благословените на Отца Ми, наследете царството, приготвено вам от създание-мира, защото гладен бях, и Ми дадохте да ям, гол бях, и Ме облякохте, болен бях, и Ме посетихте, в тъмница бях, и Ме споходихте. Истина ви казвам: доколкото това сте сторили на едного от тия Мои най-малки братя, Мене сте го сторили” (Мат. 25:34-40).

Ето какъв откуп човек може да даде Богу за своята душа и за душата на умрелите си братя! ЗАтова именно още във Ветхия Завет, както вече видяхме, научени от Бога, вярващите човеци правили милостиня и помени за умрелите си братя.

Във второто привеждано от сектантите място от Св. Писание се говори за икупление на всички човеци „от суетния живот” „със скъпа цена” (І Кор. 6:20), - с драгоценната Кръв на непорочния Агнец-Христа; но за молитва за умрелите не се говори нищо.

В третото място също се говори не за безполезността на милостинята за умрелите, а за това, че смъртта е участ на всеки човек, и никой не може да изкупи от нея брата си, понеже – пояснява по-нататък псалмопевецът – „скъпа е цената за изкуплението на техните души, и това не ще бъде никога, щото някой да остане да живее завинаги и да не види гроб” (Пс. 48:9-10).

Сектант: 7. Че не бива да се молим за умрелите, това се вижда от примера на Авраама, който не можал да се моли за мъчения в ада жесток богаташ, въпреки неговите молби (Лук. 16:19-31).

Православен: Авраам не пожелал да се моли за богатия, защото той не бил достоен за това, понеже завършил живота си без любов към човеците и без покаяние (ст. 25), сиреч умрял бил „с грях за смърт”, а за такъв човек самото Слово Божие запрещава да се молим (І Иоан. 5:16). По същата причина Авраам ен можал да се погрижи за вразумление на петимата братя на богатия, които живели на земята и дошли до такова нравствено ожесточение, че „ако и някой от мъртвите възкръсне, те не ще повярват” (ст. 31). Авраам не се погрижил за спасението нито на богатия, нито на живите му братя затова, защото те всички станали „роби на греха за смърт”.

Сектант: 8. Безполено е да се молим за умрелите, защото те се намират в безсъзнателен сън до всеобщия съд: „защото в смъртта няма спомен за Тебе; в гроба кой ще Те слави?” (Пс. 6:6; гл. Псал. 29:10).

Православен: Посочваните от адвентистите места от двата псалома говорят за безчувственото състояние на човешкото тяло след смъртта, а не за неговата душа: каква полза от кръвта Ми (а не от душата), кога сляза в гроба? Ще те слави ли прахът? (не душата). В гроба (а не на небето) кой ще Те слави? Че душите след смъртта на хората живеят разумен, съзнателен живот, за това свидетелствува не само разказът на Христа за богаташа и Лазаря (Лук. 16 гл.) и Св. Евангелие за преображението Господне (Лук. 9:28-31), но и много други места на Св. Писание, които изобличават заблуждението на адвентистите по тоя въпрос: „понеже и Христос, за да ни заведе при Бога, веднъж пострада за греховете ни, праведникът за неправедните, бидейки умъртвен по плът, но оживял по дух, с който Той, като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница, и които някога не се покориха, когато Божието дълготърпение ги очакваше, в дните на Ноя, при строенето на ковчега, в който малцина, сиреч осем души, се избавиха от водата” (І Петр. 3:18-20; гл. Откр. 4:10-11; 5:8-9 и др.; гл. 7. беседа „за почитанието и призоваването на светиите”).

Сектант: 9. Да се молим за умрелите е излишно, защото вярващите умрели са спасени, а невярващите са осъдени на вечно погубване: „Който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден, загдето не е  повярвал в името на Единородния Син Божий” (Иоан. 3:18). Гл. Иоан. 5:24 и Рим. 8:1.

Православен: За вярващия е казано, че той „не бива съден” и „на съд не дохожда” и че „които живеят” не по прищевките на плътта, а по духа, за тях няма сега осъждане; но не е казано, че той „не ще бъде съден”; че той „на нсъд не ще дойде”, защото в Св. Писание е казано: „всички ние ще застанем пред Христовия съд” и „всеки от нас ще отговаря Богу за себе си” (Рим. 14:10-12), „защото всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище, за да получи всеки заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си” (ІІ Кор. 5:10); „защото всяка работа Бог ще изведе на съд” (Екл. 12:14), който ще стане при свършека на света, и на който съд ще се явят, според думите на Христа, и праведниците, и грешниците (Мат. 25:31-46).

А думите на Св. Писание, в които се говори, че вярващите „на съд не дохождат” и че за него „няма сега осъждане”, ясно е, се отнасят към земния живот, към съда на неговата съвест, която оправдава праведника и осъжда грешника. Така учи за това сам св. ап. Иоан, като казва: „ако нашето сърце ни осъжда, колко повече Бог,... ако нашето сърце не ни осъжда, ние имаме дръзновение пред Бога” (І Иоан. 3:20-21).

А щом като всеобщият съд над живи и умрели още не е станал, тогава необходимо е за всички ни да се молим за умрелите ни братя, за да ги помилва Бог преди своя страшен и окончателен съд над тях.

Сектант: 10. Излишно е да се молим за покаялите се умрели, защото те подобно на покаялия се разбойник на кръста, са вече простени и без ходатайство на другите за тях: „Един от овисналите на кръста злодейци Го хулеше и казваше: ако си Ти Христос, спаси Себе Си и нас.  А другият, като заговори, мъмреше тогова и казваше: та и от Бога ли се не боиш ти, когато и сам си осъен на същото? А ние сме осъдени справедливо, защото получаваме заслуженото според делата си; но Тоя нищо лошо не е сторил. И казваше на Иисуса: спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си! И отговори му Иисус: истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая” (Лук. 23:39-43.

Православен: Никой не знае, дали всички грехове са простени на покаялия се грешник, защото в момента на последната борба на тялото със смъртта, в минутите на неговите тежки страдания, а особено поради страха и смущението на душата пред неизвестното бъдеще, умиращият не може да се съсредоточи и обгърне с мисълта си всички свои прегрешения и да ги изповяда пред свещеника, за да ги затрие завинаги пред небесния съд: „И като рече това, духна и им каза: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат” (Иоан. 20:22-23). Невинаги умиращият изповядва всичките си грехове, кое от срам, кое с надежда да оздравее. За такива умрели, ненапълно разкаяни, и следователно ненапълно очистени от греховете, молитвите са необходими, защото в „небесното царство не ще влезе нищо нечисто” (Откр. 21:27).

А примерът с разкаялия се разбойник е пример изключителен, който не се повтаря, както не се повтаря и великото събитие на Христовото разпятие на кръст за света, което събитие показало на хората, че за тях, докато живеят на земята, има само един пътт за опрощаване на греховете: да се покаят пред свещеника: „Истина ви казвам: каквото свържете на земята, ще бъде свързано на небето; и каквотот развържете на земята, ще бъде развързано на небето” (Мат. 18:18; гл. 20:22-23; Деян. 19:18).

Сектант: 11. Излишно е да се молим за умрелите грешници, защото те трябва да понесат наказание за греховете си: „Или не знаете, че неправедници няма да наследят царството Божие? Не се лъжете: нито блудници, ни идолослужители, ни прелюбодейци, нито малакийци, ни мъжеложници, нито крадци, ни користолюбци, ни пияници, нито хулители, ни грабители няма да наследят царството Божие” (І Кор. 6:9-10).

Православен: Църквата не може да се моли само за ония, които хулат Св. Дух: „Затова казвам ви: всеки грях и хула ще се прости на човеците; но хулата против Духа няма да се прости на човеците; и ако някой каже дума против Сина Човечески, ще му се прости; но ако някой каже дума против Духа Светаго, няма да му се прости ни на този, ни на онзи свят” (Мат. 12:31-32) и „за съгрешилите смъртен грях” (І Иоан. 5:16), т.е. за тия, които възстават заедно с дявола против Христовата вяра и са умрели ожесточени против нея, както и за ония, които, отричайки Христовото изкупление, извършено чрез Христовата смърт, „произволно грешат”, като не считат греха за грях (Евр. 10:26-29), сиреч които напълно са се отрекли от Бога. Не може Църквата да се моли и за тия, които с пълно съзнание посягат на живота си, защото такива възстават против Твореца си, Който им е дал живот, против Началника на живота (Канон. Отгов. На св. Тимотей: 14). За всички останали умрели Църквата се моли, защото тя е длъжна да се моли „с всяка молитва и просба... и с молба за всички светии”, сиреч християни (Ефес. 6:18), „за всички човеци” (Тим. 2:1-4) и ние сме длъжни да се молим един за друг (Як. 5:16), безразлично дали нашите братя са живи или умрели с тялото си, защото по душа „у Бога всички са живи” (Лук. 20:38).

Но ако ние се молим и за помилваните или дори за недостойните за помилване, с това ние не бихме повредили нито на тях, нито на себе си, а само бихме изпълнили своя дълг на любов към нашите братя (Мат. 10:12-13). Ако се окаже, че умрелите нямат нужда от нашите молитви или пък са недостойни поради греховете си, то молитвите ни биха се възвършнали при нас, съгласно думите на псалмопевеца: „и молитвата ми се връщаше в пазухата ми” (Пс. 34:13).

Сектант: 12. Ако ли молитвите и милостиянта бяха спасителни за умрелите, тогава биха се спасили само богатите, защото беднтите нямат средства да платятт за молитвите, нито да оставят пари за милостиня.

Православен: Св. Църква се моли „за всички умрели православни отци и братя”, и за богати, и за бедни, за грешни и праведни, защото няма съвършено праведен човек; само един Бог е без грях. Ето защо на Св. Литургия тя се моли за онези, които „с вяра са умрели: праотци, отци, апостоли, проповедници, евангелисти, мъченици, изповедници, въздържници, и за всеки дух, който е умрял с вяра, за всички умрели с надежда за възкресение за вечен живот”. А на общите задушници Църквата се моли „за всички от века умрели православни християни, наши отци и братя”, - „за всички умрели от Адама до днес”, но умрели с вяра, „чисто послужили на Бога”, сиреч – за умрелите в православната вяра.

Богатите, изкушавани повече от благата на света, нежели бедните, имат повече нужда от молитви след смъртта им: „А Иисус рече на учениците Си: истина ви казвам, богат мъчно ще влезе в царството небесно; и още ви казвам: по-лесно е камила да влезе в иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие” (Мат. 19:23-24). И богатите добре правят, ако от имота си оставят за молитви и милостиня за себе си след смъртта си, защото постъпват подобно на мъдрия евангелски домоуправител, помнейки думите на Спасителя: „придобийте си приятели с неправедно богатство (земно спечелено), та, кога осиромашеете (т.е. се лишите преди смъртта от всичко, което имате) – „понеже нищо не сме донесли на света, явно е, че не можем нищо да изнесем” (І Тим. 6:7) – те да ви приемат във вените жилища (Лук. 16:9).

Сектант: 13. Не е ясно как нашите молитви могат да постигнат цели относно човеци, които са в далечния, невидимия задгробен свят.

Православен: А ясно ли е за сектантите как могат да помагат техните молитви на ония техни братя, които живеят далеко, в далечни градове и села, а понякога и в други държави, даже в други части на света, напр. в Америка, Япония и пр.?

Ако са възможни молитвите на ангелите и умрелите за живите (гл. беседата за почитането на св. ангели и Божиите угодници, т. 5), то възможни са и молитвите на живите за умрелите. За любовта и молитвата не е преграда нито времето, нито пространството, защото те се отправят към вездесъщия и всезнаещия Бог, за Когото „всичко е възможно” (Мат. 19:26).

Сектант: 14. Ако поради молитвите на живите се спасяват грешниците, тогава всички умрели, за които се молим, непременно ще се спасят.

Православен: Сам Бог иска, щото всички човеци да се спасят: „Който иска да се спасят всички човеци и да достигнат до познание на истината” (І Тим. 2:4), „защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всеки, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен” (Иоан. 3:16). Затова и ние трябва да се молим, макар да не знаем кого Бог ще помилва. Наша работа е да се молим за умрелите, а Божия работа е да помилва и да спаси когото Сам Той поиска, съгласно думите Му: „Който е за помилване, ще го помилвам, и който е за съжаление, ще го съжаля. И тъй, това зависи не от оногова, който желае, нито от оногова, който тича, а от Бога, Който милува” (Рим. 9:15-16).

И за живите, когато се молим, не знаем, кого от тях Бог ще помилва, но се молим за всички, изпълнявайки заповедта Божия „молете се един за друг” (Як. 5:16), „молете се за всички светии” (Ефес. 6:18), „за всички човеци” (І Тим. 2:1-4). Трябва следователно да се молим и за всички умрели, защото „за Бога всички са живи” (Лук. 20:38), а Бог Сам знае кого заради нашите молитви и милостини ще помилва и спаси за вечен живот.

 

ІІ.

 

След разбора на възраженията на сектантите трябва да им се зададат следните въпроси:

1) Признават ли сектантите думите на св. апостол: „живеем ли или умираме, Господни сме” (Рим. 14:8-9) идумите на Самия Христа, че „за Бога всички са живи”, защото „Бог не е Бог на мъртвите, а на живите” (Лук. 20:38)?

2) Признават ли те думите на св. апостол, че „любовта никога не отпада” (І Кор. 13:8), следователно не трябва да се прекратява към нашите братя и след смъртта, защото те са умрели с тялото си, а с душа са живи?

3) Ако ли признават едното и другото, то в какво се изразява, в какви дела се проявява тяхната любов към умрелите братя, защото св. ап. Иоан казва: „да не любим с думи или с език, а с дела и истина” (І Иоан. 3:18)?

Цялата древна християнска църква се е молила за умрелите. В древните литургии, които отиват назад до времето на св. апостоли, има и молитви за умрелите християни. Ето напр. съдържанието на такава молитва, почти буквално записана от св. Кирила Иерусалимски в едно негово поучение: „Господи, Боже на духовете и на всяка плът, спомни православните, които ние поменахме, от Авела праведни до днес; Сам ги упокой в жилището на живите, в Твоето царство, в сладостите на рая, в прегръдките на Авраама, и Исаака, и Якова, св. наши отци, отдето е отстранена болест, скръб и въздишка, дето светлината на Твоето лице винаги ги освещава” .

В литургията на св. Марк се намира такава молитва: „Господи, Боже наш, упокой душите на умрелите във вяра наши братя, като поменеш от века праотците, отците, патриарсите, пророците, апостолите... всеки дух на умрелите в Христовата вяра” (Литургия на св. отци).

В литургията поместена в „Постановленията на апостолите” дяконът и епископът така се молят за умрелите: „Да опрости на умрелите милостивият Господ всяко волно и неволно съгрешение и да ги всели в недрата на патриарсите, праотците и апостолите и на всички от века благоугодили Богу, където няма печал, болест и въздишка”. В същата литургия се среща общо упътване как трябва да се молим за умрелите и как да раздаваме милостиня за тях и да служим литургия, особено на третия, деветия, четиридесетия ден и на годината от тяхната смърт. При това е прибавено още: „но това говорим за благочестивите, а що се отнася до нечестивите (невярващите), то, ако ти би дал и всичките блага на света, никаква полза не ще принесат на нечестивеца, защото, който е бил през живота си враг на Бога, той, явно е, остава враг Божий и след смъртта („Апостолски постановления”, кн. 8, гл. 12, 19, 30, 41-43).

Тертулиян свидетелствува, че в негово време поменували умрелите с такива думи: „Приноси за умрелите правим всяка година в деня на тяхната смърт”. „Благочестивата вдовица, пише той на друго място, моли Бога за душата на умрелия си съпруг и проси за него, между другото, успокоение; също така раздава милостиня за него в годишнината на неговата смърт” (De monog: c. 10 col. 942). За помен на умрелите писали и много св. отци: св. Атанасий Велики, св. Иоан Златоуст, блажени Августин и др.

За помен на умрелите говори и 50-то правило на Картагенския събор.

 

Заключение

 

Всички, които не се молят за своите отци и братя, не са Божии деца, те не пребъдват в Бога, нито Бог – в тях, защото в тях се е прекратила Христовата любов, те духовно са мъртви, защото „който не обича брата си, пребъдва в смърт” (І Иоан. 3:14).

Всеки православен християнин винаги е длъжен да благодари на Бога за това, че има великото щастие да принадлежи към истинската Христова Църква, която и след смъртта му ще се моли за него.

Сектантите в това отношение са по-зле и от езичниците: умира човек, и без всякакви молитви го отнасят на гробищата, зариват го като животно, и го забравят, защото са го обичали само дотогава, докато е бил жив. Страшно е и да помислим дори, че над всеки умрял сектант се изпълняват страшните думи на пророка Иеремия: „като осел ще бъде той погребан” (Иер. 22:19), сиреч като животно: без християнска любов към него, без всяка грижа за задгробната участ на неговата душа: заравят го и го забравят!...

Какво велико щастие е да принадлежиш към Христовата Църква, която заедно със св. ангели и светите Божии угодници и след смъртта ти ще се моли за твоята греховна душа, когато ще се моли „за всички умрели християни по цялата земя”. МОлете се, прочее, всякога, молете се за умрелите ваши отци и братя и молете хората да се молят за вас след смъртта ви!

Вярвайте, че техните молитви и молитвите на цялата Църква за вашата грешна душа Господ ще чуе на небето, ще облекчи вашите задгробни страдания, ще ви помилва в деня на страшния Си съд и ще ви надари с вечен живот в небесното Си царство


 

ІХ.

За Божията спасяваща благодат

За съжаление, може да се каже, че повечето православни, както и сектантите, съвсем не знаят, що е Божия благодат. Затова трябва да дадем по-ясна представа за нея, толкоз повече, че в мисионерско отношение този въпрос има голямо значение сам по себе си и като подготовка на слушателите към беседите за светите таинства.

 

Встъпление

 

Спасението на човека-грешник, като свободно разумно същество, се извършва от две страни – от страна на Бога и от страна на човека. Бог не спасява човека без и въпреки неговата воля: „Той отначало сътвори човека и го остави в ръцете на произволението му. Ако желаеш, ще запазиш заповедите и ще завардиш благоугодна вярност. Той ти е предложил огън и вода: към което желаеш, ще простреш ръка. Пред човека е живот и смърт, и което той пожелае, то ще му се даде” (Сир. 15:14-17; гл. Втор. 30:19), защото Бог не иска да го насилва. За спасението на човека са необходими от негова страна вяра и добри дела, а от страна на Бога – Неговата спасяваща благодат.

Що е Божия благодат?

„Благодат” се нарича Божият дар или невидимата Божия сила, която пази целия видим и невидим свят и човека и ги направлява към крайната им цел: „Но Той ми рече: стига ти Моята Благодат; защото силата Ми се в немощ напълно проявява. Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова” (ІІ Кор. 12:9).

Благодатта бива няколко вида: има благодат промислителна, която управлява живота и движението на света, пази го от саморазрушение и унищожение; ако се прекрати тя, макар само за минута или само за секунда, целият свят би се обърнал на нищо за миг и би изчезнал безследно (Пс. 64, 103 и 138); защото Бог „Сам дава на всичко живот, дишане и всичко... Ние чрез Него живеем, и се движим, и съществуваме” (Деян. 17:24-28).

По отношение човека-грешник, освен промислителна благодат, има още благодат, която го зове към спасение, т.е. която събужда ума, волята и сърцето на човека от греховния сън и го води към покаяние: „Никой, казва Христос, не може да дойде при Мене, ако не му бъде дадено от Моя Отец” (Иоан. 6:65), „защото без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан. 15:5). „Ето стоя при вратата и хлопам: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще влезна при него и ще вечерям с него, и той с Мене” (Откр. 3:20). „Нима мислиш, о, човече, че ще избегнеш Божия Съд, ти, който съдиш ония, що вършат такива (греховни) дела, каквито и сам вършиш? Или нехаеш за богатството на Божията благодат, кротост и дълготърпение, без да разумяваш, че Божията благост те води към покаяние?” (Рим. 2:3-4). Ап. Павел казва, че той жестоко гонил Църквата Божия и я опустошавал... Но Бого, Който го избрал още от утробата на майка му „и го призвал чрез благодатта Си, благоволил да открие в него Своя Син, за да благовести за Него между езичниците” (Гал. 1:13-17; І Петр. 2:9; 5:10).

За спасението на човека, след като бъде призван към покаяние, е необходима още благодат спасителна, сиреч такава, която извършва неговото спасение, като го очиства от греховете, защото в небесното Царство, „не ще влезне нищо нечисто” (Откр. 21:27).

Както без промислителна благодат не може да съществува светът, така и без спасителната благодат дори и разкаялият се грешник не може да наследи вечен живот. Затова и „се яви, учи св. ап. Павел, Божията благодат, спасителна за всички човеци” (Тит. 2:11), „понеже всички са съгрешили и са лишени от Божията слава, получавайки оправдание даром според благодатта Му, чрез изкуплението в Иисуса Христа” (Рим. 3:23-24), Който поради кръстните Си заслуги, ни дава дара на благодатта за оправдание от много прегрешения, „защото, ако с престъплението на един човек (Адама) смъртта царствувà чрез него единия, много повече ония, които приемат изобилно благодатта и дара на оправданието, ще царуват в живота чрез Едного Иисуса Христа” (Рим. 5:17). „По благодат, казва св. апостол, вие сте спасени” (Ефес. 2:5), защото „той ни спаси не поради делата на праведност, що ние извършихме, а по Своята милост, чрез банята на възраждането и обновата от Духа Светаго, Когото изобилно изля върху нас чрез Иисуса Христа нашия Спасител, та оправдани с Неговата благодат, да станем по надежда наследници на вечния живот” (Тит. 3:5-7; ІІ Тим. 1:8-9).

Спасителната Божия благодат се дава на човека в светите тайнства на Христовата Църква, които биват извършвани от законно ръкоположени свещеници; дето няма законно свещенство, там няма тайнства, няма благодат, няма следователно и спасение: „ние вярваме, учи апостолът, че с благодатта на Господа Иисуса Христа ще се спасим” (Деян. 15:11; Ефес. 1:7).

Вярват ли сектантите, че за получаване вечен живот е необходима спасителна благодат или Божия сила, която очиства човека от грях? Ако вярват, то как я получават те от Бога?

 

Диспут

 

Сектант: 1. За спасението на човека е достатъчна само вяра; делата не спасяват; вярвай и ще се спасиш: „И тъй, ония, които се облягат на вярата, биват благословени заедно с верния Авраам” (Гал. 3:9), Гл. Рим. 1:17.

Православен: Вярно е, че за спасението е потребна вяра в Бога, защото „без вяра не е възможно да се угоди Богу” ;Евр. 11:6). Но лъжа е, че можем да се спасим само с вяра, без добри дела от наша страна и без благодат от страна на Бога. „Всяко дърво, учи Спасителят, което не дава добър плод, отсичат и хвърлят в огъня... Не всеки, който Ми казва: Господи! Господи! Ще влезне в Царството небесно, но който изпълнява волята на Моя Отец небесен” (Мат. 7:19-23); Иоан. 14:21-23; І Иоан. 2:4-5, 9-11; І Кор. 13 гл. и др.).

Сектант: 2. За спасението на човека е достатъчна само вяра, защото чрез делата човек не се спасява: „защото чрез делата няма да се оправдае пред Него нито една плът: понеже чрез закона се познава грехът. И тъй, мислим, че човек се оправдава с вярата, без делата по закона” (Рим. 3:20,28; гл. Гал. 2:16).

Православен: В посочените от сектантите места из Св. Писание се говори не за делата на християнските добродетели, а за делата на ветхозаветния обредов Моисеев закон, с който евреите мислили да се спасят без вяра в грядущия Месия Христа и които дела християните измежду иудеите считали задължителни и за християните, които по-преди са били езичници. Искали и от тях да спазват обрязването, съботата, новолуния, еврейските празници и пр. (Деян. 15:1 и 5). Апостолът казва, че „човек се оправдава чрез вярата, независимо от делата на закона” – ветхозаветния, обредов закон; оправдава се с вяра в грядущия Христа Месия и, ако изпълнява Неговото свето учение (Кол. 2:16-17). А за това, че е възможно спасение само с вяра, без добри дела, св. апостол никога не е учил и не е могъл да учи.

Сектант: 3. Който вярва, в него живее Христос: „и вече не аз живея, но Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вяра в Сина Божий, Който Ме възлюби и предаде Себе Си за мене” (Гал. 2:20), а „ако ли Христос е във вас, тялото е мъртво за грях” (Рим. 8:10); такъв човек е „роден от Бога”, „той не може да греши и лукавият го не докосва” (І Иоан. 3:6, 9, 5:18).

Православен: Христос живее само в родения от Бога, а такъв се нарича само тоя, който чрез благодатта е получил възраждане в св. тайнство Кръщение: „Иисус отговори: истина, истина ти казвам: ако някой не се роди от вода и дух, не може да влезе в царството Божие” (Иоан. 3:5). В Кръщението човек се умива от греховете (Деян. 2:38; 22:16), „освещава се” и „се оправдава” пред Бога (І Кор. 6:15). В такива човеци, ако те вече не грешат, живее Христос. Обаче и родените от Бога, поради извратената човешка природа, отново грешат. Затова за прощаване на греховете, извършни след Кръщението са установени от Христа и други тайнства: Покаяние (Йоан.20:22-23), Причащение (Мат. 26:28) И Елеосвещение (Як. 5:14-15).

Св. апостоли имали несравнено по-голяма вяра, нежели сектантите. Те били родени от Бога явно, когато получили Св. Дух на Петдесетница, обаче все пак признавали себе си за грешни: „защото ние всички много грешим. Който не греши с думи, той е съвършен човек, мощен да обуздае и цялото тяло” (Як. 3:2; гл. Рим. 7:14-20). Св. апостол Иоан открито учи: „ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим и истината не е в нас” (І Иоан. 1:8-10). Изразът „не може да греши” е равносилен на думите: „не трябва да греши”; дяволът не се приближава до родените от Бога дотолкова, докато те се пазят от грях. Ако ли сектантите се считат за светии и казват, че те никога не грешат, понеже са  родени от Бога, то, според думите на апостола, „сами себе си лъжат, и истината не е в тях”. Ако ли те не грешат, тогава защо се молят: „и не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия”? Ако ли пък грешат, тогава трябва да се очистят от греховете чрез спасяващата Божия благодат, която се дава в св. тайнства на Църквата.

Сектант: 4. За вярващия не е нужна Божия благодат: той е вече спасен и на Христовия съд не ще се яви: „Който вярва в Него, не бива съден, а който не вярва, е вече осъден, задето не е повярвал в името на Единородния Син Божий” (Иоан. 3:18, гл. 5:24). 

Православен: Че на всеобщия съд трябва да се явят всички – вярващи и невярващи, праведни игрешни – за това ясно учил Сам Иисус Христос и Неговите св. апостоли: „и даде Му власт да извършва и съд, защото е Син Човечески. Недейте се чуди на това, защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще въкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (Иоан. 5:27-29; гл. Мат. 25:32-46; Рим. 14:10-12). Така че, както казва и апостолът, „всеки да получи заслуженото, според доброто или злото, което е извършил с тялото си” (ІІ Кор. 5:10; Екл. 12:14). Гледай подробно беседата „за молитвата за умрелите” т. 9.

Сектант: 5. Ние вече сме спасени без каквито и да са добри дела, само чрез вяра; „макар да бяхме мъртви поради престъпленията, Бог ни оживотвори с Христа (по благодат сте спасени), а и възкреси с Него и постави на небесата в Христа Иисуса, за да яви на бъдещите векове преизобилното богатство на Своята благодат в доброта към нас чрез Христа Иисуса. Защото по благодат сте спасени чрез вярата; и това не е от вас – Божий дар е; не е от дела, за да не би някой да се похвали” (Еф. 2:5-9). Гл. Тит. 3:5.

Православен: От първия текст виждаме, че хората се спасяват не само чрез своите дела, а с благодат „чрез вярата”; „по благодат сте спасени”, казва апостолът. Христос пострадал за греховете на целия свят, като спасил всеки човек от робството на дявола и за всички открил райската врата. Обаче в рая ще влязат не всички спасени от греха, а само умитите от него и възродените, оправданите и осветените чрез благодатта на Св. Дух; ще влезнат тия, които „са се родили от Бога” (Иоан. 1:12-13); затова, „ако някой се не роди от вода и Дух (в кръщението), не може да влезе в царството Божие” (Иоан. 3:5).

На християните, които са били по-рано грешни, апостолът казва: „и такива бяхте някои от вас, но се умихте, но се осветихте, но се оправдахте в името на Господа нашего Иисуса Христа и чрез Духа на нашия Бог” (І Кор. 6:11). „Той ни спаси не поради делата на праведност, що ние извършихме, а по Своята милост, чрез банята на възраждането и обновата от Духа Светаго, Когото изобилно изля върху нас чрез Иисуса Христа, нашия Спасител, та, оправдани с Неговата благодат (а не с банята на вярата), да станем по надежда наследници на вечния живот” (Тит. 3:5-7).

От това се вижда, че ние сме станали наследници на вечния живот не заради вярата и не заради делата, а чрез вярата (Еф. 3:8) и чрез делата (Як. 2:14, 21-22), с помощта на които „имаме само достъп, сиреч „дръзновение да се доближаваме” (Еф. 3:12) към Божията спасяваща благодат. Като се оправдахме с вяра, учи апостолът, имаме мир с Бога, чрез Господа нашего Иисуса Христа, чрез Когото с вярата и получихме достъп до тая благодат, в която стоим, и се хвалим с надежда за слава Божия (Рим. 5:1-2).

Корнилий имал вяра в Бога и вършил много добри дела (Деян. 10:1-6), но, за да се спасял, трябвало още и да се кръсти и да получи благодатта на Св. Духа (ст. 44-48). Следователно, за всички трябва да е ясно, че думите на св. ап. Павла: „възкресил”, „насадил на небесата”, „спасени чрез вярата” се отнасят към миналия греховен живот на човеците, а не към нашия бъдещ живот, защото ние с телата си още не сме възкръснали: „Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят; но всеки по своя ред: начатък е възкръсналият Христос; после при Неговото идване ще възкръснат ония, които са Христови” (І Кор. 15:22-23). Още не седим на небесата, а само очакваме ново небе и нова земя, на която живее правдата: „Но ние, според обещанието Му, очакваме ново небе и нова земя, на която обитава правда” (ІІ Петр. 3:13). Още не сме спасени окончателно, за да получим вечен живот, а само се стремим към него (Фил. 3:12-14), защото сега още „Божието царство се благовествува, и всеки насиля да влезе в него” (Лук. 16:16); ще го получим, „ако само наченатата вяра запазим докрай” (Евр. 3:14). Затова и св. апостол казва: „със страх и трепет вършете (значи, то още не е извършено) вашето спасение” (Фил. 2:12); „като знаем, че всеки, бил той роб или свободен, ще получи (следователно, още не е получил) от Господа според доброто, което върши” (Ефес. 6:8).

Че живущите на земята люде, дори и праведниците, окончателно още не са спасени, както горделиво мислят за себе си сектантите – за това учат и много други места от Св. Писание, които изобличават тяхното заблуждение: „Ако праведникът, казва св. ап. Петър, едва се спасява (значи още не е спасен!), нечестивецът и грешникът де ще се яви?” (І Петр. 4:18; гл. ІІ Кор. 2:15); „не слушателите на закона, учи св. ап. Павел, са праведни пред Бога, а изпълнителите на закона ще бъдат оправдани” (Рим. 2:13). Сам Христос казва: „който претърпи до край, ще бъде спасен” (Мат. 10:22). Апостол Петър учи, че вярващите ще бъдат запазени за спасение, което ще се открие в последно време (І Петр. 1:3-5). „За Него (Христа), казва св. ап. Павел, от всичко се отрекох, и всичко считам за смет, само да придобия Христа... Казвам тъй, не защото вече достигнах или, че се усъвършенствувах, но се стремя, дано постигна това, за което бях застигнат от Христа Иисуса. Братя, аз не мисля за себе си, че съм постигнал това, но едно само правя: като забравям, що е зад мене, и като се силно стремя към това, що е пред мене, тичам към целта – към наградата на горното от Бога призвание в Христа Иисуса” (Фил. 3:8-14). „Ние вярваме, казва св. ап. Петър, че с благодатта на Господа нашего Иисуса Христа ще се спасим (значи св. апостол още не е бил спасен окончателно), както и те”, - повярвалите езичници (Деян. 15:11), „защото нашето спасение е в надеждата”, говори св. ап. Павел (Рим. 8:24; 5:9).

Но докато св. апостоли говорят за себе си, че те още очакват спасение, че те още не са го получили, - сектантите, в своето самоизлъгване, твърдят, че те са вече спасени само затова, че вярват в Сина Божия. „Но и бесовете вярват, и треперят” (Як. 2:19), защото те нямат добри дела.

Сектант: 6. Делата на човека нищо не значат пред Бога: вярата на човека му се зачита за праведност: „Ако Авраам се оправда с дела, той има похвала, но не пред Бога. Защото, какво казва Писанието? – „Повярва Авраам на Бога и това му се вмени за оправдание”. На оногова, който работи, заплатата се вменява не по милост, а по дълг. Напротив, ономува, който не работи, а вярва в Оногова, Който оправдава нечестивеца, вярата му се вменява за оправдание” (Рим. 4:2-5).

Православен: Когато св. ап. Павел твърди, че ние се спасяваме с вяра, а не с дела, то под дела той разбира делата на ветхозаветния обредов закон, за което вече казахме по-горе (гл. т. 2). А делата на християнската вяра апостолът не отрича, но ги счита за необходимо условие за спасение, както виждаме от посланието му към римляните, дето той учи, че Бог „ще даде всекиму според делата му”... в деня, когато, съгласно моето благовестие, Бог чрез Иисуса Христа ще съди тайните на човеците (Рим. 2:6-10, 16).

Спасителят учи, че не само за делата, но дори и за всяка празна дума, която кажат човеците, ще отговарят в съдния ден (Мат. 12:57). И апостолът казва, че ще дойде Господ, Който ще изнесе на виделина тайните на мрака и ще извади наяве намеренията на сърцето; и тогава похвалата ще бъде всекиму от Бога” (І Кор. 4:5), разбира се, който я заслужи със своите добри дела. А св. апостол Яков пряко и за всички ясно учи, че „вяра без дела е мъртва” и не спасява, че такава вяра и бесовете имат (Як. 2:14-26).

Ако Господ не само за делата, но и за всяка празна дума, дори и за намеренията им, ще съди човеците, то каква голяма заблуда е да мислим, че човек може да се спаси само с вяра, без добри дела и без спасяваща Божия благодат!

Сектант: 7. Ние сме спасени завинаги, и не можем нито да грешим, нито да погинем: „Моите овци слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те вървят подире Ми, и Аз им давам живот вечен; и те няма да погинат во-веки; и никой не ще ги грабне от ръката Ми. Моят Отец, Който Ми ги даде, е по-голям от всички; и никой не може ги грабна от ръката на Отца Ми” (Иоан. 10:27-29).

Православен: Тук се говори не за това, че Христовите овци, т.е. вярващите, не могат вече да грешат, а за това, че ако те желаят да се спасят, никой не може да ги погуби, дори и сам дяволът. А, че вярващите сами, по своя воля, поради влечение на греховната природа към зло, могат да грешат и да погинат, за това Сам Спасителят учи: „пазете се да ви не прелъсти някой... И който претърпи до край, той ще бъде спасен... Защото ще се появят лъжехристи и лъжепророци и ще покажат големи личби и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните” (Мат. 24:4, 11-12, 24; Лук. 28:8 и др.).

„Всички ние много грешим”, казва св. апостол (Як. 3:2); „Който мисли, че стои, нека гледа да не падне” (І Кор. 10:12). Че и за християните е възможно падение от своето закрепване, учат и другите св. апостоли (ІІ Петр. 3:17; Евр. 3:12-14; ІІ Иоан. Ст. 8; І Петр. 5:8; Як. 4:7; Еф. 6:11-17).

Ако повярвалите в Христа не можеха да отпаднат от Него, тогава защо е било нужно на Христа и апостолите да ги предпазват от това, защо Христос ги е учил да се молят с такива думи: „не ни въвеждай в изкушение, но ни избави от лукавия”?

Примерът със св. апостол Петър, който три пъти се отрекъл от Христа, след като Го най-горещо уверявал: „Господи, готов съм да дойда с Тебе и в тъмница, и на смърт” (Лук. 22:33, 57-60) най-добре опровергава заблуждението на сектантите, че те вече окончателно са спасени и, че не могат да погинат.

Но най-добре трябва да помним думите на св. Иоана: „ако кажем, че не сме съгрешили, правим Го лъжец и Словото Му не е в нас” (І Иоан. 1:8-10). Да не забравяме и думите на Откровението, че в Царството небесно „не ще влезне нищо нечисто” (Откр. 21:27), и да побърза всеки да се очисти от греховната нечистота, като се умие чрез спасяващата благодат на Св. Дух, която се дава на християните в св. тайнства в Църквата, при условие, че ще проявим покаяние, истинска вяра и добри дела.

 

ІІ.

 

Въпроси към сектантите: 

1) Вярват ли сектантите в думите на Христа и на св. апостоли, че за спасението освен вяра са необходими и добри дела (Мат. 7:19-23; Як. 2:14-26), че Бог ще въздаде всекиму според делата му (Рим. 2:6-10) и че „които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане” (Иоан. 5:28-29; Откр. 20:13; 22:14), „защото ние сме Негово творение, създадени в Христа Иисуса за добри дела, що Бог е предназначил да вършим” (Еф. 2:10)?

2) Вярват ли те, че вярата и добрите дела още не ни спасяват, а ни дават само „достъп към оная благодат”, която ни очиства от греховете в св. тайнства на Църквата? (Рим.5:1-2; Ефес. 1-7)?

3) Ако без Божия благодат не е възможно спасение, тогава нека кажат сектантите, по какъв начин я получавт те, и де е казано в Св. Писание, че можем да я получим вън от Църквата и без св. тайнства, които извършват законно ръкоположените нейни свещеници?

Че е необходима за спасението ни Божията благодат, за това са учили св. отци от първите векове на християнството:

Св. Климент, еп. Римски и апостолски ученик, пише: „Чрез Него неразумната и помрачена наша мисъл възлита в чудната Негова светлина” .

Св. Ириней, еп. Лионски, учи: „Понеже сме като сухо дърво, ние никога не бихме дали плод без небесния свободен дъжд. Затова ни е необходима Божия роса, за да не бъдем изгорени и да не останем безплодни” .

Св. Кирил, еп. Иерусалимски, казва: „Както светлината само с един свой лъч всичко осветлява, така и Св. Дух просветлява тия, които имат очи; затова, който, заслепен, не получава благодат, нека не укорява за това Духа, а своето неверие” .

Св. Григорий Богослов учи: „И за доброто желание е необходима Божия помощ, особено пък, за да избереш това, което си длъжен да сториш, е необходим дарът на Божието милосърдие; трябва това да е наше и Божие” . С други думи: „необходими са от страна на човека вяра, надежда и добри дела, а от страна на Бога – Неговата спасителна благодат” .

Че за спасението ни са необходими не само вяра, а и добри дела, учили също така и много св. отци на Църквата.

Св. Варнава, спътникът на св. ап. Павел, учи: „да бъдем внимателни към последните дни, защото всичкото време на живота ни и на вярата ни няма да ни докара никаква полза, ако не намразим неправдата... Не се отделяйте от другите, като че ли вие сте вече оправдани, а напротив, събирайте се заедно, изследвайте, що е прилично и полезно въобще за всички възлюбени... Всеки ще получи награда според делата си” .

Св. Климент, еп. Римски, пише: „Нека не се задоволяваме само с това – да наричаме Христа Господ; това не ще ни спаси, защото Той казва: „не всеки, който ми казва: Господи, Господи, ще влезе в Царството небесно (Мат. 7:11), а които вършат правдата”. Затова, братя, нека Го изповядваме с добри дела” .

Св. Иоан Златоуст учи: „Ако ние с вярата не съединим достоен живот, ще бъдем най-жестоко наказани... Нито кръщението, нито покаянието, нито причастието ще ни ползуват, ако не живеем честно, строго и безгрешно. Вяра без дела е като призрак без живот” .

 

Заключение

 

Сектантите, които се надяват да се спасят само с вяра, или с вяра и добри дела, които считат за своя лична заслуга, - сами си приготвят вечно погубване: без спасителната благодат на Св. Дух, която се дава в св. тайнства на Христовата Църква чрез йерархията, няма за тях спасение, защото само тя очиства човека от греховете му. Напразна е поради това тяхната вяра, напусто е тяхната надежда, безплодни са техните дела: „те са останали без Христа, отпаднали от благодатта” (Гал. 5:4).

Всички християни трябва да помнят, че „без вяра не е възможно да се угоди Богу” (Евр. 11:6), но че и „вярата без дела е мъртва” (Як. 2:14-26). Те трябва също така да не забравят и това, че вярата и добрите дела сами по себе си не спасяват човека, а му дават само право на „достъп към оная благодат”, чрез която се спасяваме (Рим. 6:1-2), и която ни дава Св. Дух в св. тайнства в Христовата Църква: в Кръщението, Покаянието и Елеосвещението. А тях ние трябва да получим с покаяние, вяра и добри дела, ако искаме да получим спасяваща благодат за вечен живот.

----------------

 

Х.

 

За Св. Кръщение

и за кръщението на децата

 

В диспута за тайнството Св. Кръщение е необходимо да се има предвид следното: едни от сектантите, най-вече мистиците, съвсем отричат това тайнство, разбирайки под кръщение вяра или религиозно-нравствено прераждане на човека. Други под кръщение разбират физически или нравствени страдания. Трети, напр. духобори, хлисти, петдесетници, отричат водното кръщение, твърдейки, че всеки истински християнин чрез покаяние, усилена молитва и въздържание – и без водно кръщение може да получи Св. Дух за очистване от греховете, както го получили св. апостоли в деня Петдесетница; истинското кръщение, казват те, това е „кръщение със Св. Дух”, което непременно трябва да се прояви в „дар на езици” и в „дар на пророчество”; а водно кръщение не е нужно. Четвърти, главно рационалистите, признават водното кръщение, но само като видим белег на отричане от прежния греховен живот и като обещание Богу от добра съвест, или като знак на съюз между човека и Бога, или най-после – като прост обред за приемане нов член в обществото на вярващите. Накрая, пети, които са голямото мнозинство, отричат, че е необходимо и възможно кръщение на децата, понеже те нямали още съзнателна вяра.

Спроти тези пет сектантски заблуждения в диспута за кръщението трябва да бъдат изяснени следните положения:

1) Вярата и религиозно-нравственото прераждане без благодатта Божия не спасяват човека; 2) не го спасяват без благодатта Божия и страданията; 3) в Кръщението се дава Св. Дух; но „дар на езици” и „дар на пророчество” са дарове извънредни и не са необходими за спасението: людете се спасяват и без тези дарове; 4) Кръщението не е само белег на обещение Богу от добра съвест, не е знак за съюз на човека с Бога, а още по-малко – само външен знак (свидетелство) за приемане в обществото на вярващите; Кръщението е най-велико свято тайнство, в което невидимо се дава благодат на Св. Дух, която очиства кръстения от всеобщия прародителски грях и от неговите лични грехове; 5) понеже всички човеци се раждат с прародителски грях, то кръщението е необходимо както за възрастните, така и за децата.

Разбира се, преди самия диспут трябва да знаем към кое от тия заблуждения за кръщението се придържат събеседниците-сектанти, така че да не изясняваме и опровергаваме това, което те сами не отричат.

Главната причина за всички посочени видове заблуждения у сектантите за Св. тайнство Кръщение е това, че у тях липсва понятието за прародителския всеобщ грях и за същността и значението на Св. Кръщение. Ето защо във встъплението към диспута за Кръщението непременно трябва преди всичко да обясним що е първороден грях и защо е установено тайнството Кръщени, в какво се състои неговата същност и значение.

 

Встъпление

 

Кръщение се нарича онова неповторяемо тайнство, в което тоя, който се кръщава, при трикратно потопяване във водата „в името на Отца, и Сина, и Св. Духа” (Мат. 28:19) получава Божия благодат, която му прощава неговите лични грехове и го очиства от всеобщия, прародителски, първороден грях, след което човек става ново творение в Христа, става Божи син, облича се в Христа и като обещава Богу добра съвест, става член на Неговата св. Църква.

Че Кръщението не е прост обред за приемане в обществото на вярващиет или само видимо свидетелство за обещение на Бога добра съвест, както мислят някои сектанти, и че то не е само знак на съюз на човека с Бога, както мислят други, а че то е установено от Бога за умиване и очистване греховете на човека, - това се вижда от Божието слово: „И сегаа, казва Ананий на Савла, що се бавиш? Стани, кръсти се и умий греховете си, като призовеш името на Господа Иисуса” (Деян. 22:16). „Покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете, и ще приемете дара на Светаго Духа” (Деян. 2:38).

А що е първороден, прародителски грях?

Това е грехът на Адама, - тоя грях, с който всеки човек се ражда на света. Както от заразен извор тече заразен поток, така от заразения от грях паднал първи човек – Адама – произлиза заразено от греха цялото човечество. Ето този Адамов грях, който се предава на всеки човек в света по рождение, се нарича прародителски или  първороден грях.

Че всеки човек се ражда с Адамовия грях, това се вижда от Божието Слово: „Кой ще се роди, казва праведният Иов, чист от нечист? – Ни един” (Иов. 14:4). „Ето, в беззаконие съм заченат, казва св. Давид, и в грях ме роди майка ми” (Пс. 50:7). Давид не казва: „в грехове”, а – „в грях”, навярно, акто имал предвид първородния, всеобщия Адамов грях. За тоя първороден грях и неговото преминаване върху цялото човечество още по-ясно учи св. ап. Павел: „Чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха” (Рим. 5:12). Или: „ние всички бяхме (до покръстването) чеда на гнева, както и другите” (Ефес. 2:3).

Какви са последствията за човека от първородния грях?

Той повредил и душата, и тялото ни: той ни направил „по природа чеда на гнева”, „мъртви по нашите престъпления” (Ефес. 2:1); направил ни и през целия живот „роби на греха” (Рим. 6:20) и на дявола, по волята на когото всички човеци живели (Ефес. 2:2), мразейки се взаимно (І Иоан. 3:10); той ни разделил от Бога, като убил у нас вярата и любовта към Него, направил ни Божии врагове (Рим. 5:10); той е причината за страданията на човешкия род тук, на земята, а на мнозина – и там, зад гроба.

Христос пострадал за греховете на всички човеци, но се спасяват само тези, които, като са повярвали в Него, очистили са се от първородния грях. За да ни очисти от тоя грях, Христос установил Св. Кръщение, което „ни спасява чрез възкресението на Иисуса Христа” (І Петр. 3:21). Затова Спасителят казал, че само този, който повярва и се кръсти, ще бъде спасен (Марк. 16:16). А понеже и сега децата се раждат с първородния грях, защото и сега, поради повредената човешка природа, всички люде умират, то – за да се освободи душата на детето от този прародителски грях, с който никой не може да влезе в Царството небесно, защото „не ще влезне в него нищо нечисто” (Откр. 21:27), - необходимо е да се кръщават и те, децата, та и те от този грях „да се умият, осветят, и оправдаят в името на Господа нашего Иисуса Христа и чрез Духа на нашия Бог” (І Кор. 6:11). Иначе те ще загинат завинаги за вечния живот, защото Спасителят казал: „ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие” (Иоан. 3:5).

Признават ли сектантите, че е необходимо кръщение на човека за очистване от Адамовия грях, съгласно учението на Божието Слово?

 

Диспут

 

І.

 

Сектант: 1. Никакво кръщение не е нужно: под вода трябва да се разбира учението на Христа: „Иисус й (на самарянката) отговори и рече: всякой, който пие от тая вода, пак ще ожеднее; а който пие от водата, която Аз ще му дам, той во-веки няма да ожеднее; но водата, която му дам, ще стане в него извор с вода, която тече в живот вечен” (Иоан. 4:13-14).

Православен: Под „вода” тук се разбира не учението на Иисуса Христа, а благодатта на Св. Дух, както за това е казано в друго място от Евангелието на Иоана (7:38-39). Ако ли под „вода” се разбира учението на Христа, то и тогава то не ще значи, че не е нужно тайнството Кръщение, защото, според думите на Самия Христа, учението е едно, а кръщението е съвсем друго: „Идете, казва Христос на апостолите, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца, и Сина, и Св. Духа (Мат. 28:19).

Ако под „вода” на кръщението всякога разбираме учение, тогава ще излезе, че Христос никога в Иудея не е учил, защото за Него е казано: „Сам Иисус не кръщаваше, а учениците Му” (Иоан. 4:2). Ще излезе, че и св. ап. Павел никого не е учил, освен Криспа, Гаия и семейството на Стефанина, защото апостолът казва за себе си: „благодаря на Бога, че не съм кръстил никого от вас, освен Криспа и Гая, та да не каже някой, че съм кръстил в мое име. Кръстих също и Стефаниновия дом, а дали съм кръстил и другиго някого, не зная” (І Кор. 1:14-16). А по-нататък сам апостолът прави разлика между кръщение и учение, като казва: „Христос ме прати не да кръщавам, а да благовествувам” (ст. 17).

Сектант: 2. Под вода на кръщението се разбира вяратат в Христа: „Който вярва в Мене, из неговата утроба, както е речено в Писанието, ще потекат реки от жива вода” (Иоан 7:38 и 4:13-14).

Православен: Ако под вода на кръщението се разбира вярата в Христа, то защо Христос, освен вяра, иска още и кръщение: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен” (Марк. 16:16)? За кръщението на евнуха от Филипа е казано: „И слязоха двамата, Филип и скопецът, във водата (във вярата ли?); и кръсти го. Когато пък излязоха из водата Дух Светий слезе върху скопеца” (Деян. 8:36-39). Според тълкуването на сектантите ще излезе, че Дух Светий слязъл на евнуха след като той и Филип оставили вярата в Христа...

За Спасителя се казва в Евангелието: „и като се кръсти, Иисус веднага излезе от водата” (Мат. 3:16). По сектантското тълкувание на думата „вода” ще излезе, че Христос, бидейки всезнаещ Бог, се научил във вярата, кръстил се от Иоана, а след това веднага се отказал от вярата в небесния Си Отец („излезе от водата”). Получава се велика ерес и богохулство.

Сам евангелистът в посоченото от сектантите място обяснява що трябва да разбираме под думите: „из утробата му ще потекат реки от жива вода”: „Това каза Той за Духа, Когото щяха да приемат вярващите в Него; защото Дух Светий още не бе даден” на тях (ст. 39). Светият Дух вярващите приели чак в деня на Петдесетница (Деян. 2:1-4, 41).

Сектант: 3. Под кръщение трябва да се разбират страданията заради Христа: „С кръщение трябва да се кръстя; и колко Ми е мъка, докато се свърши това” (Лук. 12:50). „Можете ли да пиете чашата, която Аз ще пия, или да се кръстите с кръщението, с което Аз се кръщавам? Те му отговарят: можем. И казва им: „чашата Ми ще пиете, и с кръщението, с което Аз се кръщавам, ще се кръстите” (Мат. 20:22-23).

Православен: Да, наистина, тук под „кръщение” и „чаша” се разбират страданията на Христа и учениците Му. Но това още не значи, че навсякъде в Св. Писание под думите „кръщение” трябва да се разбира страдание или мъчение. Така нар., в Евангелието четем: „Иоан тъй също кръщаваше в Енон, близо до Селим, защото там имаше много води; и отиваха там и се кръщаваха” (Иоан. 3:23). Още: „Иоан кръщаваше в пустинята” (Марк. 1:4); „и всички се кръщаваха от него в река Иордан, като изповядваха греховете си” (5 ст.).

Ако под думата „кръщение” всякъде в Св. Писание трябва да разбираме страдания и мъчения, както твърдят сектантите, то, според тяхното тълкуване, ще излезе, че св. Иоан Кръстител навсякъде мъчил хората: и в пустинята, и в Иордан, и в Енон; ще излезе, че и Спасителят мъчил човеците в Юдея, дето Той, както е казано, с апостолите „живял и кръщавал” (Иоан. 3:22), и Сам заповядал на апостолите да мъчат всички народи, когато казал: „идете, научете всички народи, като ги кръщавате” (Мат. 28:19).

За всеки здравомислещ човек е понятно, че не всякъде в Св. Писание думата „кръщение” може да се разбира като страдание и мъчение.

Сектант: 4. За очистване от първородния грях не е нужно никакво кръщение: който „ходи в светлината” сиреч живее добър живот, той се е очистил от този грях: „Ако ли ходим в светлината, казва ап. Иоан, както и Той е в светлината, имаме общение един с други, и кръвта на Иисуса Христа, Неговия Син, ни очистя от всеки грях” (І Иоан. 1:7). Ние сме изкупени от греховете и „имаме изкупление чрез кръвта Му” (Ефес. 1:7 и Мат. 26:28), а не чрез кръщението.

Православен: Кръвта на Иисуса Христа е пролята на Кръста за изкупление греховете на целия свят, но тя очиства от лични грехове и от първородния грях само онези, които усвояват Неговото изкуление чрез получаване на спасителната Божия Благодат, както това се говори в недочитания от сектантите 7-ми стих в посланието към ефесяните: „ние имаме изкупление чрез кръвта Му, прошка на греховете по богатството на Неговата благодат”. Следователно, за да получим придобитото чрез Христовата смърт, изкупление и прощение на греховете, необходимо е да се умием от тях чрез благодатта на Св. Дух в тайнството Кръщение, да „се осветим”, да „се оправдаем” (І Кор. 6:11), нужно е да „се облечем в Христа” чрез кръщение с вода и Св. Дух, както казва св. ап. Павел в посланието към галатяни: „всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте” (Гал. 3:27). Затова и Христос казал: „ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие (Иоан. 3:5).

Вече след извършеното от Христа изкупление св. ап. Петър говори на людете: „да се кръсти всякой от вас в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете; и ще приемете дара на Светаго Духа” (Деян. 2:38). Твърде много след страданията на Христа за греховете на целия свят и след славното Му възкресение и възнесение на небето Ананий казва на ослепелия Савел: „Сега що се бавиш? Стани, кръсти се и умий греховете си, като призовеш името на Господа Иисуса” (Деян. 22:16).

И тъй, само кръстилите се в Христа са „се облекли в Христа” (Гал. 3:27). Само за кръстилите се апостолът казва, че те са се умили от греховете, осветили са се, оправдали са се в името на Господа нашего Иисуса Христа и чрез Духа на нашия Бог (І Кор. 6:11), „чрез банята на възраждането (кръщението) и обновата от Духа Светаго” (Тит. 3:5).

По такъв начин, без кръщение няма освобождение от първородния Адамов грях. В некръстените човеци той остава и им пречи да влязат в Царството Божие.

Сектант: 5. Възможно е спасение и без кръщение, само с едно слушане и изпълнение на Божието Слово: „не само с хляб, казва Христос, живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста” (Мат. 4:4). И ап. Петър казва, че християните са „възродени не от тленно семе, а от нетленно чрез словото на живия Бог, Който пребъдва довеки” (І Петр. 1:23). Също и ап. Иаков казва: „с кротост приемайте насаденото слово, което може да спаси душите ви” (Иак. 1:21); Деян. 10:6).

Православен: Думите на апостола, че човек се очиства от греховете „чрез водна баня (сиреч с кръщение) чрез словото (Ефес. 5:26) показват, че кръщението се извършва с произнасяне на известни думи – именно тия думи, които Сам Спасителят заповядал да се произнасят при кръщението: „научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца, и Сина, и Светаго Духа” (Мат. 28:19).

Що се отнася до другите посочвани от сектантите места от Св. Писание, в които се говори, че човецитет „са живи чрез Божието слово”, че те са „възродени от Божието слово”, което „може да спаси нашите души”, то трябва да кажем, че самò по себе си четенето или слушането на Божието слово не може да спаси човека, „защото не слушателите на закона, казва апостолът, са праведни пред Бога, а изпълнителите на закона ще бъдат оправдани” (Рим. 2:13). Христос за всички човеци дал закон: „който повярва и се кръсти, ще бъде спасен” (Марк. 16:16), а „ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие” (Иоан. 3:5); Сектантите слушат и четат тоя закон на Христа, но не желаят да го изпълняват.

Сектант: 6. Водното кръщение е безполезно; необходимо е духовно кръщение, т.е. да се възродим религиозно-нравствено и да престанем да грешим: „Да се умием и със снежна вода, и съвсем да очистим ръцете си, и тогава Ти ще ме потопиш в тиня, и ще се погнусят от мене дрехите ми” (Иов. 9:30-31). „Макар да се умиеш със сапун и да употребиш много луга, - твоето нечестие е отбелязано пред Мене, казва Господ Бог” (Иер. 2:22).

Православен: В книгите на Иова и пророка Иеремия се изказва общото убеждение на ветхозаветните люде, че колкото и да се разкайват те за своите грехове, не могат съвършено да се очистят от тях, защото, казва Иов: „Помежду ни няма посредник” (ст. 33). В Новия Завет такъв посредник се яви в лицето на Месия-Христа, „Който е ходатай на Новия Завет” (Евр. 9:15), „Който отдаде Себе Си откуп за всички”. Той и установи за умиване на греховете тайнството Кръщение (Мат. 28:19), без което никой не ще наследи вечен живот (Марк. 16:16; Иоан. 3:5).

Сектант: 7. Енох без обрязване и без кръщение бил взет жив на небето; затова и ние можем да се спасим без кръщение: „И ходи Енох по Бога, и изчезна, понеже Бог го взе” (Бит. 5:24). „Чрез вяра Енох бе преселен, за да не види смърт; и не се намери, понеже Бог го пресели. Защото преди преселването си той получи свидетелство, че е угодил Богу” (Евр. 11:5; Сир. 49:16).

Православен: Енох без обрязване и кръщение се спасил само с една вяра и добри дела затова, защото през неговия живот нямало още нито обрязване, установено чак при Авраама, нито кръщение, заповядано за пръв път от Христа. А когато Бог установил за ветхозаветните люде обрязване, а за новозаветните – кръщение, тогава, както във Ветхия Завет не било възможно спасение без обрязване (Бит. 17:9-14), така и в Новия – без кръщение (Иоан. 3:5).

При това сектантите биха могли да се позовават на примера с Еноха само тогава, ако те заради своята вяра и добри дела биваха взимани живи на небето; но ето, че това с никого от тях никога не се е случило, нито пък ще се случи.

Сектант: 8. За спасението е необходимо прераждане в нов живот, а не водно кръщение; необходимо е да се роди човек изново, втори път, сиреч духовно. Христос казва на Никодима: „истина, истина ти казвам: ако някой се не роди изново, не може да види Царството Божие” (Иоан. 3:3).

Православен: Протестантите, без да се страхуват от Божието слово (Откр. 22:18-19), произволно са изопачили в своята Библия това място от беседата на Христа с Никодима, като напечатали в нея: „който се не роди изново, не може да види Царството Божие”. В оригинала на гръцката Библия стои тук не „изново”, а „свише” (анотен), т.е. от Св. Духа.

Христос не учи, че за спасението на човека е достатъчно той да се роди само от Духа, а „от вода и Дух” (Иоан. 3:5). Също така за водно кръщение учили и св. апостоли: „Петър казал: може ли някой да възпре да се кръстят с вода тия, които приеха Дух Светий, както и ние?” (Деян. 10:47-48). За кръщението на евнуха от ап. Филип четем: „И като си вървяха по пътя, стигнаха до една вода; и скопецът рече: ето вода; какво ми пречи да се кръстя?... И заповяда да спрат колесницата; па слязоха двама във водата, Филип и скопецът; и кръсти го” (Деян. 8:36-38).

От посочените места ясно се вижда, че нравствено прераждане е едно, а водно кръщение – друго, и че за спасението е необходимо кръщение непременно и с вода „в името на Отца, и Сина, и Св. Духа”, за да получим благодатта на Св. Духа, която ни очиства от грехове и ни спасява за вечен живот.

Сектант: 9. Не бива да се кръщават деца, защото те нямат още необходимата за това вяра: „И тъй, идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца, и Сина, и Светаго духа” (Мат. 28:19).

Православен: Не е казал Христос: „идете, първом научете всички народи, а след това ги кръстете”, а е казал: „научете всички народи, като ги кръщавате, като ги учите” и т.н. Думите: „като ги кръщавате” и „като ги учите” показват едновременност в показваните от тях действия, сиреч Христос заръчва щото дори и възрастните да бъдат кръщавани и учени едновременно, без да чакаме те подробно да изучат всичкото Христово учение. Стотникът Корнилий, разбира се, не успял да изучи всичкото християнско вероучение, а бил кръстен (Деян. 10:44-48).

Сектант: 10. Децата не бива да се кръщават, защото трябва първо да повярват, а след това да се кръстят: „Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен; а който не повярва, ще бъде осъден” (Марк. 16:16).

Православен: Тези думи не се отнасят до децата, а само до възрастните. Ако ли се тълкува това място по сектантски, то ще излезе, че всички умрели некръстени деца на сектантите, като такива, които още не са имали вяра, ще погинат, защото е казано: „който не повярва, ще бъде осъден”.

Сектант: 11. Децата не бива да се кръщават, защото преди да се кръстят, те трябва да се покаят, което децата не могат да сторят; ап. Петър казва на народа в деня на Петдесетницата: „покайте се, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа, за прошка на греховете, и ще приемете дара на Светаго Духа” (Деян. 2:38).

Православен: От посоченото от сектантите място из Св. Писание се вижда, че да се каят за греховете си са длъжни възрастните, а да се кръщават са длъжни всички – и възрастни, и деца, защото за покаянието е казано само: „покайте се”, а за кръщението е казано: „и всеки от вас да се кръсти”, следователно, и децата. Следният (39-ти) стих още по-ясно потвърдява това, като пояснява защо „всеки” трябва да се кръсти: „защото за вас е обещанието, за вашите деца, и за всички далечни, които би призовал Господ, Бог наш”, ако те не трябваше да бъдат кръщавани. А да принасят децата покаяние пред кръщението е излишно, защото те, като такива, които нямат още лични грехове, а само Адамовия грях, няма за какво да се каят.

Сектант: 12. Трябва по-рано да обещаеш на Бога добра съвест, а след това вече да се кръстиш; това децата не могат да сторят: „кръщението, казва ап. Петър, (което не е отмахване плътската нечистота, а обещание Богу добра съвест) спасява сега и нас чрез възкресението на Иисуса Христа” (І Петр. 3:21).

Православен: Тук не се говори, че без обещание Богу добра съвест, или добър християнски живот, децата не бива да се кръщават; за тях обещават добра съвест техните родители и възприемници (кръстници). А ето за какво се говори: между първите християни някои мислили, че кръщението е прост обред, като напр. умиване пред ядене ръцете, както практикували евреите. Апостолът казва, че „кръщението не е умиване на плътската нечистота”, но че то, при обещание Богу добра съвест, спасява чрез възкресението на Иисуса Христа.

Сектант: 13. Не е нужно да се кръщават децата; те и без кръщение ще се спасят, защото Христос казва за децата: „оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене, защото на такива е царството небесно” (Мат. 19:14).

Православен: Тук е дума не толкова за децата, колкото за възрастните. Спасителят поставя децата за пример заради тяхното смирение, простота и незлобие, като казва, че „на такива”, т.е. на такива прости и незлобливи, които скоро забравят обидите, и кротки като деца, е царството небесно. А главното тук е това, че при Спасителя довеждали еврейски деца (гл. 1. ст.), които били, според Ветхозаветния закон, обрязани (Бит. 17:10-14) и действително могли да се спасят поради обрязването, което в Новия Завет е „нищо” (І Кор. 7:19), защото е заменено с Кръщението. Ето що казва св. ап. Павел за това: „Вие в Него сте и обрязани чрез неръкотворно обрязване, като съблякохте греховното тяло на плътта, чрез обрязването Христово, като се погребахте с Него в Кръщението, в което и възкръснахте заедно с Него чрез вяра в силата на Бога, Който Го възкреси от мъртвите” (Кол. 2:11-12).

А децата на сектантите не са обрязани и не са кръстени: те са нечисти, както децата на езичниците. У тях си остава неумит първородния грях, а за царството Небесно е казано: „не ще влезе в него нищо нечисто” (Откр. 21:27). Не ще влязат, следователно, в него и децата на сектантите, като такива, които не са очистени от Адамовия грях в Св. тайнство Кръщение, защото и Христос ясно е казал: „ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие” (Иоан. 3:5).

Сектант: 14. Не е нужно да се кръщават децата, защото, като произлизат от вярващи родители, те и така са свети. За децата на вярващите родители ап. Павел казва, че те са „свети”: „Ако някоя жена, пише той на коринтяните, има мъж неповярвал, и той е съгласен да живее с нея, да го не оставя. Защото неповярвал мъж бива осветен чрез вярващата жена, и неповярвала жена бива осветена чрез вярващия мъж; инак, децата ви биха били нечисти, а сега те са свети” (І Кор. 7:13-14).

Православен: „Свят” не значи „безгрешен”, а преди всичко значи „избран”, „осветен” от Божията благодат, с каквато дума във Ветхия Завет се наричал целият Израил, в отличие от всички езически народи, а в Новия Завет – всички кръстени християни.

Моисей казва на еврейския народ: „Ти си народ свет на Господа твоя Бог: тебе избра Господ, Бог твой, за да бъдеш Негов собствен народ измежду всички народи, които са на земята” (Втор. 7:6). А на друго място той така нарича израилтяните: „ти си народ твърдоглав” (Втор. 9:6), „род немирен и развратен... народ глупав и несмислен” (Втор. 32:5-6).

Апостол Павел нарича всички коринтяни „призвани, свети” (І Кор. 1:2) и в същото време ги изобличава за тъжбите по съдилищата между брат с брат (6:6), за насилственото отнимане на чужда собственост (6:7-8) и „за такова блудство, за каквото дума не става дори и между езичниците, именно, че някой държи бащина си жена”. „И вие, казва на „светите” коринтяни апостолът, сте се възгордяли, вместо по-скоро да плачете, за да се махне из средата ви оня, който е извършил тая работа” (І Кор. 5:2).

Сега е вече ясно, че във Ветхозаветното Писание „свет” се нарича преди всичко тоя, който е избран от Бога, а в Новозаветното – който „е осветен в Христа Иисуса” чрез кръщението (І Кор. 1:2), който се е облякъл в Христа чрез кръщението: „всички, които в Христа се кръстихте, в Христа се облякохте” (Гал. 3:27), - който е съединен с Христа: „Или не знаете, че всички ние, които се кръстихме в Христа Иисуса, в Неговата смърт се кръстихме. И тъй, ние се погребахме с Него чрез кръщението в смъртта” (Рим. 6:3-4). „Свят”, най-после, може да бъде наречен само този, който е осветен и „спасен чрез банята на възраждането и обновата от Духа Светаго” (Тит. 3:5), сиреч чрез Св. Кръщение, - този, който „се е умил, се е осветил и се е оправдал в името на Господа нашего Иисуса Христа и чрез Духа на нашия Бог” (І Кор. 6:11) от първородния грух и от своите лични грехове в тайнството Св. Кръщение.

От всичко казано е съвършено ясно, че децата на ония коринтски родители, от които единият бил вярващ, а другият невярващ, се наричат „свети” именно затова, защото, благодарение на вярващия родител те били кръстени; защото нийде в новозаветното Писание некръстените не се наричат, и не могат да се наричат „свети”. Според сектантското пък тълкуване на това място ще излезе, че децата, от чиито родители само един е вярващ, могат да бъдат „полусвети”; но такова название в Писанието нийде няма. И това място, както и другите места, посочвани от сектантите, изобличават самите тях (сектантите), като посочват, че техните некръстени деца са „нечисти”, защото не са „се облекли в Христа” в кръщението, не са „се съединили с Него, не са се умили, не са се осветили, не са се оправдали” чрез „водната баня”, т.е. чрез Св. Кръщение; те, както и децата на езичниците, си остават роби на дявола и пленници на първородния грях, и затова Божието Царство за тях е закрито.

Сектант: 15. Не е нужно да се кръщават децата, ако родителите са кръстени, защото от такива родители децата се раждат без Адамов грях, който е умит в родителите чрез Кръщението. Св. Писание казва: „Ако начатъкът е свет, свето е и тестото; и ако коренът е свет, свети са и клоните” (Рим. 11:16) и: „не може добро дърво да дава лоши плодове, нито лошо дърво да дава добри плодове” (Мат. 7:18).

Православен: Под думите „начатък” и „корен” в посоченото място се разбират не кръстени християни, а светите ветхозаветни патриарси, от които „някои от клоните”, т.е. езичниците, са се отчупили (Рим. 11:17). А под „добро дърво” се разбира всеки истински християнин; под „добри плодове” се разбират не неговите деца, а добрите му дела. И добри родители често имат деца по-лоши от тия на езичниците, както и лоши родители имат много добри деца. Децата и от добри и от лоши, от кръстени и от некръстени родители еднакво умират; а това показва, че те всички се раждат с Адамовия, първородния грях, защото словото Божие казва: чрез греха смъртта премина във всички люде (Рим. 5:12); следователно, и в тях. Ако от добри и кръстени родители децата биха се раждали без първороден грях, то те никога не биха и умряли (Прем. Сол. 1:13 и 2:23-24); но те умират затова, защото „както чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха”. „Обаче, смъртта, казва св. ап. Павел, царувà от Адама до Моисея и над несъгрешилите с престъпление, подобно на престъплението на Адама... поради престъплението на едного измряха мнозина..., защото... с престъплението на един човек смъртта царувà чрез него единия” (Рим. 5:12-19). И тъй, смъртта на децата показва, че те се раждат с първородния (Адамов) грях.

Сектант: 16. Ние не признаваме учението на вашата Православна Църква, че уж кръщението на децата може да се извършва заради вярата на родителите и възприемниците им, защото благодатта Божия не може да се дава на човеците без тяхната лична вяра, „защото по благодат сте спасени чрез вярата”, пише ап. Павел на ефесяните (Еф. 2:8).

Православен: Полезно е да прочетете и другата половина ан същия текст: „и това не е от вас – Божий дар е”. А Своите благодатни дарове Бог дава на людете и заради вярата на другите. Ето евангелски примери:

Поради вярата на стотника оздравял болният му слуга, без да види Христа. „Когато влезе Иисус в Капернаум, приближи се до Него един стотник, молеше Го и казваше: Господи, слугата ми лежи у дома разслабен и люто страда. Иисус му казва: ще дойда и ще го излекувам. А стотникът отговори и рече: Господи, аз не съм достоен да влезеш под покрива ми; но кажи само дума, и слугата ми ще оздравее... И рече Иисус на стотника: иди си, и както си повярвал, нека ти бъде. И слугата му оздравя в същия час” (Мат. 8:5-13).

Ето и друг случай. Заради вярата на носачите, разслабеният не само оздравял, а което е особено важно – получил и прошка на греховете: „И ето, пише св. евангелист Матей, донесоха при Него един разслабен, сложен на постелка. И като видя Иисус вярата им, каза на разслабения: дерзай, чедо, прощават ти се греховете” (Мат. 9:2).

Заради вярата ма майката – хананеянка оздравяла обхванатата от бяс нейна дъщеря, която била останала вкъщи. „И ето една жена нананейка, казва св. евангелист Матей, като излезе из ония предели, викаше към Него и казваше: помилуй ме, Господи, Сине Давидов! Дъщеря ми зле се мъчи от бяс. Но Той не й отвърна ни дума. И учениците Му се приближиха до Него, молеха го и казваха: отпрати я, защото вика подире ни. А Той отговори и рече: Аз съм пратен само при загубените овце от дома Израилев. Но тя, като се приближи, кланяше Му се и думаше: Господи, помогни ми! А той отговори и рече: не е добре да се вземе хляба от чедата и да се хвърли на псетата. Тя каза: да, Господи, ала и псетата ядат от трохите, що падат от трапезата на господарите им. Тогава Иисус й отговори и рече: о, жено, голяма е твоята вяра; нека ти бъде по желанието ти! И в оня час дъщеря й оздравя” (Мат. 15:21-28).

Когато били изцерявани, бесноватите невинаги виждали Христа, а били далеч от Него и затова не могли лично да Му изповядват вярата си в Него, като Син Божий и техен Спасител, а получавали задочно изцеряване поради вярата и молбите към Христа на други, близки или съчувствуващи им лица.

Беснуващите понякога признавали Христа за Син Божий, но не искали нито да вярват в Него, нито да Му се подчиняват, а Му се противили, нежелаейки дори да получат от Него изцеряване (Марк. 1:24; 5:6-7; Мат. 8:28-29).

Беснуващите, като противящи се на Христа, никога сами не дохождали при Него за изцеряване. Водили ги при Него насила други: „и доведоха при Него всички немощни, налегнати от всякакви болести и недъзи, и хванати от бяс и луничави, и разслабени, и Той ги изцери” (Мат. 4:24).

Веднъж един човек от народа се обърнал към Христа с молба: „Учителю, доведох при Тебе сина си, хванат от ням дух; дето и да го прехване, тръшка го, и той се запеня, и скърца със зъби, и се вцепенява... Иисус му рече: доведете го при Мене. И доведоха го при Него” (Марк. 9:17-20).

Понеже не вярвали и се противили на Христа, не само довеждали, но и насила – по всяка вероятност, вързани – донасяли бесноватите при Него, за да ги изцери: „Когато излезе (Иисус) на брега, срещна го от града един човек, който от много години имаше бесове и не обличаше дреха и в къща не живееше, а по гробищата. Той, като видя Иисуса, извика, падна пред Него и с висок глас рече: какво имаш Ти с мене, Иисусе, Син на Бога Вишний? Моля Ти се, не ме мъчи! Защото Иисус бе заповядал на нечистия дух да излезе от тоя човек; понеже от дълго време го мъчеше, тъй, че го вързаха с вериги и окови и го пазеха, но той разкъсваше оковите, и гонен биваше от беса по пущинаците. Иисус го попита и рече: как ти е името? Той рече: легион; защото много бесове бяха влезли в него. И те молеха Иисуса да не им заповядва да идат в бездната” (Лук. 8:27-31).

В какво състояние били довежданите и донасяните при Христа беснуващи – това знаем от разказите за тяхното изцеряване. Досаттъчно е да приведем за пример макар само един от тях.

„Щом бесният Го видя, духът го стресе; той падна на земята и се валяше запенен. И запита Иисус баща му: колко време има откак му става това? Той отговори: от детинство; и много пъти духът го хвърляше в огън, и във вода, за да го погуби; но, ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни. Иисус му рече: ако можеш да повярваш, всичко е възможно за вярващия. И веднага бащата на момчето викна и със сълзи казваше: вярвам, Господи! Помогни на неверието ми! А Иисус, като видя, че се стича народ, запрети на нечистия дух и му рече: дух неми и глухи, Аз ти заповядвам: изле из него, и не влизай вече в него! И духът, като изкрещя и го стресе силно, излезе; а момчето стана като мъртво, та мнозина казваха, че то е умряло. Но Иисус, като го хвана за ръка, изправи го, и то стана” (Марк. 9:20-27).

Приведеният от нас евангелски разказ, както и други разкази за изцеряване на беснуващи, ни убеждава, че преди да бъдат изцерени, те нямали възможност да вярват нито да изповядват вярата си в Христа. Те се намирали в безсъзнателно състояние, в пълна власт на дявола. Христос ги изцерявал заради вярата на други люде: дъщерята на хананейката е била изцерена заради майка й; бесноватото момче – заради вярата на баща си и пр.

Както бесноватите люде, така и некръстените деца, се намират еднакво под властта на дявола и еднакво могат да се избавят от него чрез благодатта на Светия Дух. Сам Спасителят казва: Аз изгонвам бесовете с Божий Дух (Мат. 12:28). Също и за избавянето то дяволския прародителски грях Той казва: „ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” (Иоан. 3:5). И св. ап. Павел твърди същото (І Кор. 6:11).

Ако при изцеряване на беснуващите им се дава благодат на Св. Духа заради вярата на други люде, които са ги довеждали и донасяли при Христа, - защо тогава заразените от дяволския грях деца (Прем. Сол. 2:24 и др.) не могат да получат освобождение от него в кръщението чрез благодатта на същия всесилен Св. Дух (І Кор. 12:17) заради вярата на техните родители на възприемниците и извършителите на Св. Кръщение? Нека отговорят на този въпрос самите сектанти.

Ако беснуващите, които не само нямали никаква вяра в Христа, но дори Му се противили, получавали избавление от властта на дявола чрез благодатта на Св. Дух заради вярата на дурги, тот защо да не могат да се избавят от дяволския грях децата заради вярата на родителите им, възприемниците и извършителите на Св. Кръщение? Кой е по-близо до Христа: невинните, още нямащи лични грехове, некръстени деца, или обхванатите от бяс, които със своите грехове са привлекли към себе си злите духове? (Мат. 12:43-45; Иоан. 13:2, 27; Деян. 5:1-3; ІІ Тим. 2:26 и др.). Отговорът и този път е ясен за всички: разбира се, - децата са по-близо до Христа.

И тъй, непротивящите се на Христа, невинни и чисти от лични грехове деца, донасяни за кръщение от вярващите им родители и възприемници, могат да се очистят в кръщението от прародителския грях заради вярата на други човеци .

Сектант: 17. В първите векове на Христовата Църква нямало кръщение на деца. Такава практика се появила чак в края на ІІ и началото на ІІІ век. Вярващите се кръщавали, бидейки вече възрастни. Така например, св. Иоан Златоуст се кръстил, когато бил на 18 години, макар че неговите родители били християни – Секунд и Антуса. Св. Григорий Богослов, чиято майка била благочестивата християнка Нона, се кръстил след като навършил 24 години. Св. Василий Велики, чийто родители били благочестиви християни, и бил възпитан от благочестивата си баба Макрина, приел кръщение на около 30 години. Константин Велики бил покръстен чак пред смъртта си. Това било общ обичай между християните през първите векове.

Православен: Не е вярно, че е било общ обичай между християните в първите векове да се кръщават възрастни. Имало отделни случаи, когато някои лица са истали едновременно да се очистят от първородния грях и от личните си грехове чрез тайнството Кръщение. Но частният обичай не е закон за Христовата Църква. Самите посочени от сектантите отци на Църквата са учили, че е необходимо да се кръщават децата. Колкото до това, че уж в първите времена нямало кръщение на деца, това е също лъже, която, както ще видим, се опровергава от историческите свидетелства.

 

Светите отци на Христовата Църква учили още в първите времена съвсем не така, както сега участ сектантите. Най-близките ученици и приемници на св. апостоли по-добре са знаели учението за Св. Тайнство Кръщение, защото били приели това учение от самите апостоли. От многобройните техни свидетелства ще приведем само няколко.

Че водно кръщение е необходимо за спасението, за това св. отци и учители от първите векове на Църквата учили така:

Спътникът на св. ап. Павла, ап. Варнава, учи за Св. Кръщение: „Ние слизаме (сиреч се потопяваме) във водата (Кръщението) пълни с грехове и нечистотии, а излизаме из нея с придобивка: със страх в сърцето и с надежда на Иисуса в Духа; а като получаваме опрощение на греховете и надежда в името Господне, ние ставаме нови, съвършено отново създадени, така че имаме и младенческа душа, като духовно възсъдание” .

Св. Ерм, апостолски мъж, пише: „Човек, докато приеме името на Божия Син (християнин), е мъртъв; но щом като приеме този печат, той отхвърля мъртвостта и възприема живота. А този печат е водата: в нея слизат люде мъртви, а излизат от нея живи” .

8-мо апостолско правило гласи така: „Ако някой епископ или свещеник извърши не три потопявания на всяко тайнодействие, но едно потопяване, давано в името на Господната смърт (както правят сектантите), такъв да бъде отлъчен”.

Тертулиян (живял в края на ІІ и в началото на ІІІ в.) за трикратното потопяване пише: „Христос след възкресението Си дал на учениците Си последната Си заповед: да кръщават (всички народи) в името на Отца, и Сина, и Св. Духа, а не в едного, поради което ние се потопяваме (при Кръщението) не веднъж, а три пъти, сиреч толкова, колкото имена и лица има” .

За необходимостта от кръщение на децата учили много отци и учители на Църквата, но в това отношение за нас са особено важни свидетелствата на отците и учителите от първите векове на християнството.

Св. Дионисий Ареопагит, обърнат в християнството от св. ап. Павла (Деян. 17:34), пише следното за кръщаването на децата и за отдаването им на грижата на възприемници: „На божествените наши наставници (сиреч апостолите) се изволи (биде внушено от Бога) да допуснат към кръщение и младенците, при това свещено условие, че естествените родители на детето да го поверят на някого от вярващите, който добре да го научи на божествените предмети, и след това да се грижи за детето, като баща, посочен свише, и като пазител на неговото вечно спасение. Тогова именно човека, когато дава обещание да ръководи отрочето към благочестив живот, заставя свещеникът да изрече отричане и свещено изповядване (Символ на вярата)... Мисля, че няма нищо чудно в това, дето младенец се допуска до кръщение” . 

Св. Иустин Философ, пострадал за Христа в 165 г., учи: „Младенците се удостояват с блага, които им се дават чрез кръщението, според вярата на онези, които ги донасят за кръщение”.

Св. Ириней, епископ Лионски, пострадал за Христа в 202 г., пише: „Христос дойде, за да спаси всички, - всички, казвам, които се възраждат от Него за Бога: младенците, децата и отроците, юношите и старците .

Ориген, най-бележитият църковен учител († 270 г.), пише за кръщението на младенците следното: „Църквата получила от апостолите предание да кръщава децата... Децата се кръщават за опрощаване на греховете. Какви грехове и кога са съгрешили? – Каква друга причина може да послужи за тяхното кръщение, освен тая, за която споменахме: „Кой ще се роди чист от нечистия? – Никой!” (Иов. 14:4). Понеже в тайнството Кръщение се умива нечистотата на рождението, затова кръщават и младенци, защото „ако някой не се роди от вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие” .

Св. Григорий Богослов, който се кръстил възрастен, учи: „Ти имаш младенец; не давай на времето да се усили повредата; нека бъде осветен в младенчеството и от юност посветен на Духа” .

Картагенският събор (419-426) съставил такова постановление за кръщение на децата:

„Определяме още: който отрича нуждата от кръщаване малки и новородени от майчина утроба деца, или който твърди, че макар да се кръщават за прощение на греховете, но те не наследяват от прародителския Адамов грях нищо, което да трябва да се измие с банята на пакибитието (тогава би следвало, че изразът „за прощение на греховете” се употребява към тях не в истинския, а в лъжовен смисъл) – той да бъде анатема! – Защото трябва да разбираме израза на апостола: „чрез един човек грехът влезе в света, а чрез греха – смъртта, и по такъв начин смъртта премина във всички люде чрез един човек, в когото всички съгрешиха” (Рим. 5:12) не иначе, а само така, както винаги го е разбирала вселенската Църква, разлята и разпространена навред. Според това верско правило – и младенците, които не са в състояние да извършат сами никакъв грях, се кръщават истински за прощение на греховете, та чрез това второ раждане да се очистят от онова, що са наследили от вехтото раждане” (124-то правило).

И тъй, и Св. Писание, и св. отци и учители на Христовата Църква и Вселенските събори учат за Св. Кръщение и за кръщаване на децата така, както учи за това цялата Източна Православна Църква, защото тя има своя произход от Самия Христа и св. апостоли.

 

ІІІ.

 

По-нататък трябва да минем към полемическия метод на диспута за кръщението и да зададем на сектантите следните въпроси:

1. Признават ли сектантите, че всички човеци се раждат с първородния, Адамов грях, както учи за това Св. Писание: Иов. 14:4; Псал. 50:70; Рим. 5:12, 18-19; Ефес. 2:3, и че с първородния грях никой не може да влезе в небесното Царство: Откр. 21:27, или не?

2. Вярват ли сектантите, както учи словото Божие, че в св. тайнство Кръщение се дава Св. Дух (Иоан. 3:5) и че кръщаващиет се човеци чрез благодатта на Св. Духа се „умиват” от първородния грях, „освещават се”, „оправдават се” (І Кор. 6:11), „обличат се в Христа” (Гал. 3:27) и че в кръщението човеците се „умиват от греховете си” (Деян. 22:16) и получават „прошка на греховете” (Деян. 2:38), или не вярват това?

3. Вярват ли сектантите, че децата, още когато са малки и дори несъзнателни, могат да получат освещаващата ги благодат на Св. Духа, както учи за това Св. Писание: Иер. 1:5; Съд. 13:4-7; Лук. 1:15 и 44; Мат. 21:15-16; Псал. 21:10-11, или не вярват?

4. Вярват ли сектантите на думите на св. апостол Павла, че кръщението е заменило обрязването: „В него сте и обрязани чрез неръкотворно обрезание. Като съблякохте греховното тяло на плътта, чрез обрязването Христово, като се погребахте в Кръщението”? (Кол. 2:11-13). Ако вярват, то трябва да кръщават децата си, защото обрязването се извършвало над младенци (Бит. 17:10-14; Лук. 2:21).

5. Обещание за прощаване греховете в кръщението е дадено само за възрастните ли или и за децата (Деян. 2:38-39)? Ако се отнася и за децата, то защо сектантите не ги кръщават?

6. Могат ли децата чрез кръщението да получат прошка и умиване от прародителския грях поради вярата на техните родители, на възприемниците и на извършителите на Св. Кръщение? – Без всяко съмнение, могат. Ние вече видяхме, че поради вярата на стотника оздравял болният му слуга, а поради вярата на хананейката – нейната бесновата дъщеря, без да видят Христа (Мат. 8:5-13; 15:22-28). Поради вярата на бащата бил излекуван бесноватият му син (Мат. 17:15-18), а поради вярата на носачите – разслабеният не само оздравял, но получил и прошка на греховете си (Мат. 9:2).

Следователно, поради вярата на свещенослужителя на Църквата, който извършва Св. Тайнство Кръщение, и поради вярата на родителите и възприемниците, които донасят децата за кръщаване, те могат да получат прошка и очистване от първородния, Адамов грях, още повече, че той не е техен личен, а наследен при зачатието прародителски грях.

Ако е така, то защо сектантите не кръщават своите деца, а ги лишават от спасение и от небесното Царство?

 

Заключение

 

След като приведе думите на Христа, казани на Никодима: „ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” (Иоан. 3:5), мисионерът трябва да се обърне към сектантите с увещание – „да пуснат децата и да не им пречат” да дойдат при Христа (Мат. 19:14) чрез Св. Кръщение и да им припомни и другите думи, казани от Христа: „Горко вам..., задето затваряте царството небесно пред човеците; защото нито вие влизате, нито влизащите пускате да влязат” (Мат. 23:13); защото сектантите, като не допускат децата до Св. Кръщение, погубват и тях, и своите грешни души.

На православните да се напомни тяхното свето задължение да възпитават своите кръстени деца в Божий страх и в послушание на вярата и Христовата Църква.

 

 

 

ХІ.

 

За Св. Миропомазване

 

В диспута за Св. Миропомазване е необходимо: 1) да обясним значението на това тайнство и неговото съществено отличие от Кръщението, като се посочи връзката между него и ветхозаветното помазване на царе, първосвещеници, свещеници и пророци с миро, за да получат Божията благодат, като помагаща сила в тяхното многотрудно служение; 2) да отбележим също, че ръковъзлагането на апостолите над ония, които се покръстят, за да получат благодатта на Св. Дух, още от самите апостоли било заменено с миропомазване; 3) че освещаване на миро за тайнството Миропомазване могат да извършват само епископи, а самото тайнство – епископи и, по тяхно пълномощие, презвѝтери на Църквата.

 

Встъпление

 

Миропомазването е такова св. тайнство, чрез което, при помазване, придружено с молитва, от архиерей или свещеник, с осветено от епископ миро, частите на тялото на новопокръстения, и при проинасяне думите: „печат дара Духа Святаго” покръстеният получава „залога на Духа в сърцето си” (ІІ Кор. 1:21-22), за да се усилят и възрастат неговите духовни сили; получава и помощ за борба с всяко зло, съгласно думите на Христа: „без Мене не можете да вършите нищо” (Иоан. 15:5).

Във Ветхия завет миропомазване се извършвало над царе, първосвещеници, свещеници и пророци, като над избрани люде, посветени Богу, - за да получат благодатна помощ в тяхното високо и трудно служение (Изх. 30:23-33; І Цар. 16:13; ІІ Цар. 1:39; 19:16). Служението на Бога от страна на християните е толкова високо и трудно, че Св. Писание нарича всинца ни „царе” и „свещеници” (ІІ Петр. 2:9; Откр. 1:6 и 5:10); затова, за да можем достойно да изпълняваме своето звание на християни, трябва да бъдем помазани със св. миро, за да получим благодатна помощ.

Отначало св. апостоли изпросвали благодатта на Св. Дух над християните, когато те се кръщавали, чрез поставяне ръцете си над тях (Деян. 8:14-17; 19:6); но когато числото на повярвалите се увеличило дотолкова, че св. апостоли вече не могли да поставят ръцете си лично на всички многобройни и в разни места покръстени християни, те заменили възлагането на ръцете с миропомазване (І Иоан. 2:20-27 и ІІ Кор. 1:21-22), като поръчали да извършват това тайнство епископите и презвѝтерите на Църквата.

Самото име „християнин” (от гръцката дума „хризо” – мажа, „хрисма” – помазване) означава „помазан”, сиреч помазан със св. миро. Затова не са християни онези, които нямат дори самото тайнство Миропомазване.

Вие, сектантите, имате ли миропомазване?

 

Диспут

І.

 

Сектант: 1. Никакво миропомазване не е нужно, защото Св. Дух се дава на вярващите при кръщението: „ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в царството Божие” (Иоан. 3:5). „И такива (грешни) бяхте някои от вас, но се умихте, но се осветихте, но се оправдахте в името на Господа нашего Иисуса Христа и чрез Духа на нашия Бог” (І Кор. 6:11).

Православен: Кръщението е едно, а Миропомазването е съвсем друго тайнство: Кръщението очиства от първородния и от личните грехове, и неговото благодатно действие се извършва изведнъж и в един миг; а Миропомазването се извършва над човека за усилване и възрастване на неговите духовни сили в борбата със злото, и неговото действие продължава през целия емен живот на човека.

Самите св. апостоли правили разлика между значението на Кръщението и Миропомазването: „Покайте се, казва св. ап. Петър, и всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа за прошка на греховете; и ще приемете дара на Светаго Духа” (Деян. 2:8). Не казал апостолът: „всеки от вас да се кръсти в името на Иисуса Христа за прошка на греховете и за получаване на Св. Дух”, а казал първо: „за прошка на греховете”, а след това добавил: „и ще приемете дара на Светаго Духа”, като с това показал, че прощаването на греховете при Кръщението е едно нещо, а получаване дара на Св. Духа е съвсем друго.

В посланието към евреите св. ап. Павел пише: „Като оставим първоначалното Христово учение, нека се стремим към съвършенство, без да полагаме пак основа на покаяние от мъртви дела и на вяра в Бога, на учение за кръщения, за възлагане ръце, за възкресяване мъртви и за вечен съд”..., „защото ония, които веднъж са се просветили (в Кръщението), вкусили са от небесния дар (Причащението), станали са причастници на Св. Духа (чрез Миропомазването)... са отпаднали, - не е възможно пак да бъдат обновени за покаяние” (Евр. 6:1-6).

Тук св. апостол отличава Кръщението от Причащението и ръковъзлагането, както отличава възкресението на мъртвите от вечния съд, и казва, че както в Кръщението човек духовно се просвещава, а в Причащението вкусва небесния дар (Христовото Тяло и Кръв), така и при възлагане на ръцете „става причастник на Св. Духа”.

Още по-ясно се вижда разликата между кръщението и възлагането на ръцете, или миропомазването, от събитията при кръщението на самаряните и Иоановите ученици.

В книгата „Деяния на светите апостоли” четем: „Като чуха апостолите, които бяха в Иерусалим, че Самария е приела Словото Божие, проводиха там Петра и Иоана, които слязоха и се помолиха за тях, за да приемат Дух Светий. (Защото Той не бе слязъл още нито върху едного от тях, а само бяха кръстени в името на Господа Иисуса). Тогава възлагаха им ръце, и те приемаха Духа Светаго” (Деян. 8:14-18).

И така, повярвалите и покръстени от Филипа самаряни не получили Св. Дух до тогава, докато на тях не поставили ръцете си св. апостоли Петър и Иоан, защото Филип, който кръстил самаряните, като дякон, нямал власт да възлага ръце.

В същата книга „Деяния” още четем следното: „Докле Аполос беше в Коринт, Павел премина през горните страни, дойде в Ефес и, като намери там някои ученици, каза им: като повярвахте, приехте ли Светаго Духа? А те му отговориха: нито сме чули, дали има Дух Светий. Той им рече: а в какво се кръстихте? Те отговориха: в Иоановото кръщение. Павел каза: Иоан кръщавà с покайно кръщение, казвайки на народа да върви в Оногова, Който иде след него, сиреч в Христа Иисуса. Като чуха това, те се кръстиха в името на Господа Иисуса. И когато Павел възложи на тях ръце, слезе върху им Дух Светий, и те почнаха да говорят на разни езици и да пророчествуват” (Деян. 19:1-6).

От приведеното място на Св. Писание ясно се вижда, че макар учениците на Иоана Кръстителя да били кръстени в името на Господа Иисуса, но при кръщението не получили дара на Св. Духа. Само „когато Павел възложил на тях ръцете си, слязъл на тях Дух Светий”. Следователно, твърдението на сектантите, че никакво възлагане на ръце или миропомазване не е нужно, защото Св. Дух се давал при кръщението, е съвършено лъжливо и се опровергава от Св. Писание.

Ако при кръщението биха се давали на вярващите постоянни, винаги пребъдващи в тях дарове на Св. Дух, тогава не би имало нужда тези да се изпросват за кръстените с възлагане на ръце от асостолите или чрез миропомазване. От тук е ясно, че Кръщението е едно тайнство, в което се прощават греховете на тоя, който се кръщава, а възлагането на ръцете или Миропомазването е съвсем друго тайнство, в което се получава дара на Св. Духа за усилване и помощ на човека в неговия религиозно-нравствен живот и за да лвъзраства постоянно в него.

Сектант: 2. Не е нужно нито възвлагане на ръце, нито миропомазване, защото който има вяра в Бога, той има и Св. Дух; Корнилий повярвал в Бога и получил Св. Дух преди да се кръсти: „Докато Петър още говореше тия думи, Дух Светий слезе върху всички, които слушаха словото. А вярващите от обрязаните, които бяха дошли с Петра, се смаяха, че и върху езичници се изля дарът на Светаго Духа; защото ги слушата да говорят на разни езици и да величаят Бога. Тогава Петър каза: може ли някой да възпре да се кръстят с вода тия, които приеха Дух Светий, както и ние? И заповяда им да се кръстят в името на Иисуса Христа” (Деян. 10:44-48).

Православен: Ние вече видяхме, че самаряните и Иоановите ученици повярвали в Бога и даже били вече покръстени, но още нямали Св. Дух, докато апостолите не възложили на тях ръцете си. А това дето Корнилий получил Св. Дух преди покръстването си и без ръковъзлагане било излючително, неповторяемо в историята на Църквата явление, което имало за цел окончателно да убеди св. ап. Петра и другите в това, че „у всеки народ, оня, който се бои от Него и върви по правда, приятен Му е” (ст. 35), - че и за езичниците са открити вратите на Христовата Църква и за спасението. Затова св. ап. Петър говори, какво Бог му явил: „да не счита никой човек мръсен или нечист” (ст. 28), ако ще би той да е езичник, като Корнилия. А св. апостоли получили Св. Дух не по обикновения ред, а във вид на огнени езици в деня на Петдесетницата (Деян. 2:1-4). В  единия и в другия изключителни случаи било проявено особено Божие чудо, което се потвърдява и с това, че както апостолите, така и Корнилий, като получили Св. Дух, почнали да говорят на други, неизвестни тогава за тях, езици. А сектантите не получават чудесно Св. Дух подобно на апостолите и Корнилия, защото на чужди езици, без да ги е изучил предварително, никой от тях още не е заговорвал. Следователно, за тях, то и за всички човеци, е възможно да получат Св. Дух само по установения ред, сиреч те са длъжни да имат истинска вяра в Бога, да приемат правилно кръщение, а след това – миропомазван, което дава на покръстения благодатта на Св. Дух, която те нямат, защото отричат самото миропомазване.

Сектант: 3. Ние признаваме ръковъзлагането и го извършвам, но отричаме миропомазването, защото за него нищо не говори Св. Писание.

Православен: За замяна на ръковъзлагането с миропомазване, което се извършва веднага след кръщението, има много указания не само у отците и учителите на Църквата от първите векове на нейното съществуване, но и в самото Св. Писание, което говори, че се получават даровете на Св. Дух именно чрез миропомазване.

„И вие, казва св. ап. Иоан, имате помазание от Светаго, и знаете всичко... И помазанието, което вие получихте от Него, пребъдва у вас, и нямате нужда да ви учи някой; но понеже самото това помазание ви учи на всичко и е истинско и нелъжовно, то пребъдвайте в него, според както ви е научило” (І Иоан. 2:20 и 27).

За миропомазването св. ап. Павел учи: „А Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог; Той ни и запечата и даде залога на Духа в Сърцата ни” (ІІ Кор. 1:21-22).

От посланието на св. ап. Павла към ефесяните се вижда, че миропомазването се извършило над вярващите в самия ден на тяхното кръщение: „не оскърбявайте, казва той, Светия Дух Божий, с Който сте запечатани за в деня на избавлението” (Ефес. 4:30), сиреч в деня на вашето избавление от прародителския грях и личните ви грехове чрез Св. Кръщение.

 

ІІ.

 

 

От многото свидетелства на св. отци и учители на Христовата Църква за миропомазване в първите времена на нейното съществуване ще посочим поне няколко:

Св. Дионисий Ареопагит, ученик на св. ап. Павла, пише: „има и друго равносилно (на Причащението) свещенодействие, което нашите наставници (т.е. апостолите) именуват тайнство на мирото... Това помазване с миро дава на удостоилия се с най-светото тайнство възраждане (кръщение) влияние на Богоначалния Дух .

Св. Теофил Антиохийски учи: „Името на Христа значи „помазаник”... Ти не искаш да се помажеш с Божи елей, пише св. отец на Автолика, който се подигравал с името „християнин”; - ние пък затова се наричаме християни, защото сме помазани с божествен елей” .

Тертулиян,  който живял във ІІ век, пише: „Излизайки от купеля (кръщелния басейн), ние се помазваме с благословено помазване, по древния чин, както обикновено били помазвани иереите с елей из рог... Телесно се извършва над нас помазване, но духовно принася плод, както в Кръщението телесно е действието, когато се потопяваме във водата, но духовни са плодовете, когато се очистваме от греховете. След отва се възлага ръката, която призовава и изпросва чрез благословение Св. Дух” .

Ориген, велик учител на Църквата от ІІІ век, учи: „И така, като се отървахме от греха, макар и да се дава очистване чрез всичко онова, за което се каза по-горе, но дарът на благодатта на Духа се означава чрез елей затова, за да може оня, който се отвръща от греха, не само да получи очистване (в Кръщението), но и да се изпълни със Св. Дух” .

На Лаодикийския събор, чиито правила влезли в канона на Вселенската Църква, било определено: „необходимо е просвещаемите след Кръщението да бъдат помазани с помазание небесно и да бъдат съучестници на Божието Царство” .

 

Заключение

 

Св. Писание ясно учи, че освен Кръщението, установено за прощаване на греховете, всеки християнин трябва да има за затвърдяване във вярата и усилване на духовните си сили още „помазване от Светаго”, което дава „залог на Духа в нашите сърца”. Той се дава на вярващия християнин в деня на неговото изкупление, сиреч в самия ден на Кръщението, чрез светото тайнство Миропомазване, което не могат да извършват не само миряните, но и законно ръкоположените дякони на Църквата, а само епископите и от тяхно име – свещениците.

Самото слово „християнин”, както вече знаем, означава човек, помазан със свето миро. Ето защо всички, които са се отделили от Св. Христова Църква, понеже нямат законни епископи, които да осветят миро, нямат и не могат да имат тайнство Св. Миропомазване, а затова нямат и Св. Дух, Който се дава чрез Миропомазването. Ако самото слово „християнин” значи „помазан”, сиреч запечатан със св. миро, то сектантите, като нямат миропомазване, не са християни, защото макар и да вярват в Христа, те не са Христови, понеже с отричане на миропомазването сами са се лишили от общение със Св. Духа. Божието слово казва: Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов” (Рим. 8:9).

Но и християните, след като са получили чрез Св. Миропомазване даровете на Св. Дух, трябва винаги да пазят себе си чисти и непорочни, така че със своите грехове да не отдалечат завинаги от себе си Божия Дух, и да не бъдат поради това подхвърлени на вечно осъждане.

„Не оскърбявайте, казва св. ап. Павел, Св. Дух Божий, с Който сте запечатани за в деня на избавлението” (Ефес. 4:30).

„Ако оня, който се е отрекъл от Моисеевия закон при двама или трима свидетели, безмилостно се наказва със смърт, колко по-тежко наказание, мислите, ще заслужи пък оня, който е потъпкал Сина Божий и счел за нечиста Кръвта на Завета, чрез Която е осветен, и е похулил Духа на благодатта?” (Евр. 10:28-29).

 

-----------------

 

ХІ.

 

За Св. Причащение

 

В диспута за Св. Причащение е необходимо да обърнем внимание на следните заблуди на сектантите: едни от тях, като лютераните, признават, че във време на Причащаването Хирстос присъствува в евхаристическия хляб и вино със Своето Тяло и Кръв – „в хляба, с хляба и под хляба (in pane, cum pane et sub panem). Но в същото време нито хлябът се преобръща в Тяло Христово, а си остава просто хляб; нито виното се преобръща в Кръв Христова, а си остава обикновено вино. Други, като калвинистите отричат на Евхаристията всякакво благодатно действие, отричат присъствието на Христа в осветените св. дарове и гледат на Причащението като на символично действие, установено за спомен на страданията и смъртта Христови и затова, учат те, то има само религиозно-възпитателно значение. Трети, главно мистиците, съвсем отричат Причащението, като ненужно, твърдейки, че те се причастяват с Христа „духовно” чрез непосредствено съединяване с Него в състояние на религиозно вдъхновение или екстаз.

С оглед на тия заблуждения трябва да разясним и докажем истината, че в Св. Причастие, освен споменът за страданията и смъртта на Христа, се извършва по-важно и по-велико дело: евхаристическият хряб чрез наитие (въздействие) на Св. Дух се пресъществява, преобразува се, преобръща се в истинско Тяло, а виното – в истинска Кръв на Христа Спасителя, която вярващите приемат, за да се съединят най-тясно с Христа, за опрощаване на греховете и за получаване вечен живот.

Предвид на това, че първият и вторият вид сектанти непременно и преди всичко се позовават на места от Св. Писание, дето се говори за причащението като спомен за страданията и смъртта на Христа, то, за да се избегнат излишни препирни и, за да стигне времето за преголямата беседа, - трябва да уговорим още в самото начало, че и Православната Църква, извършвайки Евхаристията, възпоменава в своите литургийни молитви целия земен живот на Христа, а така също Неговите страдания и смърт; и затова по този въпрос между православни и протестанти не може да има никакъв спор и разноречие.

 

Всътпление

 

Причащението е такова велико тайнство, в което вярващите, като спомнят живота, страданията и смъртта на Христа, ядат под вид на хляб и вино истинското Тяло и истинската Кръв на Христа за най-тясно съединение с Него, за опрощаване на греховете и получаване вечен живот.

Спомняйки живота, страданията и смъртта на Христа, ние вкусваме в Причастяването не прост хляб, не обикновено вино, а пречистото Тяло и пречистата Кръв на Христа, - това същото Тяло, Което е висяло и страдало на Кръста, тая същата Кръв, Която е била пролята за него. Защото, когато се ивършва тайнството Причащение (при Св. Литургия), под действието на Св. Дух хлябът по същество се преобръща в истинско Тяло, а виното – в истинска Кръв на Господа Иисуса Христа.

Още преди Своите страдания Христос подготвил народа и Своите ученици, за да разберат спасителната сила и значение на Св. Причастие, когато наситил чудесно с пет хляба и две риби повече от 5 хиляди души и когато изложил пред народа учението, че е необходимо за вечния живот да вкусят Неговото Тяло и Кръв.

„Аз Съм живият хляб, казва Той, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее во веки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята Плът, Която ще отдам за живота на света... Ако не ядете Плътта на Сина Човечески и не пиете Кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята Плът и пие Моята Кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото Плътта Ми е наистина храна и Кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята Плът и пие Моята Кръв, пребъдва в Мене и Аз в него. Както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене. Този е хлябът, слязъл от небето. Не, както бащите ви ядоха мàната и умряха; който яде тоя хляб, ще живее во-веки” (Иоан. 6:51-58).

Още по-ясно учи Христон за Св. Причащение на Тайната вечеря: „Когато ядеха, Иисус взе хляба и, като благослови, преломи го и, раздавайки на учениците, каза: вземете, яжте: Това е Моето Тяло. И като взе чашата и благодари, даде им и рече: пийте от нея всички: защото това е Моята Кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове” (Мат. 26:26-28).

Същото уче за Св. Причащение и св. ап. Павел: „Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с Кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с Тялото Христово? (І Кор. 10:16). Защото, колчем ядете тоя Хляб и пиете тази Чаша, ще възвестявате смъртта на Господа, докле дойде Той. Затова, който яде този Хляб и пие Чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо Плътта и Кръвта Господня. Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от Хляба и да пие от Чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава Тялото Господне. Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста” (І Кор. 11:26-30).

От всички посочени места из Св. Писание ясно се вижда, че в Св. Тайнство Причащение под вид на хляб и вино ние вкусваме истинското Тяло и Кръв Христови за съединение с Него, за опрощаване на греховете и за получаване вечен живот. Затова, който отрича Причащението, или който не признава, че в Него се дава истинското Тяло и Кръв Христови за прошка на греховетео, той не ще има вечен живот, защото Сам Христос казва: ако не ядете Плътта на Сина Човечески и не пиете Кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята Плът и пие Моята Кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден” (Иоан. 6:53-54).

Ядете ли вие, сектанти, Тялото на Христа, пиете ли Неговата Кръв за опрощаване греховете, за съединение с Христа и за получаване вечен живот, както е заповядал Сам Христос?

 

Диспут

 

Сектант: 1. Никакво видимо причащение не е нужно; достатъчно е да се изпълнява Божието слово, за да се получи вечен живот, както се вижда от думите на Самия Христа: „А Той му отговори и рече: писано е: не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста” (Мат. 4:4; гл. Иоан. 5:24); защото човек се очиства чрез Божието слово: „Вие сте вече чисти чрез словото, що съм ви проповядвал” (Иоан. 15:3).

Православен: а) Думите на огладнелия Христа, казани на дявола при изкушението в пустинята: не само с хляб ще живее човек”, подразбират обикновено хляб като храна за тялото, а не светия „небесен хляб”, необходим за спасението на душата. Човек, който яде обикновен хляб, накрая умира, защото яде храна също така тленна, а в причащението той яде храна нетленна – самото нетленно Тяло и нетленна Кръв на Христа – за вечен живот. Когато народът, чудесно наситен от Христа с обикновен хляб, пожелал, щото Той и занапред да ги храни с тоя хляб, като Го молил: „Господи! Давай ни всякога тоя хляб” (Иоан. 6:34), Христос отговорил: „истина, истина ви казвам: дирите Ме не за това, че видяхте чудеса, но за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте. Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен, и която ще ви даде Син Човечески” (26-27). „Аз съм хлябът на живота. Бащите ви ядоха мана в пустиянта и умряха; а хлябът, който слиза от небето, е такъв, че който яде от него, не ще умре. Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее во-веки” (48-51). А по-нататък Сам Христос пояснява, що за хляб е това: „а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света”. Обикновен хляб беше дал вече Иисус на хората, които „яли и се наситили” преди да им предложи учението за Причащението, а небесния хляб Христос само обещал, че ще им даде: „а хлябът, който Аз ще дам, е Моята Плът”. По такъв начин Той Сам прави разлика в храненето с обикновен хляб и небесен хляб, който е Неговата Плът.

б) „Който слуша словото” на Христа може да се спаси само тогава, когато го изпълнява, а не само да го слуша; защото „не слушателите на Закона са праведни пред Бога, а изпълнителите на Закона ще бъдат оправдани” (Рим. 2:13). Обаче сектантите не изпълняват думите на Христа, Който казал: „ако не ядете Плътта на Сина Човечески и не пиете Кръвта Му, не ще имате в себе си живот” (Иоан. 6:53).

в) Думите на Христа, казани на св. апостоли: „вие сте вече чисти чрез словото” – показват само това, че апостолите, като възприели цялото учение на Христа, се очистили от прежните си религиозно-нравствени недостатъци и заблуждения, а съвсем не знаят, че християнинът може да се спаси сам с Божието слово, без Св. Причащение. Св. апостоли били очистени чрез словото, или учението на Христа, обаче, както по-рано Спасителят ги учил, че е необходимо причащението за вечен живот (Иоан. 6:57), така и след гореприведените слова им заповядал: „вземете, яжте, това е Моето Тяло..., пийте от нея всички; защото това е Моята Кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове” (Мат. 26:26-28). Ясно е, че само с Божието Слово, без причастяване с Тялото и Кръвта Христови, човек не може да се спаси.

Сектант: 2. Причащава се от Христа тоя, който страда за вярата в Него и за Неговото учение, и под „чаша”, за която говори Христос на Тайната вечеря, трябва да се разбират страданията: „Пак като се отдалечи повторно, помоли се, казвайки: Отче Мой, ако не може Ме отмина тая чаша, без да я изпия, нека бъде Твоята воля” (Мат. 26:42; гл. Марк. 10:36-39).

Православен: Ако думите „хляб” и „чаша”, упоменати в евангелския разказ за Тайната вечеря, трябва да се разбират по сектантски, в смисъл на страдания, тогава ще се получи безсмислица, защото страданията не могат нито да се вземат в ръце, нито да се разчупват. Ще се получи дори кощунство, защото за хляба и чашата, които били на Тайната вечеря, е казано, че Христос ги дал на учениците; така че, ако под тях разбираме страдания, то ще излезе, че Христос на Тайната вечеря причинил на учениците Си страдания (гл. по-подробно гл. 1, т. 11 на книгата).

Сектант: 3. Причащението с Тялото и Кръвта Христови трябва да бъде духовно, а не веществено: „Духът е, който животвори; плътта нищо не ползува. Думите, що ви говоря, са дух и живот” (Иоан. 6:63).

Православен: Не е казал Христос: „Моята Плът нищо не ползува”, а казал: „плътта не ползува нищо”. За Своята Плът Христос и не е могъл така да каже, защото малко по-рано Той казва за нея: „ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен... Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене и Аз в него... който Мене яде, ще живее чрез Мене” (53-57).

 А как трябва да разбираме думите на Христа: „плътта не ползува нищо, духъът животвори”?

Евреите и някои невярващи люде считали Христа не за Божий Син, а за обикновен човек, и помислили със своя плътски ум, че Той ще им даде да ядат живо Неговото тяло, на което те гледали като на просто човешко тяло, а не като на неразделно съединение с Божеството, родено от Дева Мария по наитие на Св. Дух. Те не могли също така да знаят, че Христос ще им даде да вкусят Неговата Плът под вид на хляб и вино, преобърнати чрез Св. Дух в истинско Тяло и в истинска Негова Кръв, както това за пръв път станало на Тайната вечеря. Ето защо Христос казал, че плътта, сиреч простото човешко тяло „нищо не ползува”. С други думи: ако Христос беше само човек, както мислили за Него евреите, а не Богочовек, тогава Неговото Тяло не би ползувало нищо: но съединено с Божеството още в утробата на Приснодева Мария чрез наитие на Св. Дух, то съединява тия, които го приемат, с Христа и им дава вечен живот, като ги оживотворява чрез Св. Дух; защото у когото е Христос, у тогова е и животворящият Божий Дух.

Когато Христос ни заповядва да ядем Неговата Плът, Той ни заповядва да ядем в буквален смисъл, а не в преносен, духовен. Защото изразът „да ядеш плът”, употребяван понякога в Св. Писание в духовен смисъл, означава да причиниш някому страдание, напр.: „Слушайте, главатари Иаковови и князе на дома Израилев... ядете плътта на Моя народ и дерете от тях кожата им” (Мих. 3:1-3; глед. Още Псал. 26:2 и Гал. 5:15).

Следователно, ако разберем приведените от сектантите думи на Христа в духовен смисъл, то ще се получи явна безсмислица, па дори и кощунство – ще излезе, че само оня ще наследи вечен живот, който причинява страдания на Христа!

Сектант: 4. Причащението е безполезно: „Гумно и лин няма да ги хранят, и надеждата на лозов сок ще ги излъже” (Осия. 9:2).

Православен: Пророк Осия тук говори не за причащението, каквото в негово време нямало, а за това – както се вижда от предидущия стих – че за своето отдалечаване от Бога, за нечестието и за блудодеянията си Израил ще бъде наказан с туй, че „гумното и точилото (лин за вино) не ще ги храни и надеждата на виното ще ги излъже”. А че причащението не само е полезно, но и спасително, това ние вече знаем от думите на Самия Христа.

Сектант: 5. Ние, когато се причастяваме, приемаме прост хляб и вино за спомен на Христовите страдания и смърт, както Той Сам казал: „това правете за Мой спомен” (Лук. 22:19; І Кор. 11:24).

Православен: И Православната Църква, като извършва Евхаристията, прави спомен за смъртта и страданията на Христа. Свещениците изразяват това със следните думи от древната молитва: „Като спомняте прочее тази спасителна заповед („това правете за Мой спомен”) и всичко, което е станало за нас: кръста, гроба, тридневното възкресение, възшествието на небето, сядането отдясно, второто и славно пришествие, Твоето от Твоите Ти принасяме от всички и за всички”.

Но следвайки думите на Христа и Неговите апостоли, Православната Църква непоколебимо вярва, че за Св. Тайнство Причащение вярващите приемат под вид на хляб и вино истинското Тяло и Кръв Христови за опрощаване на греховете и за получаване вечен живот, защото така е казал Сам Христос и Неговите св. апостоли.

За благословения хляб Христос не е казал: „това е образ или знак на Моето Тяло”, а направо и ясно казал: „това е Моето тяло”. И за благословеното вино казал: „това е Моята кръв”, като при това Сам пояснил, че Той установява причащението не само за спомен, но и „за опрощаване на грехове” (Мат. 26:28).

Св. ап. Павел ето как учи за причащението: „Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово?” (І Кор. 10:16). Не е казал св. апостол, че в причащението приемаме просто хляб и вино, за да си спомним за Христа, а ясно казал, че приемаме Тялото и Кръвта Христови. И по-нататък той пояснява: защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб” (17 ст.), т.е. от Христа, Който е казал: „Аз съм хлябът на живота” (Иоан. 6:35).

Ако християните приемаха в причащението просто хляб и вино, тогава апостолът не би могъл да каже, че всички християни се причащават „от един хляб”, защото още през време на апостолите имало много хлябове, над които християните в разните храмове извършвали литургия и от които се причащавали; а пък сега те са милиони. А апостолът говори: „всички се причаставяме от един хляб”. Ясно е, че в причащението всякога и всякъде се дава един и същи „хляб небесен”, „живия хляб”, т.е. под вид на хляб и вино се дава на вярващите Сам Господ Иисус Христос.

За Св. Причащение св. апостол учи още следното: „който яде тоя хляб или пие чашата Господня недостойно, виновен ще бъде спрямо Тялото и Кръвта Господня (а не против обикновения хляб и вино). Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава Тялото Господне, (т.е. че той приема не просто хляб, а Тялото на Господа). Затова между вас има много немощни и болни, а и умират доста” (І Кор. 11:27-30).

Ние всички ядем обикновен хляб „недостойно” всеки ден, и от това нито боледуваме, нито умираме, защото той е просто хляб, обикновена храна за тялото. А за „небесния хляб” е казано, че мнозина, които са го приемали недостойно, ставали поради това слаби и болни и не малко умирали, защото, преди да го приемат, не подлагали на проверка своята съвест, а се причащавали без да различават Тялото Господне.

Ние не можем с ограничения си ум да разберем, как хлябът и виното, които виждаме с очите си, се преобръщат в Тяло и Кръв на Христа; това е велика тайна, известна само на Бога, както има и други непонятни за нас тайни на вярата, като напр. съединението на Божеската и човешка природа у Христа, единството на Бога при троичност на лицата в Него, съединението на човешката душа с тялото и др. Но ние трябва да вярваме, че Господ, Който преобърнал водата във вино, Който с няколко хляба наситил хиляден народ, Който възкресявал мъртви и Който от нищо е създал видимия и невидимия свят, е силен да преобърне хляба и виното в Свое пречисто Тяло и Кръв, защото „за Бога всичко е възможно” (Мат. 19:26). В това трябва да вярваме без размисъл и съмнение, защото така учи Сам Христос и Неговите св. апостоли.

Ще забележим, че преобърнатите в Тяло и Кръв Христови хляб и вино не само запазват свойствения на природата им вид и качества, но подлежат и на промени, както и Тялото на Христа подлежало поради естествени външни влияния на умора (Иоан. 4:6), глад (Лук. 4:2) и жажда (Иоан. 4:7; 19:28), изпитвало болки (Иоан. 18:22-23) и потреба от сън (Лук. 8:23).

Сектант: 6. Ние се причастяваме с просто вино, защото на Тайната вечеря Христос нарекъл виното, което било в чашата, просто вино от лозов плод: „Истина ви казвам: Аз вече няма да пия от лозовия плод до оня ден, когато ще го пия нов в царството Божие” (Марк. 14:25).

Православен: Евангелист Лука, като описва Тайната вечеря, говори за две чаши. Първата чаша Христос взел, когато извършвал ветхозаветната пасха и, като я подавал на учениците, казал: „вземете я и разделете помежду си”, след което веднага прибавил: „защото казвам ви, няма да пия от лозовия плод докле не дойде царството Божие” (Лук. 22:18). А другата чаша Христос взел в ръцете Си вече „след вечерята” и „подавайки я на учениците, казал: „тоя чаша е новият завет с Моята кръв, която за вас се пролива” (20 ст.), или, както е писано от другия евангелист: „това е Моята кръв на новия завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на грехове” (Мат. 26:28).

За виното на втората чаша Христос не е могъл да каже: „Аз вече няма да пия от лозовия плод” и пр., защото в тая чаша имало не вино, а била Неговата пречиста Кръв, поради което от тази чаша Той и не пил? От нея пили само Неговите ученици „за опрощаване на грехове”. По такъв начин, посочените от сектантите думи на Христа се отнасяли към виното на първата, ветхозаветната чаша, в която имало просто гроздово вино, а не за пречистата Кръв Христова, с която се причастили Христовите ученици с втората, новозаветната чаша, вече „след вечерята” ветхозаветна.

Сектант: 7. Вашето причащение не е истинско, защото апостолът казва: „всички се причастяваме от един хляб” (І Кор. 10:17), а вие на литургията употребявате 5 просфори.

Православен: Това не е вярно: за извършване тайнството Причащение се употребява една просфора, от която се отделя част, наречена „агнец”, представляващ Божия Агнец, „заклан за греховете на целия свят” (Иоан. 1:29). От останалите просфори се отделят частици в чест на св. Богородица, светиите, за живи и умрели в знак на единението им с Христа и помежду си: „да бъдат всички едно: както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно, - та да повярва светът, че Ти си Ме пратил. И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно: Аз съм в тях и Ти в Мене, за да бъдатв пълно единство, и да познае светът, че Ти Си Ме пратил и Си ги възлюбил, както Мене възлюби, Отче! Тия, които Си Ми дал, желая и те да бъдат с Мене там, дето Съм Аз, за да гледат Моята слава, що Си Ми дал, защото Ме възлюби, преди светът да се създаде” (Иоан. 17:21-24).

Сектант: 8. Вие втори път мъчите Христа, защото режете с нож и пробождате с копие Неговото тяло във време на Литургията.

Православен: И това не е вярно, защото тези действия се ивършват за възпоминание на страданията и смъртта на Христа: „А когато дойдоха при Иисуса и Го видяха вече умрял, не Му пребиха пищялите; но един от войниците прободе с копие ребрата Му, и веднага изтече кръв и вода” (Иоан. 19:33-34). Това се извършва във време на проскомидията, а не на Литургията, над прост хляб, още не претворен от Св. Дух в Христово тяло. Промяната става чак, когато се пее „Тебе поем”, когато свещеникът, като благославя „Агнеца” и чашата, се моли на Бога Отца: „И сотвори убо хлеб сей честное Тело Христа Твоего. А еже в чаше сей, честную Кров Христа Твоего, преложив Духом Твоим Святым”. И след като хлябът се превръща от Св. Дух в Тяло на Христа, тогава, по заповед на Спасителя, свещенослужителят го преломява за причастяване на вярващите.

Сектант: 9. У вас неправилно се извършва причащението: Христос дал на учениците Си хляба и виното отделно, а у вас дават на вярващите едното и другото заедно.

Православен: Даването на Тялото и Кръвта Христови заедно или отделно се отнася до обредаы а не до същността на тайнствотоV Важно е да бъдат едното и другото дадени на вярващите, а не как ще бъдат дадени – отделно или заедно. Обредът да се дава на вярващите заедно Тялото и Кръвта Христови с лъжичка епредизвикан в Църквата поради това, че някои суеверни християни са вземали св. дарове вкъщи за магия, както разправя св. Иоан Златоуст. Освен това – несмекчено с Кръвта – Тялото не е възможно да бъде давано на малки деца, които, според свидетелството на обърнатия от ап. Павла към Христа св. Дионисий Ареопагит („За небесната иерархия”, 7:13) и на „Апостолските постановления” (кн. 8, гл.13), се допускали още от най-старо време до причастие. Такъв ред на приобщение е създаден и за удобство, за да могат да се причащават много стотици и дори хиляди хора във време на една литургия.

Сектантите, които се залавят за буквата на обреда и в същото време отхвърлят всякакъв обред, също не извършват своето преломление, тъй, както Го извършил Христос на Тайната вечеря, защото те се причащават седейки или стоейки, а Христос причастил Своите ученици според източния обичай – те са яли възлегнали при трапезата (Мат. 26:20 и 26; Марк. 14:18; Лук. 22:14), а такъв обичай сега не съществува нито у нас, нито у сектантите. Ако те са изменили първоначалния обред на преломлението, толкова повече може да го измени Вселенската Христова Църква, на която е дадено правото не само да въвежда нови или да отменява стари обреди, но и да затваря навеки вратата на рая за непокорните й синове: „ако ли пък (грешникът) не послуша тях, обади на Църквата; но ако и Църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар” (Мат. 18:17; гл. Иоан. 20:22-23).

Църквата обаче допуска свещенослужителите, като приемници на апостолското служение, дасе причащават отделно с Тялото и Кръвта Христови, а така също и царете, като първи нейни синове и представители на вярващия народ; а ние, простите миряни, се причащаваме тъй, както е установила това Св. Христова Църква.

Сектант: 10. Христос не е вливал в чашата вода, а вие вливате.

Православен: Църквата с това по-подробно „възвестява смъртта Господня”, спомняйки за събитието, отбелязано в Св. Евангелие, което казва: „един от войниците прободе с копие ребрата Му, и веднага изтече кръв и вода” (Иоан. 19:34).

Сектант: 11. Православните изново разпъват Христа, ако считат причастието за умилостивителна жертва, защото „Христос веднъж принесе Себе Си в жертва, за да отнеме греховете на мнозина” (Евр. 9:28 и ст. 24, 26); „По тая воля сме осветени чрез извършеното веднъж завинаги принасяне на Иисус Христовото тяло” (10:10-14); поради това безкръвната жертва е излишна; тя само унищожава великата Голготска жертва.

Православен: В приведените думи св. ап. Павел сравнява Голготската жертва с ветхозаветните жертви и казва, че иудейските жертви са се принасяли ежегодно и не могли да направят „съвършени ония, които дохождат с тях... защото не е възможно юнча или козя кръв да отнемат грехове” (Евр. 10:1-4). Христос „чрез едно само принасяне... направи освещаваните съвършени завинаги” (ст. 14), така щото ние „сме осветени чрез извършеното веднъж завинаги принасяне на Иисус Христовото Тяло” (ст. 10). Повторно за света Христос няма да страна: Голготската жертва е принесена един път завинаги, за греховете на целия свят. Но Св. Причастие за опрощаване грехове Той заповядал да извършваме всякога, до свършека на света, „докле дойде Той” (І Кор. 11:26).

В тайнството Причащение Христос не страда повторно, а приема безкръвна жертва на хвала и благодарност, която Отец Небесний чрез наитието на Св. Духа пресъздава в истинско Тяло и истинска Кръв на Своя Христос. Сам Христос в тази духовна безкръвна жертва е пирнасящ и приносим, приемащ и раздаващ се, както четем в една от причастните молитви. Никой вече не може повторно да разпъва Христа, Който седи с Плътта Си на небесата отдясно на Отца.

Ап. Павел казва: „Имаме жертвеник, от който нямат право да ядат ония, които служат на скинията” (Евр. 13:10). Ако християните имат жертвеник, то има и жертва, с която, както казва апостолът, те се хранят, сиреч – Св. Причастие, и която те по повелята на Христа са длъжни да изпълняват за Негов спомен (Лук. 22:19) и „за опрощаване на грехове” (Мат. 26:28) всякога, както учи апостолът, - „докле дойде Той”.

С възпоминанията на смъртта и страданията Христови с молитва за Негова хвала и за благодарност заради спасението на света, християните, разбира се, не унижават, а прославят Христа и възвеличават Неговата Голготска жертва.

Сектант: 12. Ние не се причастяваме при вас, защото се опасявам, че в Откровението се говори за вашата църква с нейните грешници и за вашето причастие: „И ме отнесе духом в пустиня; и видях една жена да седи на червен звяр, който беше пълен с богохулни имена и имаше седем глави и десет рога. А жената беше облечена в багреница и червено, украсена със злато, драгоценни камъни и бисери; в ръка си държеше златна чаша, пълна с гнусотии и нечистота от блудството й; и на челото й бе написано името: тайна, Вавилон великий, майка на блудниците и на земните гнусотии” (Откр. 17:3-5).

Православен: Това дръзко кощунство на сектантите се опровергава от самото Св. Откровение, което говори за две „жени”. Едната жена била облечена в слънце, под нозете й била луната, а на главата имала венец от дванайсет звезди. Тя родила младенец, когото искал да изяде дракон със седем глави и десет рорга, и избягала от дракона в пустинята, гдето било приготвено за нея място от Бога (Откр. 12:1-6); подир това, поради тая жена произлязла на небето великата война между архангела Михаила и ангелите му с дракона, сиреч със сатаната и неговите ангели, които били победени и отхвърлени на земята (ст. 7-9). А другата жена видял св. Иоан седяща на червен звяр, преизпълнен с богохулни имена, със седем глави и десет рогове, т.е. седяща на същия тоя звяр, който преследвал първата жена, защищавана от Архангела Михаила.

Ето тая именно втора жена държала златна чаша, напълнена с мерзости и блудодействуваща с  нечистота (гл. 17:34); тя била „майка на блудниците и земните гнусотии” (ст. 5); тя била упоена с кръвта на светиите и с кръвта на Христовите свидетели, сиреч с кръвта на християните (гл. 17:6).

Според обясненията на св. църковни отци, първата жена – това е Църквата Христова, а втората – разпътният Рим, който се опивал във време на гоненията на християните с кръвта на св. мъченици в течение на почти триста години, започвайки с Домицияна и свършвайки с Диоклетиана, догдето се явил защитникът на Църквата – император Константин Великий, който водил упорита война с езическите императори, победил ги и обявил в 311 година християнската вяра за господствуваща. Правилността на това тълкуване е основана на самото Св. Откровение, което казва за втората жена: „Жената, която си видял, е великият град царствуващ над земните царе” (17:18). Такъв велик град бил древният Рим, владичествуващ почти над целия свят; за него кощунстващите сектанти биха могли да узнаят от гражданската история.

Сектант: 13. Във вашето причастие виното се размесва с вода за неразумните и скудоумните; а ние не желаем да бъдем такива, и затова не се причастяваме у вас (Прит. Сол. 9:4-5).

Православен: В нашето причастие виното се размесва с вода за всички истинно вярващи в Христа, Който е казал за Св Чаша: „пийте от нея всички”. Истинското тълкуване на приведеното място от сектантите изобличава именно тях, защото скудоумни и неразумни се наричат тия, които не се причастяват. Ето правилното тълкуване на това място от Св. Писание, дадено от Св. Църква: „Премъдростта (сиреч Христос: І Кор. 1:23-24) си съгради дом (сиреч Св. Църква: І Тим. 3:15), издяла седемтях му стълба (седем тайнства: Свещенство, Кръщение, Миропомазване, Причастие, Покаяние, Брак и Елеосвещение), закла жертва (доброволната Христова жертва на Кръста за греховете на целия свят: Евр. 10:12), размеси виното си и приготви трапезата си (Св. Тяло и Кръв Христови в тайнството Причастие: І Кор. 10:21); проводи слугите си (св. апостоли) да възвестят от градските височини: „който е неразумен (невярващите), да свърне тук!”. И на малоумните тя казва „дойдете, яжте хляба ми и пийте виното, което съм размесила; оставете неразумието и ще живеете; ходете по пътя на разума” (Прит. Сол. 9:1-6).

Ясно е сега, че неразумни и скудоумни се явяват не православните, които с вяра се явяват при трапезата, приготвена от Премъдростта на Тайната вечеря, а всички ония, които не откликват на зова на Премъдростта и отхвърлят предлаганата от нея трапеза, за да имат вечен живот.

Сектант: 14. Вие не уважавате причастието, защото допускате до него не само нищонеразбиращите деца, но и грешници, забравяйки заплахата на св. ап. Павла: „Но нека човек да изпитва себе си, и тогава да яде от хляба и да пие от чашата. Защото, който яде и пие недостойно, той яде и пие своето осъждане, понеже не различава Тялото Господне” (І Кор. 11:28-29).

Православен: Трябва да помним думите на Спасителя: „Здравите нямат нужда от лекар, а болните; не съм дошъл да призова праведници, а грешници към покаяние” (Лук. 5:31-32). Кой от сектантите може да каже за себе си, че той пристъпва към „преломяването” безгрешен? – Никой, освен самоизлъгващите се и фарисействуващите!

Що се отнася до допускане деца до причастие, то освен споменатите за това свидетелства на „Апостолските Послания” и ученика на ап. Павла, Дионисия Ареопагита (Деян. 17:30), сектантите не бива да забравят и повеленията на Христа за това, че Неговото Тяло и Кръв, приемали всички люде, без изключение на пол и възраст: „ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете Кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята Плът и пие Моята Кръв, пребъдва в Мене и Аз в него” (Иоан. 6:53-56).

В словата на Христа няма изключение за никого: нито за възрастни, нито за деца, защото е ясно казано, че всички са длъжни дасе причастяват: „пийте от нея всички!”. Ясно е казано, че, ако някой не се причастява с Тялото и Кръвта Христови, няма живот, защото той не пребъдва в Христа, и Христос не пребъдва в него. Сектантите, не причащавайки своите деца, очевидно не желаят, щото Христос да пребъдва в тях, лишавайки ги чрез това от Христа, а следователно и от вечния живот с Него.

Сектант: 15. Ние не можем да допуснем, че свещеникът, като грешен човек, може да претвори хляб и вино в Тяло и Кръв Христови.

Православен: Не свещеникът, а по неговата олитва Сам Дух Светий извършва това. Свещеникът само моли „да се всели Духът на благодатта в предлежащите Дарове”.

„Принасяме Ти още, моли се той в олтара, тая словесна и безкръвна служба, и просим, и молим, и се умиляваме: изпрати Твоя Сети Дух на нас и на предлежащите тия дарове”. А след това три пъти кръстообразно благославяйки с ръка предлежащите дарове, свещеникът с чувство на дълбоко благоговение оли и небесния Отец: „И направи, прочее, тоя хляб честно Тяло на Твоя Христос. А онова, що е в тая чаша, честна Кръв на Твоя Христос, претворявайки ги чрез Твоя Свет Дух”.

Силата и действието на благодатта на Св. Дух не зависят от светостта на греховността на църковнослужителите, а от тоя „дар Божий” (І Кор. 4:1), поставени да възпитават светии, в делото на служението, за иззиждане Тялото Христово (Еф. 4:12; гл. бескедата за свещенството, т. 7).

По-нататък следват въпроси към сектантите:

1. Вярвате ли вие, сектанти, на дуите на Христа, Който казва, че в причастието вкусваме не просто хляб и не просто вино, а истинското и действително Тяло и истинската действителна Негова Кръв? – „Хлябът, който Аз ще дам, - отначало обещал Той – е Моята плът, която ще отдам за жимота на света” (Иоан. 6:51). А на Тайната вечеря, когато установил за вярващите тайнството Св. Причащение, Той пак ясно казал за благословените от Него хляб и вино, като ги посочил: „Това е Моето Тяло”, „това е Моята Кръв” (Мат. 26:26-28).

2. Вярвате ли вие в учението на Христа, че тайнството Св. Причащение не е прост обред, установен само за спомен на страданията и смъртта на Спасителя, а че причащаващите се достойно, сиреч с покаяние, се съединяват по тесен начин с Христа, съгласно думите Му: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него” (Иоан. 6:56), - и че следствие на това причащаващият се получава прошка на греховете за вечен живот, както за това казал Сам Христос: „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден (54 ст.). „Който яде от тоя хляб, ще живее во веки” (51 ст.). „Истина, истина ви казвам, ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му не ще имате в себе си живот” (5 ст.); „пийте от нея всички, защото това е Моята кръв на Новия Завет, която за мнозина се пролива за опрощаване на греховете” (Мат. 26:27-28).

3. Ако не вярвате на думите на Спасителя, че в Св. Причащение християните вкусват самото Тяло и Кръв на Христа за прощаване на греховете и за получаване вечен живот, то вие не сте Му последователи, вие не сте и християни; а ако вярвате, то кажете, кой и кога е дал право на вашите наставници, прости миряни, нямащи апостолско ръкоположение за свещеници, да извършват това велико и спасително тайнство, когато словото Божие ясно учи, че за извършване св. тайнства са поставени и упълномощени от Господа особени свещени лица, и че мирянин няма право да извършва това св. дело? „И тъй, казва св. ап. ПАвел, нека всякой човек ни счита за служители Христови и разпоредници на тайните Божии” (І Кор. 4:1). И на друго място апостолът учи: „И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово” (Еф. 11-12). Нашите свещенослужители чрез непрекъснато съхраняваното и предавано от апостолите ръкоположение получават право да извършват всички свети тайнства, в това число и тайнството свето причащение. От кого измежду приемниците на св. апостоли са получили апостолско ръкоположение, а следователно и право да извършват великото тайнство Св. Причащение, онези, които ви го извършват? – От никого. Следователно, вие съвсем нямате тайнство Причащение, а поради това нямате и вечен живот с Христа, защото не приемате Тялото и Кръвта Му за прошка на греховете.

Най-близките ученици и приемници на св. апостоли, светите отци и учители на Църквата от първите векове, са учили за св. тайнство Причащение съвършено тъй, както и сега учи за него цялата Православна Христова Църква.

В древните литургии на ап. Якова, св. Марка и др., а също и в „Ап