ИКУМЕНИЗЪМ

Детайли

Публикувана на Вторник, 04 Октомври 2016 14:53

Икуменическият / либералният фундаментализъм

от д-р Десислава Панайотова

директор на ЦРИК „Св. св. Кирил и Методий”

Moб: 0878 44 54 57 или  0889 99 39 80;

E-mail: Този имейл адрес е защитен от спам ботове. Трябва да имате пусната JavaScript поддръжка, за да го видите.

Религиозният фундаментализъм има много лица, но също така трябва да си припомним, че той има различен статут, форма и значение в зависимост от:

- религията, с която се идентифицира;

- епохата, в която се проявява;

- мотивите, от които се ръководи;

- средствата, с които си служи;

- целите, към които се стреми.

I пример: В старозаветната епоха Синайското законодателство, дадено на еврейския народ чрез св. пророк Моисей, съдържа заповедта за изтребване / убиване с камъни на всеки, който нарушава определени правила, отнасящи се до почитта към Бога, юдаизма, родителите, семейния ред, нормите на интимно общуване и др. (напр. Лев. 20:2, 9-18).  В онова време убиването с камъни за евреите е изпълнявало ролята на ограничител на религиозното и нравствено разтление, т.е. имало е опазваща функция за еврейското общество и монотеизма.

1.     Обратното: след кръстната жертва на Господ Иисус Христос и основаването на Православната Църква в 33 г. сл. Хр. най-тежкото последствие от греховния живот за човека е неговата неприобщеност към св. Църква (ако не е неин член) или неговото отлъчване от благодатния живот на Църквата (ако е неин член). Убиването с камъни като средство за придържане към вярата в единия Бог е обезсилено от Христовия Кръст, който става знак на Новия Завет между Бога и човечеството. Знак на Божията милост, любов и изкупление за човешкия род. И същевременно - знак на доброволното, а не насилствено, отсичане на личните заблуди и страсти от страна на човека в изпълнение думите на Спасителя: „който иска да върви, след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва” (Марк 8:34 ).

2. Св. първомъченик и архидякон Стефан бе убит от юдеите с камъни, които вече не можеха да им послужат като средство за предпазване от религиозна заблуда, а ги направиха фундаменталисти-богоборци.

3. Днес от секуларна гледна точка убийството с камъни се смята за фундаменталистко-варварски акт и форма на дискриминация спрямо правото на човека да има или да няма религия, да има свобода в сексуалната си ориентация и поведение и пр.

Защо виждаме промяна в значението и дори отмяна на някои библейски санкции срещу греха, щом изповядваме, че в Бога „няма изменение, нито сянка от промяна” (Иак. 1:17) и щом „всичкото Писание е боговдъхновено” (2 Тим. 3:)? Нима Бог се е изменил? Не! Но до идването на Господ Иисус Христос Моисеевият закон е имал изправителен характер поради игото на греха върху човеците. Докато след Изкуплението и Възкресението на Христа на мястото на суровите наказания дойде Новият Завет на любовта. И човешкият род, приел Спасителя за свой Бог, придоби свобода от греха и страстите и започна благодатно да се въздига в светост, дух и истина. В Христос виждаме самата пълнота и съвършенството на Божия закон. Затова както някои заповеди от Стария Завет вече са неприложими за живота в новозаветната Църква, така и „ново” откровение след Христа вече не е възможно да има. Така можем да разберем защо православните християни живеят и опазват морала си и вярата в единия Бог по по-различен начин от старозаветните евреи и праведници. И същевременно можем да схванем защо Христовите заповеди, православното учение и църковните канони не могат да бъдат релативизирани и надграждани от други, „по-съвършени”. Христос е съвършеният фундамент, крайегълният Камък на Църквата, който никой не може да отмести и замени с друга основа. Православната вяра, св. църковни тайнства и основните правила за духовно-нравствен живот са утвърдени върху Христос, който е „същият вчера, и днес, и вовеки” (Евр. 13:8).

II пример: Решенията на св. отци на Църквата, взети на Вселенските  и Поместните събори, съдържат неизменни догматически и канонически определения, множество категорични, силни и недипломатични квалификации за еретиците, както и анатеми спрямо безнравствените миряни, недобросъвестните духовници, съмолитстващите и съслужещите с еретици, спрямо самите разколници и еретици.

·        "Които говорят, че имало (време), когато не е съществувал Синът; че Той не е бил до рождението и е произлязъл не по същност; или утвърждаващите, че Син Божий има битие от друго същество или същност; или че Той е създаден, или сътворен, или изменяем, да бъде предаден на анатема от Вселенската Църква."(Анатема на арианската ерес от I Вселенски събор – 325 г., Никея)

·         „Светите отци, събрани в Цариград, постановиха да не се отменя Символът на вярата, изложен от триста и осемнадесет отци, събрани на събора в Никея ..., а да остане неизменен и да се предаде на анатема всяка ерес, а имено ереста на евномиани, аномеи, ариани или евдоксиани, полуариани или духоборци, савелиани, маркелиани, фотиниани и аполинариани”(1 правило на II Вселенски събор – 381 г., Константинопол).

·        „Ако някои ... са се присъединили към събранието на отстъпници - такива, по решение на Светия събор, трябва да се отстранят от свещенство и да се низвергнат от степента им.”(2 правило на III Вселенски събор – 431 г., Ефес)

·        Учението за предсъществуването на душите и произтичащото от него учение за възстановяването и всеобщото възвръщане на всички разумни същества към Бога е наречено „чудовищно” от св. отци(1 правило и респ. 14 правило на V Вселенски събор - 553 г., Константинопол).

·        Еретиците от времето на Вселенските събори са наречени така: „бесния Арий”, „Македоний – противника на Духа”, „нечестивия Аполинарий”, „юдействащия Несторий”, „омразните на Бога Евтихий и Диоскор”. А самите ереси на Теодор Мопсуестийски, Ориген, Дидим, Евахрий Понтийски, Теодорит Кирски и Ива Едески са осъдени и прогонени като „душегубни”, „нечестиви и безбожни учения”.(Определение на вярата на VI Вселенски събор – 681 г., Константинопол)

·        Македоний, наред с „всички предишни врагове на истината” е наречен още „омразен” „профан” и „крадец” на неразделимото единство. Аполинарий е определен като „свещеник на същата неправда”. (1 правило на V-VI Трулски събор – 692 г.)

·        Иконоборската ерес и нейните книги са наречени „детински басни, бесни глуми и лъжливи съчинения против пречестните икони”. Мерките към иконоборците били следните: „в случай, че се окаже някой да скрива такива (книги), ако е епископ, презвитер или дякон, да бъде низвергнат от чин, а ако е мирянин, да бъде отлъчен от църковно общение ”.(9 правило на VII Вселенски събор – 787 г., Никея)

Дали, обаче, тези определения, епитимии и анатеми на Църквата спрямо еретиците днес трябва да бъдат преосмислени и „надживяни”, както убиването с камъни? И дали светоотеческите решения поради своята твърдост и строгост са фундаменталистки, както твърдят много съвременни православни икуменисти? Или остават неотменим градивен фундамент за православните християни от всички времена като вярност към традицията в противовес на неразумния  разколнически зилотизъм, обновленчеството и отстъплението от Христа?

Целенасочено избягвам темата за ислямския или който и да било друговерски и сектантски фундаментализъм,  както и разколническия зилотски фундаментализъм (който превръща напр. календарния въпрос от канонико-литургически в догматически и на тази основа твърди, че в Поместните Православни Църкви, които празнуват по нов стил, няма Божия благодат и вечно спасение и пр.). Тук желая да фокусирам вниманието ни върху един нов вид фундаментализъм, за който по-рядко говорим и който се крие зад маската на диалогичността и плурализма. Той е арогантен и самоуверен в своята „правота” и не търпи различно мнение.

III пример: Новаторският фундаментализъм на православните икуменисти днес.

Кои са те? Това са православни християни – духовници и миряни, които подобно на своите „събратя” – икуменистите от средите на римокатолиците и протестантите – ратуват за обединение на всички християни, но на широката и безпринципна основа на едно размито християнство, вместо в пълнотата и истината на Православната Църква. Трагичен е фактът, че между християните-икуменисти има и такива, които работят за една още по-лукава и мерзка цел: междурелигиозния икуменизъм, т.е. развитието и налагането на една обща, синкретична, „нова религия на бъдещето”, за която проницателно пише и ни предупреждава йеромонах Серафим Роуз.

С болка трябва да отбележим и да признаем помежду си, че част от съвременните православни икуменисти, освен еретически заблуди, изповядват и практикуват новаторски фундаментализъм, който е чужд на Православието и се изразява главно в следното:

vЛъжлива претенция за преоткриване на автентичното християнство от апостолското време и от първите векове, претенция за връщане към традицията на ранната Църква, в която е имало повече християнство „без прегради” и „единство в многообразието”, заради което и днес трябвало да има и имало „легитимни различия” [1].

vЛиберализирано съзнание за догматическите и каноническите граници, които Църквата поставя. Вследствие на подобна нагласа войнстващият и „освободен” икуменизъм снижава изискванията за условието за единение между Православната Църква и еретиците напр. до едното само признаване на Иисус Христос като наш Господ и до т. нар. „кръщелно богословие”. Икуменизмът приема „теорията за клоните” (т.е. за различните „равноправни” течения в християнството). Той ограничава християнското вероучение само до тази вяра в Сина Божий, която, по думите на апостола, е достъпна и за бесовете (Иак. 2:19; Мат. 8:29; Марк. 5:7) [2], т.е. до признаването, че Иисус Христос е Син Божий, но без от това признаване да произтича жива и ревностна вяра в Христа, любов и вярност към Неговото дело, готовност за лишения, подвиг и саможертва заради Истината и Любовта.

vТотално отхвърляне на традиционното мислене на консервативните православни духовници и миряни като „закостеняло и лишено от любов”.

vСнизходително и дори презрително отношение към стриктно придържащите се към светоотеческата традиция православни християни, които еднозначно и неправилно биват приравнявани към зилотстващите разколници.

vНеточни и обидни квалификации за консервативните православни духовници и миряни като: „неофити”, „зилоти”, „старостилци” [3], „талибани”, „православни фундаменталисти”, „фанатици”,  „неграмотни”, „ограничени”, „богословски неподготвени”, „болни умове”, „горещи глави”, „неуравновесени”, „отцепници” и мн. др.

vНезачитане и непослушание към собственото свещеноначалие, когато то ясно заема консервативна и твърда позиция по верови, канонични и актуални въпроси на съвремието.

vАбсолютно незачитане на мнението на консервативните духовници и миряни по време на православни и всеправославни срещи, конференции и съвещания.

vУнизително пренебрегване на позициите на цели Поместни православни църкви-сестри по време на православни и всеправославни срещи, конференции и съвещания.

vГордо, лукаво, подмолно и неотстъпчиво налагане на икуменическия дух в изработването на всеобщи православни документи по време на православни и всеправославни срещи, конференции и съвещания.

vОказване на безпрецедентен натиск върху миряни, отделни духовници и предстоятели на Поместни Православни  Църкви-сестри, които не споделят икуменическата идеология и желаят да се съобразят с антиикуменическите позиции на своите синоди и паства. Натискът е с цел изкуствено всеобщо признаване на икуменизма за общовалиден в Православната Църква и т.н.

Икуменистите-фундаменталисти, за които говоря, не признават ничие друго мнение за правилно, освен своето, и използват за постигане на целите си повечето от средствата, употребявани от онези религиозни фундаменталисти, които днес с основание наричаме „екстремисти” и „терористи”. Такива отрицателни сродни средства са:

- вербуването на нови последователи – в случая последователи на войнстващия икуменизъм - чрез зарибяване с примамливи обещания: за издигане в църковната администрация и в църковната йерархия, за финансови облаги, за пътувания в чужбина и международни контакти, за академично развитие, авторитет, власт и пр.;

- психологическият, административният, академичният, икономическият, финансовият натиск и ограничения спрямо консервативните православни, които не се поддават на горното вербуване или които просто отстояват чистото Православие;

- отстраняването на консервативни духовници и миряни от заеманите позиции, „пращане на покой”, в изгнание, дори в затвор (нерядко осъществявани с помощта на светските власти), неоснователното поставяне под запрещение, низвергването или отлъчването им;

- медийната пропаганда;

- медийната война, включваща клевети и хули срещу консервативните православни духовници и миряни, както и срещу цели Поместни Православни Църкви;

- вербалните, виртуалните и личните заплахи за увреждане на здравето;

- увреждането на здравето чрез отравяния, побой и пряко нанасяне на други телесни повреди;

- вербалните, виртуалните и личните заплахи за съд, затвор или убийство.

За голямо съжаление ние познаваме такива случаи на войнстващо налагане на икуменическия/либералния фундаментализъм. Това ни убеждава, че той не е просто едно от многото религиозни течения, а че е съвременен политически инструмент, чужд и враждебен на Православието. Той е също толкова вреден, колкото и неговият антипод (нездравият разколнически зилотизъм, който счита икуменизма за свой основен враг, а каноничната Църква - за безблагодатна). Разликата между тях е тази, че разколническият зилотски фундаментализъм обикновено се самозатваря и маргинализира и няма широко обществено и църковно въздействие, докато икуменическият фундаментализъм е изключително напорист и постоянно печели обществени позиции и влияние, включително и чрез светски средства.

ИЗВОД: Войнстващият икуменизъм е новаторски еретически фундаментализъм, напълно непознат допреди 100 години. С отстъпленията си той сам поставя себе си извън Църквата като притежава две разновидности: междухристиянски икуменизъм и медурелигиозен икуменизъм. Той:

а) не се придържа истински към традицията, а частично пропагандира нова христология, сотириология, пневматология, еклесиология, мариология, ангелология, агиология, еортология и есхатология, превръщайки се по този начин в небивала до този момент всеерес;

б) поставя традицията под съмнение, отказвайки се от изобличителния и мисионерски дух в съчиненията на св. отци по отношение на другите религии, ересите и морала;

в) нарушава много от общовалидните и неизменни църковни канони; често поставя като правило икономията над акривията (т.е. мерките на снизхождение към земните обстоятелства и човешките немощи се поставят над мерките на строгост и взискателност).

г) опитва се да ревизира много други аспекти от църковния живот, което представлява човекоугодие в духа на този свят.

След всичко казано дотук изниква въпросът – кой е по-опасният за Православната църква фундаментализъм? Този на иноверците или фундаментализмите, които зад християнска маска се опитват да рушат Църквата като отхвърлят било реда, било единството, било истинската традиция, намразвайки своите си? А щом пораждат омраза към своите, може ли да имат някаква ценност „хипердуховната ревност” или „цивилизованото модерно” лице на тези поляризирани фундаментализми, безплодната диалогичност, отстъпническата дипломация (т.е. неказването на истината на еретиците), фалшивата любов към чуждите?

Сатанинската мимикрия и изкушения са навсякъде. Как да се спасим? Като не сме хладки, а стоим ревностно и твърдо в светото Православие, пазейки се от всяка омраза, заблуда, ерес или разкол, особено от всеереста на икуменизма и от „Световния съвет на църквите”. Защото „съвременното икуменическо движение не работи за възсъединяване на Църквите чрез благодатни пътища и средства”, а „насочването на усилията му към руслото на социалния и политически живот и към създаване на «Икуменическа църква» като международна влиятелна сила, се явява падение пред изкушението, отхвърлено от Христос в пустинята.” [4] От своя страна през 1984 г. архим. Серафим Алексиев казва в свое слово преди началото на Великия пост, че в днешния свят „безпрепятствено се развихря небивала досега пропаганда на злото чрез безбожието, кривоверието и икуменизма” [5].

Ако положителният православен консерватизъм се разбира и живее в дух и истина, в любов и саможертва, в мисионерска вярност към апостолската и светоотеческата традиция, както и към правоправещото църковно свещеноначалие, такъв консерватизъм всъщност е автентичното състояние на православния човек.

Ако положителният православен консерватизъм, обаче, се изражда в ревност не по разум, в разколнически зилотизъм или пък се изкуши да се „преобрази” във войнстващ икуменически фундаментализъм, това е вредно за Църквата и гибелно за онези, които падат в това изкушение, както и за увлечените от тях.

Да даде Бог всички да пребъдем в чистотата на православната вяра, в истината и любовта Христови, да бъдем верни, ако трябва и до смърт, и да получим венеца на правдата (срв. Откр. 2:10) и вечния живот! Амин.

~~~~~~~~~~~~

Горните бележки са подготвени във връзка с участието на ЦРИК „Св. св. Кирил и Методий” в ІХ среща на Междуправославната мрежа от инициативи за проучване на религиите и гибелните култове. IX среща се проведе в гр. Благоевград (България) от 22 до 25 септември 2016 г. Тя бе на тема: „Фундаментализмът – вярност към традицията или модернизъм?”.

[1] Съвместна декларация на папа Франциск и Вселенски патриарх Вартоломей от 25 май 2014 г. – Йерусалим.

[2] Виж повече в: РЕЗОЛЮЦИЯ на Всеправославно съвещание на Предстоятелите и представителите на Поместните православни църкви по въпроса «Икуменическото движение и Православната Църква» (Москва, 1948 г.). Превод от руски: Всемирното Православие, пос.уебсайт.

[3] Икуменистите никога не обясняват, че „зилот” означава ревностен във вярата човек, така че може да има зилоти по разум (в положителен смисъл) и зилоти не по разум (в отрицателен смисъл). Същото се отнася и за злоупотребата с термина „старостилци” – икуменистите в България например често нападат старостилците по принцип без да уточнят за кои старостилци говорят – за разколниците-старостилци или за хората, които се черкуват по светоотеческия календар в каноничния диоцез на БПЦ-БП, празнувайки заедно с по-голямата част от православните християни в света, т.е. с останалите старостилци – напр. вярващите в Израел и Сирия, Сърбия и Русия, Полша и Америка, Св. Гора-Атон...

[4] РЕЗОЛЮЦИЯ на Всеправославното съвещание на Предстоятелите и представителите на Поместните православни църкви по въпроса за «Икуменическото движение и Православната Църква» (Москва, 1948 г.) Превод от руски: Уебсайт „Всемирното Православие” - http://www.globalorthodoxy.com/pravoslavna-balgariya/eparhii-na-bptz/2009-06-09-18-00-56/2010-12-03-20-52-32/1134-otzivi-za-sabora/67012-rezoliuciia-po-vyprosa-ikumenicheskoto-dvizhenie-i-pravoslavnata-cyrkva-1948-g

[5] http://pravoslavieto.com/calendar/feasts/podvizhni/podgotvitelni/siropustna/propovedi.htm