Источник: fineworld.info.

СВ. ОТЦИ

На иконата: Съборът при Константинополския патриарх св. Фотий Велики, 879-880 г., на който са осъдени римокатолическите ереси за "Филиокве" и главенството на папата, а също е решен и въпросът за юрисдикцията върху Българската Църква - в полза на Константинопол. Макар все още да не е залегнал като "VIII-ми Вселенски" (в официалните решения на следващ всеправославен църковен събор), съборът на св. Фотий вече се счита за "VIII-ми Вселенски" поради високото съборно представителство и значимостта на взетите решения. (Икона от гръцкото сп. "Критският събор: свят и велик събор?", бълг. прев. изд. на "Православна класика", 2016).


Още в дълбока древност наименованието „отец“ давали на наставниците и учителите на истината и с това желаели да изразят нещо повече от дълбоко почитание. Това е името, с което вярващите християни още от 1 век назовавали своя епископ и учител във вярата.

Древната традиция да се сравняват отношенията между учител и ученик с отношенията между баща и син е отразена в Свещеното Писание на Стария и Новия Завет като по този начин получава необходимата библейска санкция и оправдание.

Св. пророк Елисей нарича св. прорoк Илия свой отец  (4 Цар. 2:12). А групите от ученици, които следвали някои от старозаветните пророци, се наричали „пророчески синове“ (4 Цар. 2:3, 5) - от това следва, че учителят бил наричан „отец“.

В това си значение името „отец“ се употребява още повече в Новия Завет. Св. ап. Павел пише на коринтските християни: „Не за да ви посрамя пиша това, а ви поучавам като мои възлюбени чеда. Защтото, ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието“ (1 Кор. 4:14-15).  По-нататък той нарича своя ученик Тимотей  „възлюбено и вярно чедо у Господа“ (1 Кор. 4:17). В този смисъл св. ап. Петър нарича свой син св. ап. и ев. Марко: „ Поздравява ви избраната заедно с вас църква във Вавилон, и син ми Марко“ (1 Петр. 5:13).

В Православната църква върху това отношение между духовния отец и духовното чедо до голяма степен почива и представата за ново, повторно раждане на човешката личност. При участието на легитимен духовник, кръстник / кръстница и кръщавания човек това ново раждане се осъществява с особен драматизъм и благодатна сила в св. тайнства Кръщение и Миропомазване (Йоан 3:5-6).

Този начин на изразяване е бил обичаен сред християните и в по-късно време. Така той преминава от практическия живот през Свещеното Писание и заляга в оформящото се Свещено Предание на раннохристиянската Църква. В края на ІІ век св. Ириней Лионски говори: „Който е научен от някого, той се нарича син на учащия, а последният – негов отец“[1]. Климент Александрийски казва: „Насталяващите ние направо наричаме отци“[2].  От ІV век насам позоваването на творчеството на светите отци става синоним на позоваването на Свещеното Предание на Църквата, чрез което най-добре се доизяснява Свещеното Писание и се разрешват догматически спорове. “Ние не приемаме никаква нова вяра, подчертава св. Василий Велики, която от други отново ни е написана, също не смеем и сами да преподаваме изобретения на своя ум, за да не би думите на благочестието да станат човешки, но на което сме научени от светите отци, това и възвестяваме на онези, които ни питат. И тъй, от времето на отците е въдворена в Църквата нашата вяра, написана от събралите се в Никея св. отци“[3].

Църковните събори с особена любов са се позовавали на авторитета на отците. Първият Вселенски събор (Никея, 325 г.) определя отношението на Сина към Отца с термина „единосъщен“, като се опира на авторитета на отците на Църквата. Вторият Вселенски събор (Константинопол, 381 г.) направо е искал от еретиците открито да заявят желаят ли или не да се придържат към мненията на отците. Членоветe на ІV Вселенски събор (Халкидон, 451 г.), по време на  който било прочетено посланието на папа Лъв Велики  до Константинополския архиепископ Флавиан, възторжено възкликнали: “ Това е вярата на отците, това е вярата на апостолите“.[4]

В самата Църква авторитетът на църковните (светите) отци се дължи не само на литературно-богословското и историческото значение на техния живот, светителско служение и творчество, но преди всичко на църковното учение за Свещеното Предание като извор на вярата редом със Свещеното Писание. Никъде другаде Свещеното Предание  не е разкрито така ясно, така пълно и достъпно, както в творенията на светите отци. Проникнати от дълбока и непоколебима вяра в Христа и Неговото божествено учение, отличаващи се със своя високо нравствен и свят живот, църковните отци всецяло, до себежертва се посвещават на служенето на истината, на нейното опазване и предаване на следващите поколения християни. В творенията си те излагат и изясняват истинското Христово и църковно учение и по този начин се явяват както авторитетни тълкуватели на  Свещеното Писание, така и верни и точни изразители на  Свещеното Предание. Затова в Църквата тяхното учение и свидетелство за истината имат авторитетно значение от първостепенна величина. Авторитетът на църковните отци се дължи още и на това, че с техните съчинения се поставя началото на национални литератури като сирийската, коптската, арменската, грузинската, готската, ирландската, англо-саксонската, славянската и др., което вървяло ръка за ръка и с получаването на съответна писменост. Така – без да замества духовното им влияние върху човешкия род – наследството на св. отци имало и безспорна културноформираща функция в живота на народите, приемащи Православието. В този смисъл между светоотеческите съчинения има такива, които могат да се наредят сред най-хубавите, най-дълбоките и завладяващите творби, които световната литература е дала на човечеството.

Значението и авторитетът на отделния църковен отец се обуславят от неговата ученост, от йерархическото му положение, от личната му святост и от отношението му към другите признати от Църквата св. отци. От последното може да се направи изводът, че в светоотеческите творения като израз на църковната доктрина може да бъде признато само това учение, което се приема от всички отци, доколкото всички те представляват Църквата и  изразяват нейното съборно съзнание. Защото непогрешима е цялата Църква чрез пребъдващия в нея Св. Дух, докато капацитетът на отделната личност е недостатъчен, когато става дума за формулиране на християнското учение в точност и пълнота. Затова Църквата приема като непогрешимо само онова учение, което е вътрешно съгласувано и непротиворечиво, а от друга страна е възприето от всички православни християни през всички векове навсякъде по света. Св. отци са най-добрите и най-активните изразители на това „действително и собствено католично“ (т.е. съборно) свидетелство, „което навсякъде, което винаги, което от всички се възприема“[5], както казва св. Викентий Лерински.

Някои изследователи разширяват епохата на светите отци до наши дни като се облягат на вярата в несекващото присъствие на Св. Дух в Църквата. Този подход поставя в редиците на св. отци включително съвременни светители-богослови[6], чието творчество и проповед са от изключително значение за поддържане у днешните християни на буден православен дух, верен на чистото апостолско предание.

Но тъй като основните догмати на Православната църква са изковани във времето на Вселенските събори, а в следващите векове се наблюдава тяхното препотвърждаване, преобладаващо остава мнението, че епохата на св. отци следва да се ограничи до определени исторически рамки и да се раздели на следните три периода:

  1. Време на поставяне основите на научно и системно изясняване основните истини на християнството - от следапостолско време до І Вселенски събор – 325 г.
  2. Време на процъфтяване на светоотеческата литература в борбата с еретическите учения  - от 325 г. до  ІV Вселенски събор -  451 г.
  3. Време на завършек:

–      на Изток - от 452 г. до св. Йоан Дамаскин (починал ок. 750 г.);

–      на Запад - до Исидор Севилски (починал ок. 636 г.).[7]

Светите отци пристъпвали към изясняване основните истини на християнството, подтиквани главно от нуждите на времето. Апологетическата и полемическата литература през ІІ-ІV век е рожба на защитата на християнството спрямо атаките на юдаизма и езичеството. Не по-малък и опасен враг за Църквата бил появилият се още в края на І век  гностицизъм, който представлявал синкретична смесица от езически, юдейски и християнски елементи. Впоследствие не закъсняли да се появят и други предизвикателства пред древната Църква - различните вътрешноцърковни ереси, които породили догматическите спорове и борби вътре в нея. Като реакция спрямо всичко това св. отци трябвало да положат върховни усилия за разкриване, обосноваване и защита на истинското църковно учение.

В този смисъл св. отци са дали отговори и на импровизациите и хулите на повечето съвременни ереси и секти. Поради това считаме, че тяхното наследство (което е органична част от Свещеното Предание на Православната Църква) има незаменимо поучително, изяснително, апологетическо и полемическо значение. Нека свеоотеческите четива послужат на иноверците - за обръщане, на колебаещите се - за утвърждаване,  на еретиците - за изправление, а на вярващите - за назидание и укрепване в светата православна вяра.

Защoто, според израза на проф. архимандрит Юстин Попович: „Духовните отци на Църквата са единствените истински учители на вечната истина за Трислънчевия Бог. Те са нашите водачи, те са наставниците на Православието, те са тръбите на Св. Дух, те са тайниците на Светата Троица, те са очи Христови. Поради всичко това те са и мерило, и критерий за всичко православно, за всичко евангелско. Това, което не е от тях, не е в техния дух, не е православно. Само това, което може да се провери чрез техния дух, да се съгласува с тяхното учение, само то е православно, вечно и съответства на духа на Евангелието. Следователно изучаването на светите отци е първата работа на православния богослов“[8], както и на всеки човек, тръгнал по спасителния път на православния духовен живот. Амин.


[1]    Св. Ириней Лионски. Против ересите, 4, 41, 2.

[2]    Климент Александрийски. Стромати, 1, 1.

[3]    Св. Василий Велики. Писмо 140, 2.

[4]    Вж. Цоневски, И. К. Патрология: Живот, съчинения и учение на църковните отци, учители и писатели. С., 1986, с. 10.

[5]    Св. Викентий Лерински. Паметни записки, 2.

[6]    Напр. св. Игнатий Брянчанинов (1807-1867), св. Теофан Затворник (1815-1894),  св. Йоан Кронщадтски (1829-1909) и др.

[7]    Вж. Цоневски, И. К. Пос. съч., с.17.

[8]    Преп. Юстин Попович. Догматика на Православната Църква. Есхатология.  Света Гора Атон, Славянобългарски манастир "Св. Вмчк Георги Зограф", 2006, с.21.