Светослав Ангелов
Едва ли някой от идеолозите на “новия цивилизационен избор” и доверяващите им се политици, вижда във възхода на новия европейски либерализъм фашистки ренесанс... За нашенските им епигони не говорим, то, за да видиш нещо в неговата същност и дълбочина, не стига само да имаш очила... Затова да се върнем при тези, които дори да не убедим, поне ще успеем да ядосаме. Те няма да се съгласят, че възкресяват фашизъм, атакувайки общностно и културно образуващите крепости на нациите, озовали се някак под властта им. Поради простата причина, че тази атака, не цели това. Дори съвсем обратното. Либерализмът, който се самоузаконява в статут на безалтернативен обществен ред и светоглед, и „сакраментализира” своите ценности, търсейки да улови всички лостове на властта: политически, икономически и религиозни, е отчаян опит на Европа да се защити от самата себе си. Как? Като се правят опити да бъдат обезсилени всички традиционни ценности и институции, които изграждат нейния собствен фундамент, уж за да се предотврати всяко зараждане и катализиране на фашизъм от расов, религиозен или културен вид, например.
За никого не е тайна, че в държавите на Нова Европа набират скорост, сила и влияние множество групи с отявлено афиширано желание за реванш на старите утопии, вършали из нея през отминалия век. Националсоциализъм, марксизъм, анархизъм... Върху това трябва добре да се помисли, но ще го направим друг път. Защото превенцията на фашизма и опитите да бъде озаптен чрез методите на друг вид тоталитаризъм (макар и вече значително рафиниран, налагащ себе си чрез медии, обществени институти, мозъчни тръстове и всякакви средства и механизми за преоформяне на нагласи и възприятия), е неприемливо, по простата причина, че резултатът е и краткосрочен, и съмнителен. То е като парадоксалния девиз на съветската перестройка: “Забранява се да се забранява”.
Човекът, търсещ себе си в закон и общност, където да получи усещане за мисия, изключителност и универсална валидност на идеите и решенията, които светогледът на общността предлага, не може да бъде въдворен насилствено в свободата. Защото за него тази свобода е истински ад. Не е ли плуралистичната свобода ад за онзи, който иска да изрази себе си и не само да се изрази, но и да намери разбиране, да намери, ако щете, свои съмишленици и последователи?
Мъжът трябва да воюва. Но, войната се представя като страшна, като патологично отклонение за едно общество, което е свело начините за отстояване на идеи и възгледи до безстрастно и безплодно дърдорене. Събираме се, говорим си, уж се чуваме, а в крайна сметка всеки излиза със своето си намерение и продължава в пътя, който смята за свой, защото етикета забранява всяка форма на агресия. До такава степен етикета се е срастнал с естеството на някои, че повишаването на тон и агресивното аргументиране на позиция вече е преминаване на онзи праг на чуваемост, който страхът от това да промениш и да бъдеш променен поставя.
Следователно либералисткия диктат е отрицание на Кръста. Не пречупването му, а неговото заобикаляне. И повече от това: множество механизми от всякакво (и социално, и политическо) естество срещу евентуалната опасност да го постави някой на пътя ни. Защото Кръстът Христов не просто променя хората, а светът се срутва под него. Тези, които са се вкопали в мира сего, винаги ще воюват срещу Кръста. Може би “неагресивно”, но достатъчно непримиримо.
* * * * * * *
В образа на живот, който Светото Православие предлага, в общественото устройство, което православните християни създават, когато получат от Бога шанс и благовремие, пък и имат дръзновението да ги измолят, има един истински плурализъм. Една свобода, която не се страхува за своето бъдене, защото не вкопава правата си в несвободата, не се изкушава да се защитава с методите на Терора (фин или отявлен). Защото тази свобода е вътрешна, неограбима. Ние намираме живот за себе си и своите неща, изправяйки се на едничкото място, което ни позволява да стоим изправени – Кръста Христов.
Казваме, че там се открива Божията кротост. Вярно е това. Казваме също и, че там Бог показва Себе Си като раним Бог – и това е вярно.
Но е вярно и друго. Даже без него, кротостта и ранимостта губят своя свръхестествен характер. Превръщат се в „добродетели”, родени от страх или духовна сиромашия – кротостта като защита за страхливеца, който не иска да влезе в битка, за да отстои себе си и ранимостта като извинение за неуверения, че се скрива и оправдава в болнава чувствителност.
Божията кротост
Тази кротост е истинска агресия, срутваща безостатъчно всички „идоли за погубление”, които светът поставя срещу и вместо нея. Как да воюваш срещу Бог, който ти позволява да го нараняваш? И какво удоволствие остава на садиста, когато вижда, че всичките унижения и удари срещу Христа не постигат друго, освен едно разтерзаване на плътта Му - "Раздробява се и се разделя Агнец Божий. Раздробяем, но неразделяем, всякога яден, но никога несвършващ, но освещаващ причастяващите се". Пък Духа Христов остава несъкрушим, непокътнат, устремен към Бога-Отца? Ето, това е умирането за материалното, умирането за себе си, което се случва, щом се изправим и щом останем на Кръста. И още по-точно казано – пренебрегването (освобождаване), еманципацията (самоосъществяване) от ония неща, които не ни определят същностно.
Затова мирът сей ненавижда Кръста. Защото там Човекът се сбъдва. Там той става княз под Бога, призван да господарува в творението Божие. Свободен и опасен. Безсмъртен, защото е надскочил всичко, което може да го свърже със смъртта. Такъв човек е независим и неманипулируем.. Никога не можеш да го купиш с нещата, които имаш, нищо не можеш да му отнемеш или обещаеш, защото той си има всичко у Бога – богат е. Когато този тръгне да върши Волята Господня – Великото поръчение: „И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин.” (Матей 28:19,20), нищо и никой не е в състояние да го спре или разколебае.
Някои обичат св. апостол Павел, заради висшия богословски пилотаж в посланията му – творческото и завладяващо интерпретиране на Стария Завет. Други, защото при него намират „потвърждение” на свои специфични теологични възгледи.
Аз пък го обичам, преди всичко заради това:
„И ето сега, свързан от Духа, аз отивам в Йерусалим, без да зная, какво ще ми се случи там - освен онова, което Дух Светии свидетелствува по всички градове, казвайки, че ме чакат окови и скърби. Но мен не ме е за нищо грижа, нито ми е свиден животът, стига само да свърша с радост попрището си и службата, която приех от Господа Иисуса, да проповядвам Евангелието на Божията благодат.” (Деяния 20:22-24)
Ето човек, който се е сбъднал истински в Кръста!
„...защото не намерих за добре да зная между вас нещо друго, освен Иисуса Христа, и то Иисуса Христа разпнат...” (1 Коринтяни 1:13); „а мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашето Иисуса Христа, чрез който за мене светът е разпнат, и аз за света (Галатяни 6:14); „ ..и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене. (Галатяни 2:20)
Божията ранимост
Следователно и Божията ранимост има малко общо с автоагресията и мазохизма. Защото ранимостта е... привидна: „Самото Божие Слово претърпя всичко в плът, като в същото време Божественото и единно безстрастно Негово естество остана неподложено на страдание. (Св. Йоан Дамаскин, „За страданията на тялото Господне и безстрастието на Неговото Божество”)
Доминиращата постцърковна религиозност намира себе си в едно от двете неща. Или в това да изживява християнството си с категории от „психологията на жертвата” – „Светът ни мрази, светът не ни разбира и ни наранява, затова да се скрием от света в някаква своя вместо-реалност, където да хленчим красиво цяла вечност”. Или в духовната шизофрения: „Ще ползваме всички блага и средствата за постигането им, които предлага мира сего – интриги, съглашения, компроматни прийоми, а същевременно ще се изживяваме като познавачи на светоотеческото наследство, разпространявайки древни богословски трудове и свежи идеи”.
Та, привидната ранимост Господня е всъщност срещата между Красотата и Силата Му от една страна и грозотата и безпомощността на оскотялото човечество от друга. Христос не се страхува да се разкрие докрай – нищо не може да го промени или ограби. Но, след тази среща Богоборците няма как да останат същите – или Го обикват, или побесняват. Затова светът мрази Кръста. Защото се срутва под него.
* * *
Когато говорим за фашистки ренесанс и възход на рафинираното Европейско Богоборство, подкрепяни от множество политически, квази-религиозни и културни фактори, ние не го правим, за да плашим някого, да представяме себе си като нужни, като такива, без които не бива. Т.е. не търсим начин да се впишем в статуквото. Правим нещо съвсем различно. Вдигаме Кръста Господен „за ангелите слава, а за бесовете язва”, Кръстът – „утвърждение на Вселената и красота на Църквата”... И продължаваме да вярваме докато този свят непрестанно се срутва под Кръста, намирайки в него своя истински смисъл и силите за своето преображение...
Източник: http://portos-14all.blogspot.com
