Религии, ереси и секти

Детайли

Публикувана на Четвъртък, 28 Април 2016 13:57

ПРАВОСЛАВНАТА ЦЪРКОВНА ГЛЕДНА ТОЧКА

Сектантството е отрицателно и опасно явление за всеки народ и за всяка религия. Със своята динамика и непредсказуемост внася в социалния и религиозния живот на обществата напрежение и конкретни проблеми, които често придобиват уродливи и престъпни форми. С модерното релативизиране на категории като истина, традиция, църква, спасение /и мн. др./, с умножаването на прагаматизма и с развитието на комуникационните технологии настъпи “златен век” за сектите – те свободно разпространяват своите идеи, необезпокоявано набират членове, развиват комерсиални и бизнес-дейности, „терапевтични” услуги, „здравословен” и „холистичен” начин на живот, спортни, образователни, социални и културни инициативи, чрез които си осигуряват материална сигурност и възможност за разширяване на своето влияние сред нищо неподозиращите търсещи хора.

Терминът секта има интересна съдба през вековете: ако значението му в православния свят е сравнително устойчиво, в неправославните общества то преживява  редица несполучливи трансформации и стеснявания, които в последно време плахо започват да се преосмислят.

Всъщност, латинската дума secta = правило, принцип, направление, партия, философско учение, школа, секта, както и глаголите seco = сека, разсичам и sequor = следвам, произлизат от санскритския корен sac- = разсичам, следвам. Това ясно ни показва, че сектата е религиозна общност, която следва самозван лидер, изповядва непълно и противоречиво по своето съдържание учение и се отделя от цялото като заживява свой собствен живот. В този му смисъл терминът  secta за пръв път е използван от блаж. Августин (354 – 430) и представлява превод на гръцкото понятие (х)éрес(ис) = за(вз)емане, завладяване, избор, склонност, партия, секта.

До 16 век секта и ерес са взаимозаменяеми и сред православните християни няма две мнения по това, какво означава самочинното изкривяване на Христовото учение и горделивото самоотделяне от Тялото Христово, т. е. от Църквата. Процесът на отпадане на определени групи християни протича, така да се каже, отвътре навън и Църквата с болка наблюдава как нейни чеда изпадат в духовна прелест, сиреч – в духовна заблуда...

След 1517 г., когато в Германия Мартин Лутер поставя началото на Реформацията и протестантизма като реакция срещу деформациите в римо-католицизма, настъпва повратна точка в разбирнето за това що е секта. Милиони западни християни преминават от римокатолицизма в най-различни протестантски общности като лутеранската, калвинистката, англиканската, баптистката и мн. др. Всяка една група от такива "нови" християни се възприема като "истинската църква" и след множество кръвопролития на религиозна основа съумява да влезе в политическото управление на една или друга държава. Така думата  секта постепенно загубва първоначалната си всеобхватност и започва да се отнася само към онези общности, които не са официално признати от съответната държава. Наложилите се протестантски общности започват да се наричат църкви и това е началото на безкрайното и неконтролируемо роене на нови и нови християнски организации, които са си самодостатъчни и вече нямат нищо общо с Православието. Като илюстрация за това можем да посочим факта, че днес в САЩ съществуват над 2000 общности, считащи себе си за християнски църкви.

През първата половина на 20 век на Запад още повече се размива границата между термините секта и Църква. Американската демокрация се утвърждава като водеща, а така се налага и религиозно-плуралистичният модел на американското общество. За съжаление, в следствие на това правилната теза, че всеки има право на свободен религиозен избор започва неправилно да се използва за внушаване на заблудата, че всеки има право да нарече своята общност „църква” и че е възможно да съществуват много "църкви". Очевидно недостатъчната запознатост с учението и историята на Православната църква, както и  либералното мислене кара хората да забравят, че "един е Господ, една е вярата, едно е кръщението" /Ефес. 4:5/ и че единството на Църквата, за което Иисус Христос се моли в Гетсиманската градина /Йоан 17:21/ не се и не може да се изразява просто в безконфликтното съжителство или в механичното сбиране на различни вери, а представлява "пълно единство" /Йоан 17:23/ в учението, нравствеността и литургичния живот.

През втората половина на 20 век се наблюдават още по-смущаващи феномени: в християнския свят се появяват секти на иноверска основа, които обаче си позволяват да се наричат църкви /напр. новоезическите организации Църква на друидите от Галия, Църквата и школата на Уика, отчасти възраждащи келтските езически вярвания/. А в научните среди вече целенасочено се избягва употребата на думи като ерес, секта, култ и те съзнателно се заменят с църква, орден, ковън, ново религиозно движение и др. Нещо повече, с нетрадиционните си учения  и практики сектите дори стават интересни и привлекателни за модерния човек, който си търси религия, която да задоволява егото му и да му обещава бързи и лесни резултати.

Поради зачестилите извращения и криминални престъпления на сектантска основа през 90-те години на 20 век, както и днес се забелязва известно отрезвяване по отношение на крайната толерантност в областта на религията. Понятията секта и култ се завръщат, но този път придружени от определения като тоталитарна (секта) и деструктивен (култ), с което се цели да се разграничат твърде опасните религиозни общности от по-безобидните или институционализираните. Изработват се даже и официални документи, с които се препоръчва внимателното наблюдаване на подобни религиозни организации, както и създаването на центрове за тяхното проучване /напр. Препоръка № 1178 (1992) на Парламентарната Асамблея на Съвета на Европа/.

В православния свят е запазена принципната позиция спрямо ересите и сектите благодарение на ненакърненото Христово учение и здравата светоотеческа традиция в оценяването на еретическите заблуди. Днес тези два термина сякаш са заживяли свой собствен живот и в известна степен съзнанието ни ги асоциира с двете страни на това трагично явление. Така под ерес по-скоро се разбира идейното отклонение от основното учение на една или друга религия – в частност, на Православието. А с понятието секта се обозначава човешката общност, която представлява и пропагандира дадено еретическо учение. Разбира се, не бива да забравяме, че в крайна сметка рязкото разграничаване на тези два термина е ненужно, тъй като всяка ерес води до обособяване на отделна религиозна общност, а всяка секта е ерес, доколкото проповядва доктрина, която не отговаря на учението на традиционната религия, в чиито недра се е зародила. 

В подраздел ХРИСТИЯНСКИ ЕРЕСИ  И  СЕКТИ, както и в останалите подраздели за различни сектантски течения и култове можете да откриете редица материали за ученията и общностите, които възникват на християнска основа и които не признават автентичната пълнота и спасителност на православното християнство. На ваше разположение са и анализи, свързани с юдаистки и ислямски ереси / секти, които не се съобразяват с принципите на традиционния юдаизъм и ислям, такива, каквито те са съхранени в Стария Завет и Корана.

Сектите на индуистка и будистка основа се представят в рубриката КУЛТОВЕ, тъй като при тях се наблюдава силно застъпване на култа към личността на съответния шри или гуру, който в повечето от случаите бива почитан от членовете на сектата като божество.

Православните християни сме изпълнени с искрена любов към инакомислещите свои братя и сестри, проявяваме забележителна търпимост към хората с различна религия, но същевременно категорично отхвърляме догматичните сектантски отклонения, атаките срещу Православието, незачитането на църковната йерархия и църковните тайнства, нездравия и често неморален начин на живот в много от сектите, криминалните прояви на някои техни членове и водачи.

Д-р Десислава Панайотова

СВЕТСКАТА ГЛЕДНА ТОЧКА НА ЕВРОПЕЙСКИТЕ ИНСТИТУЦИИ

ПРЕПОРЪКА на СЪВЕТА НА ЕВРОПА 1178 (1992)[1]

по въпросите на сектите и новите религиозни движения