Key words
В историята на българското училище обучението по религия има своето запазено място. С възникването и развитието си през Средновековието то поставя основите на традиция, свързана с възпитаването не само на грамотни българи, но и на добри християни. В продължение на векове училището и Църквата в България работят съвместно за осъществяването на тази цел. Това особено ясно проличава по време на турското робство, когато килийните училища съхраняват езика и вярата на поробения народ. В тях се изучават Часослов, Псалтир, Апостол, Църковно пеене. Учениците, които се подготвят за бъдещи свещеници, се запознават и със Светчето и Требника. Средновековният тип образование поставя в центъра на килийното училище църковнославянския език и богослужебната литература. Обучението преминава през няколко етапа. След елементарно ограмотяване учениците наизустяват значителна част от Часослова и Псалтира, молитвите “Царю небесен”, “Отче наш”, “Елате да се поклоним”. Особено внимание в процеса на обучение се обръща на първата молитва, защото тя се възприема като водеща в борбата с ересите. По-високата степен на килийно образование включва четене, обяснение и тълкуване на библейски и богослужебни текстове, наизустяване на други молитви, формиране на умения за преписване на религиозни текстове и песнопения.
І. С появата на идеята за светско образование и с развитието на педагогиката през Възраждането започва подбор на православното учебно съдържание съобразно възрастта на учениците, включването му като отделен раздел в буквари, читанки, учебници по география. То значително намалява по обем, но трайно присъства в обучението, защото възпитаването на добри християни остава като една от основните задачи на българското училище. С утвърждаването на светския характер на образованието постепенно религиозното обучение започва да се провежда само в рамките на един учебен предмет. Неговото наименование и конкретно съдържание до Освобождението зависят от училищното настоятелство и подготовката на учителите, назначени от него. Например в Копривщица и Габрово се изучава Закон Божи, в Калофер, Елена и София – Катехизис, в Търново – Благонравие и християнска етика, в Пловдив, Стара Загора, Самоков – Църковна история. Предметите, свързани с усвояването на Православието, оформят вероизповедното направление в учебния план на училището и винаги се поставят на първо място. Те имат за цел християнското възпитание на подрастващите. Неговите основни предимства през ХVІІІ в. – ХІХ в. учители и духовници виждат в признаване и уважаване на отделната личност, в еднаквото му съотнасяне към двата пола.
Във възрожденската ни педагогика съществуват и позиции на известно ограничаване или пълно отричане на религията като учебен предмет в масовото училище, което има светски характер. Например Любен Каравелов допуска само изучаването на Свещена история и това да се осъществява “по нов начин”, а Христо Ботев с безкомпромисен сарказъм въобще отрича връзката между религия и образование. Тези гледни точки само потвърждават традицията на трайно присъствие на Православието в българското училище.
Религиозното обучение поражда и необходимостта от учебници. В периода 1824 г. - 1850 г. са издадени 4 Катехизиса, 4 Свещени истории, 1 Нов завет, 1 Свещено цветосъбрание. В следващите десетилетия до Освобождението има подем в развитието на учебникарството и за целите на българското образование се издават около 281 учебника. От тях 41 учебника са насочени към изучаването на Православието в масовото училище. Това са 20 Свещени истории, 14 катехизиса, 4 Кратки свещени истории и кратък катехизис, 2 Закон Божи, 1 Българска църковна история. Част от учебниците са преведени от немски, гръцки и руски език, но преобладават преведените от руски. Сред преводачите и авторите на тези учебници са видни наши възрожденци като Т. Хрулев, Й. Груев, Хр. Г. Данов, Др. Манчов, С. Радулов, П. Р. Славейков, Ив. Момчилов, Хр. Ваклидов, Н. Михайловски. В условията на робство православното образование се оказва сигурно средство за отстояване на българското самосъзнание, за запазване на вярата.
ІІ. Освобождението на България през 1878 г. променя социално-икономическите условия за развитие на образованието. То се отразява непосредствено и върху облика на училището. Наследило демократичните традиции от Възраждането, по законодателен път училището получава светски характер. Първият нормативен акт, който регламентира неговата организация в условията на Третата българска държава, е Привременен устав за народните училища, утвърден от княз Дондуков – Корсаков на 29 август 1878 г. Според този закон целта на първоначалното училище е да учи децата на четене и писане, да развива в тях началните религиозни и нравствени понятия и да им дава първоначални полезни познания за живота (5). Не е трудно от дистанцията на времето да си обясним защо в новоосвободена България “религиозните понятия” предхождат по важност “полезните познания за живота” - през последните десетилетия на ХІХ в. Православието все още е значим фактор за обединяване и издигане на нацията.
Просветното законодателство, действащо в периода 1878 г. – 1944 г., утвърждава Вероучението като учебен предмет не само в обществените, но и в частните училища. Макар че след Освобождението масовото училище има светски характер, възпитанието в него се осъществява в духа на Православието, защото нравствено-религиозното образование се възприема като негова съществена задача. Доказателство за това е, че във всички учебни планове и програми от посочения период религията се поставя на първо място. Нейното присъствие като учебен предмет не противоречи на светския характер на образованието, тъй като през тези десетилетия под “светско” училище се разбира училище, “в което липсва религиозният учебен материал или се дава в скромен размер, възпитанието не става в религиозен дух, учителите не се подбират с оглед на тяхното религиозно верую и ръководството принадлежи на светските власти – общински, областни или държавни” (3, с.112). По този начин светският характер на масовото българско училище не изключва религиозния материал от обучението, но го ограничава в рамките на един учебен предмет. Според М. Герасков той е “необходим” и като такъв присъства в учебните планове, защото:
- част от обществото е религиозно, Църквата съществува като обществен институт;
- религията е важен културен фактор в миналото и днес не е изгубила своето значение;
- християнството съдържа морални елементи, които са общоприети човешки ценности;
- детето трябва да се подготви за правилни отношения с религията и религиозните организации и училището не може да пренебрегва това (3).
ІІІ. Причините за съществуването на религията като учебен предмет в масовото светско училище след Освобождението и през първата половина на ХХ в. имат не само педагогически, философски и обществени аргументи, но и законови основания. Най-често като такива се посочват както просветните закони, които регламентират учебното съдържание, така и конституцията на Българското Княжество, приета на 16. 04. 1879 г., изменена на 15. 05. 1893 г. и на 11. 07. 1911г., отменена от Димитровската конституция на 04. 12. 1947 г. Глава ІХ на Търновската конституция се нарича “За верата”. Основният нормативен акт гарантира свободата на вероизповеданията в България от 1879 г. до 1947 г. по следния начин:
“ 37. Гocпoдcтвующa въ Бългapcкoтo Княжecтвo вepa e пpaвocлaвнo-xpиcтиянcкaтa oтъ иcтoчнo иcпoвeдaниe.
38. Бългapcкий Князъ и пoтoмcтвoтo му нe мoгътъ дa иcпoвeдвaтъ никaквa дpугa вepa, ocвeнъ
пpaвocлaвнaтa. Сaмo пъpвий избpaнъ Бългapcки Князъ, aкo пpинaдлeжи къмъ дpугa вepa, мoжe дa cи
ocтaнe въ нeя.
39. Бългapcкoтo Княжecтвo oтъ цъpкoвнa cтpaнa, кaтo cъcтaвлявa eднa нepaздeлнa чacтъ oтъ
бългapcкaтa цъpкoвнa oблacтъ, пoдчинявa ce нa Св. Синoдъ - Въpxoвнaтa дуxoвнa влacтъ нa Бългapcкaтa
цъpквa - гдeтo и дa ce нaмиpa тaя влacтъ. Чpeзъ пocлeднятa Княжecтвoтo cъxpaнявa eдинeниeтo cи Съ
вceлeнcкaтa въcтoчнa цъpквa вo вcичкo, щo ce oтнacя дo дoгмитe нa вepaтa.
40. Християните oтъ нe пpaвocлaвнo иcпoвeдaниe и дpугoвepцитe, билo пpиpoдни пoддaнници нa Бългapcкoтo Княжecтвo, билo пpиeти въ пoддaнcтвo, a тaкa cъщo и чуждeнци, кoитo пocтoяннo или caмo вpeмeннo живеятъ въ Бългapия, пoлзувaтъ ce cъ cвoбoдaтa нa вepoизпoвeдaниeтo cи, cтигa изпълнeниeтo нa тexнитe oбpeди дa нe нapушaвaтъ cъщecтвующитe зaкoни.
41. Пopaди peлигиoзни убeждeния никoй нe мoжe дa oтбeгнувa oтъ иcпълнeниeтo нa дeйcтвующитe и зaдължитeлни зa вceкигo зaкoни.
42. Цъpкoвнитe paбoти нa xpиcтияни oтъ нeпpaвocлaвнo иcпoвeдaниe и нa дpугoвepци, упpaвлявaт ce oтъ тexнитe дуxoвни влacти, нo пoдъ въpxoвний нaдзopъ нa нaдлeжний миниcтpъ, cпopeдъ зaкoнитe, кoитo щe ce издaвaтъ зa тoя пpeдмeтъ (10)”.
ІV. Стъпило не само на традициите, но и на здрава законова основа, православното възпитание в масовото училище се осъществява по пряк и косвен начин. Първият е свързан с обучението по Вероучение, а вторият - чрез обучението и по други учебни предмети като Четене, Пеене, Нравоучение, История. Макар че непрекъснато променя съдържанието, обема и значението си, Вероучението или Закон Божи присъства във всички учебни планове от Освобождението до 1945/46 година. То се изучава без прекъсване от началното училище до горните класове със седмична натовареност, варираща между един и два часа. По отношение на учебното съдържание в часовете по Закон Божи се изучават най-често използваните молитви в живота на един православен християнин, провеждат се беседи за значението на религиозните празници в тяхната последователност през годината като се свързват със събития от Свещената история, наизустява се Символът на вярата, обясняват се молитви и църковни ритуали. Този учебен предмет предоставя на подрастващите не само необходимите познания за християнството като религия, но и утвърждава неговите ценности и добродетели, възпитава уважение към Църквата като обществена институция. Например в “Привременния устав за народните училища” от 1878 г. за православното образование на учениците от първоначалното училище е посочено следното учебно съдържание:
І отделение:
Закон Божи – изучаване наизуст молитвите „Святий Боже“ и „Отче наш“.
Църковно пеене - „Господи помилуй“, „Молитвами Богородици“, „Слава Отцу...“ и други кратки
песнопения.
ІІ отделение:
Закон Божи - изучаване наизуст молитвата „Царю Небесен“ и песните – „Богородице Дево“ и „
Достойно есть“. Практически беседи за значението на Господските празници, както следват през
годината. Разкази за събития от Свещената история, които служат за по-добро осмисляне на беседите.
Църковнославянско четене – прочитане молитви и църковни песни - „Царю Небесен“, „
Достойно есть“, „Богородице Дево“, тропари на Господските празници и Символа на вярата с обяснение
на имената и понятията, които се срещат в тях.
ІІІ отделение:
Закон Божи – изучаване наизуст Символа на вярата и най-потребните молитви, обяснение на тези
молитви.
Църковнославянско четене – свободно четене от Евангелието, запознаване с титлите в общ план.
Пеене – изучават се и църковни песни.
В програмата от 1885 г., която е първата учебна програма за обединена България, материалът по
Закон Божи се дава в малко по-подробен вид:
І отделение – изучаване наизуст молитвите „Во имя Отца...“, „Святий Боже“, „Отче
наш“; при първата молитва учителят научава децата да се кръстят; запознаване на учениците с
празниците Рождество Христово, Кръщение Господне, Вход Господен в Йерусалим (Връбница, Цветница),
Възкресение и Възнесение Господне.
ІІ отделение – кратки разкази за сътворението на света и човека, грехопадението; Рождество Богородично, Въведение Богородично в храма, други събития от живота на св. Дева Мария. Разкази за Рождество Христово, за Кръщение Христово, цветоносна неделя; Юда предател, Велики четвъртък (Тайната вечеря), Велики петък (съдене, разпъване и полагане в гроба на Иисус Христос), Велика събота, Възкресение и Възнесение Господне. Научаване наизуст на молитвите „Преблагий Господи“ , „Благодарим Тебе, нашему Создателю“ и „Царю Небесни“.
ІІІ отделение – както в предходното отделение, но тук учебният материал се изучава по-подробно и се допълва с 10-те Божи заповеди; съдиите: Илия (Божието наказание за лошото възпитание на синовете му); царете: Саул, Давид, Соломон; притчи: За митаря и фарисея, За блудния син; събития от земния живот на Иисус Христос.
ІV отделение – изучава се заселването на евреите в Египет, робството им, преминаването им през Червено море, животът им в пустинята; говори се за старозаветните пророци; разглеждат се притчите от Стария Завет; разяснява се Символът на вярата; представя се разпространението на християнството.
V. Както всички учебни предмети, така и Закон Божи се преподава от учителите, но в тази област Министерството на просвещението се съобразява с препоръките на специален съвет към Светия Синод на Българската Православна Църква, който следи за методиката на обучение. След преврата от 19 май 1934 г. религията придобива първостепенно значение за възпитанието на учениците и в училище тя започва да се преподава от свещеници. Организират се детски и ученически православни християнски дружества. За повишаване на квалификацията на учителите в тази област митрополитите провеждат курсове за запознаване с методите на религиозното обучение. През 30-те години на ХХ в. Светият Синод на БПЦ неколкократно настоява пред министерството на просвещението да се коригира целта на обучението в основните и в средните училища по такъв начин, че в нея директно да присъства християнското религиозно-нравствено възпитание.
Създаването на учебници и помагала също се ръководи от изискванията на Светия Синод. За учениците от първо отделение те трябва да съдържат само библейски картини, а за следващите отделения да има картини и текст като с възрастта на учениците нараства и текстовият материал. Учебникът на Хр. Спасовски и Т. Близнаков за четвърто отделение в специализираната литература често се посочва за най-добре изградения учебник в областта на религиозното обучение и възпитание. Той съдържа разкази за живота и чудесата на Христос, за учението Му, за Господните заповеди и добрите дела, за Божия съд, за проповедта на апостолите, за живота и дейността на общохристиянски и български светци. Учебникът е одобрен от просветното министерство и от Светия Синод, богато илюстриран е от Вадим Лазаркевич. Към учебника “Вероучение за деца” (С., 1936) Елин Пелин съставя учебно помагало за второ отделение по програмата от 1936 г., одобрено от просветната и църковната власт. То съдържа молитви, кратки разкази за първите хора на земята, за греха им и Божието наказание, за живота на св. Дева Мария и на Христос. Помагалото завършва с молитвата „Отче наш“ и с календар, съдържащ официалните и църковните празници. На последната му страница са поместени Десетте Божи заповеди. То съдържа още фотоси на гравюри, икони и стенописи. Това доказва, че религиозното обучение и възпитание на подрастващите през първите четири десетилетия на ХХ в. не е дело само на учители и духовници, но и на изявени творци и значими обществени личности.
VІ. Обучението по религия в училище изисква и подготвени в тази област учители. Закон Божи или Вероучение като предмет присъства в различните видове учебни заведения за подготовка на учители по следния начин:
- за педагогическите училища с плана от 1881 г. - 2 часа седмично;
- за женските учителски семинарии с плана от 1882 г. – 2 часа седмично;
- за девическите гимназии с плана от 1883 г. – 2 часа седмично в долния курс и 1час седмично в горния курс;
- за Казанлъшкото педагогическо училище – първата година се изучава 2 часа седмично, а втората и третата година по 1 час седмично;
- за педагогическите училища с плана от 1886 г. – по 1 час седмично през целия курс на обучение;
- за педагогическите училища с плана от 1888 г. – по 1 час седмично през целия курс на обучение, но в първи курс се изучава Църковна история, а във втори курс – св. Литургия;
- за девическите гимназии с плана от 1890 г. – първата и третата година се изучава по 2 часа седмично, а втората, четвъртата и петата година – по 1 час седмично;
- за педагогическите училища с плана от 1922 г. не се изучава, но с плана от 1925 г. отново се въвежда, обаче се изучава само една година с 2 часа седмична натовареност;
- за институтите за начални учители с плана от 1940 г. – първите две години от обучението по 1 час седмично се изучава религия с кратка история на Българската Църква.
Това убедително доказва присъствието на Закон Божи и в обучението на бъдещите педагози за периода 1878 г. – 1944 г. Според Светия Синод просветното министерство трябва допълнително да уточни изискванията си към учителите, които преподават Вероучение. Според църковната власт те не могат да бъдат лица от неправославно вероизповедание, както и лица с материалистически или противорелигиозни убеждения. Още в края на ХІХ в. с допълнение на просветния закон се забранява на учителите “да дразнят” с думи и дела религиозните чувства на населението. В продължение на няколко десетилетия Синодът настоява пред министерството и за създаване на Инспекторат по вероучение, който да осигурява на учителите компетентна помощ и контрол.
Политическите събития от 09. 09. 1944 г. се отразяват пряко върху религиозното обучение в масовото училище. С няколко Окръжни от края на 1944 г. и началото на 1945 г. Министерството на народната просвета премахва Вероучението като задължителен учебен предмет от програмата както на основните, така и на педагогическите училища. То отменя четенето на молитви преди и след часовете. През учебната 1945/1946 година Вероучението може да се изучава факултативно, по един час седмично в първоначалните училища и в прогимназиите. Отстраняването на представителите на Църквата от Висшия учебен съвет, различното отношение на просветното министерство към този предмет, мотивират Светия Синод да вземе решение за откриването на специални енорийски училища за обучението на подрастващите в православните истини. Със заповед на временния просветен министър д-р Рачо Ангелов през януари 1946 г. се нарежда училището да остане на неутрални позиции спрямо Църквата. С конституцията от 1947 г. и със Закона за вероизповеданията от 1949 г. Вероучението напълно отпада от учебното съдържание на масовото българско училище. Така почти за половин век се прекъсва една от традициите в родното образование. Възможните поуки и приоритети, открояващи се въз основа на натрупания опит, могат да бъдат обособени в няколко групи:
Юридически – нормативно регламентиране на отношението между Православието и останалите религии, които се изповядат от български граждани или чужди граждани, живеещи на територията на България; точно посочване на параметрите, които определят както светския характер на образованието, така и характеристиките на светското училище, на неговото отношение към религията.
Педагогически – разработване на актуални методики за преподаване на религията в училище, съобразяването им с новите технологии и интересите на децата; създаване на учебници, които да изключват влиянието на всякакъв вид сектанство; обезпечаване на учебния процес с добре подготвени учители за обучаването на подрастващите по религия.
Нравствени – религиозното образование съответства на мястото и ролята, които Църквата като институт заема в обществото, на взаимоотношенията, които съществуват между училището и Църквата като обществени институции.
Традициите показват, че за българина училището е място за знание и наука. То е и място за възпитаване на подрастващите в непреходни нравствени ценности, за чието утвърждаване Православието има съществен принос. Така традициите повеляват българското училище да бъде среда за духовно-нравствено усъвършенстване на нашите деца, а не територия за демонстриране на политическо надмощие или за стимулиране на религиозни разпри. Може би на нас се пада високата чест и отговорност да прокараме моста, чрез който добрите ни завоевания да заемат полагащото им се място в живота на съвременния глобализиращ се свят и да ни помогнат да не изгубим себе си по пътя към другите.
Литература
1. Атанасов, Ж. Религията и възпитанието в началното училище. – Начално образование, 1991, кн. 5, с. 14 – 18.
2. Герасков, М. Методика на първоначалното и прогимназиалното образование. Враца, 1928.
3. Герасков, М. Основи на дидактиката. С., 1934.
4. История на образованието и педагогическата мисъл в България. Т.1. С., 1975.
5. История на образованието и педагогическата мисъл в България. Т.2. С., 1982.
6. Липоманова, А. Учебниците у нас преди Освобождението. – Училищен преглед, 1942, кн. 5-6, с. 589 – 617.
7.Обрешков, О., Цингилев и др. Подготовката на учителски кадри у нас в миналото. С., 1967.
8.Станков, Р. Християнството, българската култура и българското училище. – Училище, 1994, кн. 5, с. 2 – 11.
9.Цонков, Д. Развитие на основното образование в България. 1878 -1928. С., 1928.
10.http:// www. Infotel.bg
Забележка: Този материал за пръв път бе представен на Шестите Светониколаевски четения – гр. Бургас (30.11-01.12. 2007 г.), организирани от Православния духовно-просветен енорийски център “Св. Възнесение Христово” при катедрален храм “Св. св. Кирил и Методий”, гр. Бургас
Гл. ас. д-р Тинка Иванова,
Университет “Проф. д-р Асен Златаров” – Бургас
